Часовниците

Двайсет и трета глава

Хотелът, в който бях отседнал, беше малка, западнала дупка и се намираше близо до гарата. Сервираха прилична скара и това е единственото, което можеше да се каже за него. Освен, разбира се, че беше евтин.

В десет часа се обадих в Бюрото за машинописни услуги „Кавендиш“ и поисках да ми изпратят машинописка, за да подготви няколко писма и да препише един търговски договор. Обясних, че името ми е Дъглас Уедърби и че съм отседнал в хотел „Кларендън“ (най-западналите хотели винаги имат гръмки имена). Попитах дал е свободна госпожица Шийла Уеб, тъй като ми е била препоръчана от приятел.

Имах късмет. Шийла можеше да дойде веднага, но в дванайсет имала друга уговорка и дотогава трябвало да я освободя. Казах, че ще свършим много преди това, тъй като и аз самият имам среща.

Когато Шийла се появи, я чаках пред въртящата се врата на входа.

— Дъглас Уедърби на вашите услуги — посрещнах я аз.

— Ти ли се обади?

— Разбира се.

— Как можа да направиш такова нещо! — Изглеждаше възмутена.

— А защо не? Готов съм да платя за услугите ти на бюро „Кавендиш“, така че какво значение има, че ще прекараме скъпоценното ти време в кафене „Минзухар“ от другата страна на улицата, вместо да си диктуваме скучни писма с „уважаеми господа“, „искрено ваш“ и така нататък? Хайде, ела да изпием по едно приятно кафе в спокойна обстановка.

Кафенето „Минзухар“ отговаряше на името с това, че всичко в него беше отровножълто. Пластмасовите плотове на масите, чашите и чинийките, всичко това беше с цвят на канарче.

Поръчах кафе и сладки за двама. Беше много рано и освен нас нямаше почти никого.

Когато келнерката взе поръчката и се отдалечи, погледнах Шийла в очите.

— Добре ли си? — попитах.

— Какво искаш да кажеш с това „Добре ли си“?

Под очите й имаше големи тъмни кръгове, които ги правеха да изглеждат виолетови вместо сини.

— Притеснена ли си от нещо?

— Да, не… не знам. Мислех, че си заминал?

— Заминах и се върнах.

— Защо?

— Знаеш защо.

Очите й помръкнаха.

— Страхувам се от него — каза тя след кратко мълчание.

— От кого се страхуваш?

— От този твой приятел… Инспектора. Той мисли… мисли, че аз съм убила този човек и Една също…

— Не се притеснявай — успокоих я аз. — Просто така се държи. Като че ли подозира всички. Това е стил.

— Не, Колин, не е просто така. Няма смисъл да ме успокояваш. Още от самото начало си мисли, че имам нещо общо с цялата тази работа.

— Слушай, Шийла, срещу теб няма никакви улики. Това, че си била там в онзи ден, че някой те е изпратил…

Тя ме прекъсна:

— Той смята, че сама съм уредила да ме изпратят там. Че всичко това е нагласено и че Една по някакъв начин е научила. Мисли, че тя е разпознала гласа ми по телефона и че аз съм се обадила от името на госпожица Пебмарш.

— А твоят глас ли беше?

— Разбира се, че не! Не съм се обаждала аз. Колко пъти да ти го казвам?

— Слушай, Шийла. Няма значение какво казваш на другите, на мен трябва да кажеш истината.

— Значи не ми вярваш?

— Вярвам ти. Възможно е да си се обадила по телефона поради някаква напълно невинна причина. Може някой да те е помолил да го направиш, да ти е казал, че иска да се пошегува, а след това си се уплашила и след като си излъгала веднъж, се е наложило да продължаваш да лъжеш. Така ли беше?

— Не, не и не! Колко пъти да ти казвам?

— Добре, Шийла. Но има нещо, което криеш от мен. Искам да ми се довериш. Ако Хардкасъл има нещо срещу теб, нещо, за което не ми е казал…

Тя отново ме прекъсна:

— Мислиш ли, че той ще ти каже всичко?

— Няма причина да не ми каже. Професиите ни горе-долу са еднакви.

В този момент келнерката донесе поръчката ни. Кафето беше светло, с цвета на модерната кожа от норки.

— Не знаех, че имаш нещо общо с полицията — каза Шийла и разбърка кафето си замислено.

— Не точно с полицията. Нашата служба е съвсем друга. Все едно, исках да кажа, че ако Дик скрие от мен нещо, свързано с теб, ще го направи по съвсем друга причина — защото мисли, че не си ми безразлична. Това е истина. Има и нещо друго — каквото и да си направила, аз ще съм до теб. Онзи ден ти изтича от онази къща наистина уплашена до смърт. Не би могла да изиграеш тази роля толкова съвършено. Не се преструваше.

— Разбира се, че бях уплашена! Бях ужасена!

— Само трупът ли те уплаши така? Или имаше и нещо друго?

— Какво друго може да има?

Събрах кураж:

— Защо взе онзи часовник, на който пишеше „Розмари“?

— Какво искаш да кажеш? Защо да го прибирам?

— Питам те защо го направи.

— Не съм го докоснала!

— Тогава ми каза, че си забравила ръкавиците си, и се върна в къщата. Но не беше с ръкавици. Времето беше хубаво. Никога не съм те виждал да носиш ръкавици. Така е, върна се в къщата и взе часовника. Не ме лъжи. Направи го, нали?

Тя замълча и започна да чупи сладката в чинията си.

— Добре — каза тя след известно време почти шепнешком. — Добре. Направих го. Взех часовника и го пъхнах в чантата си, след това излязох навън.

— Защо го направи?

— Защото на него пишеше „Розмари“. Това е името ми.

— Казваш се Розмари, а не Шийла?

— И двете. Розмари Шийла.

— И това беше достатъчно, за да го направиш? Това, че на този часовник беше написано името ти?

Разбра, че не мога да й повярвам, но продължаваше да настоява:

— Казвам ти, че ме беше страх.

Погледнах я. Тя беше моето момиче, момичето, което желаех завинаги. Но нямаше смисъл да храня илюзии за нея — беше лъжкиня и вероятно винаги щеше да си остане такава. Може би това беше нейният начин да се бори за оцеляване — бързото, умело отричане. Детинско оръжие, но може би никога нямаше да успее да се освободи от него. Реших, че ако я искам, трябва да се науча да я приемам с всичките й слабости и да съм готов да й помогна в трудните моменти. Всички имаме слабости. Моите са различни от нейните, но ги имам.

Взех решение и атакувах — това беше единственият начин.

— Този часовник е твой, нали? — изрекох.

Тя изохка.

— Откъде знаеш?

— Разкажи ми за него.

Започна да разказва объркано. Този часовник бил неин от много отдавна. Докато била шестгодишна, винаги я наричали Розмари, но това име не й харесва и по предпочитала да я наричат Шийла. Преди известно време часовникът се повредил и тя го взела със себе си, за да го остави за ремонт при часовникаря, недалеч от бюрото. Само че го забравила някъде… Или в автобуса, или в млечния бар, където отишла, за да си вземе сандвич през обедната почивка.

— Колко време преди първото убийство стана това?

— Около седмица, струва ми се. Не се притесних особено, защото часовникът беше стар, повреден и щеше да е по-добре да си купя нов.

И след това:

— В началото, когато влязох в стаята, не го забелязах. След това видях трупа. Бях като парализирана. Докоснах го, за да видя дали е жив, и тъкмо се изправих, видях моя часовник на масата край камината. Моят часовник! На ръката ми имаше кръв… И тогава се върна тя, и аз забравих всичко, защото щеше да го настъпи. И побягнах… Исках само да се измъкна навън.

Кимнах.

— И после?

— Започнах да мисля. Тя отрече да се е обаждала, че иска да отида при нея… Кой тогава? Кой ме бе повикал и кой беше сложил часовника ми там? После измислих това с ръкавиците и го пъхнах в чантата си. Предполагам, че съм постъпила глупаво.

— Наистина, едва ли би могла да измислиш нещо по-глупаво — казах й аз. — В някои отношения, Шийла, не проявяваш никакъв разум.

— Но някой се опитва да ме замеси! Тази пощенска картичка… Изпратил я е някой, който знае, че съм взела часовника. И снимката на нея… Сградата на съда… Ако баща ми е бил престъпник…

— Какво знаеш за баща си и майка си?

— Умрели са при катастрофа, когато съм била съвсем малка. Това ми е казала леля ми. Нищо повече. Тя никога не говори за тях, не ми разказва каквото и да било. Понякога, когато я питам, говори неща, които не са същите като тези, които ми е казвала преди това. Винаги съм усещала, че има нещо нередно.

— Продължавай.

— Имам чувството, че баща ми е бил някакъв престъпник… Може би дори убиец. Или пък майка ми. Леля ми не би мълчала така, ако нямаше причина… Нещо, което си мисли, че не бива да научавам, защото е твърде ужасно.

— И ти се притесни. Обяснението може да е съвсем просто. Може например да си незаконно дете.

— И това съм си мислила. Понякога тези неща се крият от децата. Много е глупаво. Далеч по-добре е да се казва цялата истина. Сега вече няма чак толкова голямо значение. Лошото е, че аз не знам! Не знам какво се крие зад всичко това. Защо са ме кръстили Розмари? Това не е фамилно име… Означава спомен, нали?

— В това няма нищо лошо — отбелязах аз.

— Да, няма. Но чувствам нещо друго. Както и да е. След като инспекторът ме разпита онзи ден, започнах да си мисля. На кого му беше притрябвало да отида там? Да попадна при този непознат мъртвец! Или може би самият той е искал да се види с мен? Може би това е бил баща ми и е искал да направя нещо за него? А след това е дошъл някой и го е убил. Или пък още от самото начало целта е била да излезе, че аз съм го убила? Бях много объркана и уплашена. Сякаш всичко беше нагласено така, че да насочва към мен. Да се окажа при мъртвеца… Името ми, изписано върху часовника… Моят часовник, който също не знам как се е оказал там. Изпаднах в паника и направих нещо глупаво.

Поклатих глава.

— Чела си или си преписвала прекалено много криминални романи и трилъри — казах с укор. — Ами Една? Имаш ли представа какво се е въртяло в главата й по отношение на теб? Защо е ходила до вас, за да разговаряте, след като се виждате всеки ден в бюрото?

— Не знам. Не виждам как би могло да й дойде наум, че имам нещо общо с това убийство. Нямало как.

— Може би е дочула нещо и се е заблудила?

— Нямаше нищо такова! Нищо!

Чудех се. Невъзможно беше да не се съмнявам, защото дори и сега не можех да съм сигурен, че ми казва цялата истина.

— Имаш ли някакви лични врагове? Разочаровани приятели или ревниви момичета, които биха искали да ти отмъстят за нещо?

Прозвуча много неубедително.

— Разбира се, че няма такова нещо.

Това беше то. Не бях сигурен за този часовник, историята ми звучеше фантастично. 413. Какво означаваха тези цифри? Защо е трябвало да бъдат написани на пощенска картичка заедно с думата „ПОМНИ“, освен ако не означават нещо за човека, на когото тя е изпратена?

Въздъхнах, платих сметката и станах.

— Не се тревожи — казах й (това са може би най-безсмислените думи на всички езици). — Колин Лам поема работата. Всичко ще се оправи, ще се оженим и ще заживеем щастливо с почти никакви доходи. Между другото — казах, без да съм в състояние да се спра, макар и да знаех, че би трябвало да престана с романтичната нотка — любопитството на Колин Лам ме тласкаше, — между другото, какво направи с този часовник?

Отговорът й се забави само миг:

— Хвърлих го в боклукчийската кофа на съседната къща.

Бях впечатлен. Действието беше просто и по всяка вероятност ефективно. Това беше умна проява от нейна страна. Може би пък подценявах Шийла?