Часовниците

Трета глава

Хардкасъл я погледна втренчено.

— Госпожице Пебмарш! Какво ще кажете за хубавия часовник от дрезденски порцелан върху рафта над камината? Ами за часовника от дубле? Ами за сребърната колесница и, естествено, за онзи, на който е написано „Розмари“?

Сега беше ред на госпожица Пебмарш да се втренчи.

— Или вие сте полудял, инспекторе, или аз. Уверявам ви, че нямам часовник от дрезденски порцелан, нито пък часовник, на който пише… какво казахте? Розмари? Нито часовник от дубле, нито… какъв казахте?

— Сребърен часовник колесница — повтори Хардкасъл машинално.

— Нямам и такъв. Ако не вярвате, можете да попитате жената, която идва да чисти. Казва се госпожа Къртин.

Инспектор Хардкасъл се стресна. Гласът на госпожица Пебмарш звучеше съвсем убедително. Той замълча за миг, за да събере мислите си, и се изправи.

— Госпожице Пебмарш, моля ви да ме придружите до съседната стая.

— Разбира се. Честно казано, аз самата бих искала да видя тези часовници.

— Да видите? — повтори учудено той.

— Да проверя би била по-точната дума — отговори тя, — но дори и слепите хора, инспекторе, понякога използват изрази, които не отразяват съвсем точно способностите им. Когато казвам, че искам да видя тези часовници, всъщност имам предвид, че ще ги опипам.

Инспектор Хардкасъл излезе от кухнята, прекоси малкия вестибюл и влезе във всекидневната, следван от госпожица Пебмарш. Специалистът по отпечатъците вдигна очи към него.

— Почти свърших, сър — каза той. — Вече можете да правите тук каквото пожелаете.

Хардкасъл кимна, взе малкия пътнически часовник, на който бе написано „Розмари“, и го сложи в ръката на госпожица Пебмарш. Тя го опипа внимателно.

— Това е обикновен туристически часовник — каза.

— С кожен калъф. Инспектор Хардкасъл, той не е мой и мога да кажа, че когато излязох от къщи в един и половина, не беше тук. Почти съм сигурна в това.

Инспекторът пое от нея часовника и внимателно сложи в ръката й другия — от дрезденски порцелан.

— Внимавайте с този — предупреди я. — Чуплив е.

Милисънт Пебмарш го опипа внимателно с дългите си деликатни пръсти и отново поклати глава:

— Трябва да е много хубав, но не е мой. Къде казахте, че е бил?

— В десния край на рафта над камината.

— Там трябва да е единият от двата порцеланови свещника — каза жената.

— Да — потвърди Хардкасъл, — наистина има свещник, но той е дръпнат в края.

— Споменахте за още един часовник.

— Има още два.

Хардкасъл пое часовника от дрезденски порцелан и сложи в ръката й часовника от дубле. Тя го опипа бързо и му го върна.

— Не. И този не е мой.

Най-накрая й подаде сребърната колесница, но тя му върна и нея.

— В тази стая бяха само големият стенен часовник в ъгъла до прозореца…

— Точно така. — … и часовникът с кукувица до вратата.

Хардкасъл не знаеше какво да каже. Той погледна изпитателно жената пред себе си. Увереността, че тя не може да отвърне на погледа му, го изпълваше с допълнително спокойствие. Челото й леко се сбърчи. Беше объркана.

— Не мога да разбера — каза тя рязко. — Просто не мога да разбера.

Протегна едната си ръка и като се ориентира за местоположението си в стаята, се отпусна върху канапето.

Хардкасъл вдигна поглед към специалиста по отпечатъците, който все още стоеше до вратата.

— Провери ли тези часовници?

— Проверих ги, сър. Няма отпечатъци по нито един от тях. На такъв материал биха се забелязали и с просто око. Между другото никой от тях не е навит и всички показват едно и също време — четири и тринайсет минути.

— А в стаята?

— Има три или четири различни отпечатъка, женски, струва ми се. Съдържанието на джобовете е ето там. Той кимна по посока на малката купчинка върху масата. Хардкасъл се приближи и я огледа. Имаше портфейл със седем лири и десет шилинга, няколко дребни монети, копринена носна кърпичка без инициали, флакон хапчета за храносмилане и визитна картичка.

Хардкасъл се наведе и я прочете:

След това се върна при госпожица Пебмарш.

— Очаквахте ли човек от застрахователна компания, госпожица Пебмарш?

— Застрахователна компания? Не, разбира се.

— „Метрополис & Провиншъл“ — добави инспектор Хардкасъл.

Госпожица Пебмарш поклати глава.

— Никога не съм чувала за нея.

— Не сте имали намерение да сключвате някаква застраховка, така ли?

— Не, не съм. Застрахована съм срещу пожар и кражба при застрахователно дружество „Джоув“, което има клон наблизо. Нямам лична застраховка. Нямам близки роднини и наследници, така че е безпредметно да правя застраховка „Живот“.

— Разбирам — каза Хардкасъл. — Името Къри говори ли ви нещо? Господин Р. Х. Къри?

Наблюдаваше я внимателно, но тя не реагира.

— Къри — повтори замислено жената и поклати глава… — Това не е много често срещано име, нали? Не, не мисля, че съм го чувала. Не познавам такъв човек. Така ли се е казвал убитият?

— Може би — отговори Хардкасъл.

Госпожица Пебмарш се поколеба за момент, после каза:

— Искате ли да… да докосна…

Той разбра веднага.

— Бихте ли? Не мога да настоявам да направите такова нещо. Не разбирам много от тези неща, но може би с пръсти ще можете по-добре да добиете представа за мъртвия, отколкото по моето описание.

— Така е — потвърди тя. — Наистина, не е много приятно, но съм готова да го направя, ако мислите, че с това ще ви помогна.

— Благодаря — каза той. — Позволете да ви заведа…

Придружи я зад канапето, даде й знак да коленичи и насочи ръцете й към лицето на мъртвеца. Тя беше много спокойна, не проявяваше никакви чувства. Пръстите й докоснаха косата, ушите, задържаха се за миг зад лявото, после минаха по линията на носа, устните и брадичката.

След това се изправи и поклати глава…

— Имам представа как изглежда — каза — и съм съвсем сигурна, че не съм го виждала и не го познавам.

Специалистът по отпечатъците събра инструментите си и излезе от стаята, но след миг надзърна отново.

— Дойдоха да го вземат — посочи той тялото. — Може ли вече?

— Да — отговори Хардкасъл. — Госпожице Пебмарш, моля ви, елате и седнете тук.

Той я настани на един стол в ъгъла на стаята. Санитарите вдигнаха трупа на покойния господин Къри бързо и професионално. Хардкасъл излезе до входната врата, след това се върна във всекидневната и седна близо до госпожица Пебмарш.

— Всичко това е много странно, госпожице Пебмарш — започна. — Искам още веднъж да повторя основните факти, за да съм сигурен, че съм ги схванал вярно. Поправете ме, ако греша. Днес не сте очаквали никакви посетители, не сте се интересували от никакви застраховки и не сте получавали писмо, с което да ви уведомяват, че днес при вас ще дойде застрахователен агент. Вярно ли е това?

— Точно така.

— Не сте имали нужда от стенограф или машинописка и не сте се обаждали в бюро „Кавендиш“, за да поискате да ви изпратят някое от момичетата в три часа?

— И това е вярно.

— Когато излязохте от къщи към един и половина, в тази стая имаше само два часовника — този с кукувицата и големият стенен в ъгъла. Никакви други.

Жената понечи да отговори, но се поколеба.

— Ако трябва да бъда съвсем точна, не бих могла да се закълна в последното. Тъй като не виждам, но съм в състояние да забележа наличието или липсата на някакъв предмет в тази стая. Мога да твърдя със сигурност, че часовниците ги нямаше сутринта, когато бърсах прахта. Тогава всичко си беше на мястото. Обикновено чистя тази стая сама, защото прислужничките невинаги са внимателни с украшенията.

— А излизахте ли навън тази сутрин?

— Да. Както обикновено в десет часа отидох до института „Ааронберг“. Там имам часове до дванайсет и четвърт. Върнах се в един без четвърт, изпържих си яйца, направих чай в кухнята, а после отново излязох в един и половина, както вече ви казах. Между другото обядвах в трапезарията и не съм влизала в тази стая.

— Разбирам — каза Хардкасъл. — Значи сте сигурна, че часовниците не са били тук в десет часа сутринта, но е възможно да са донесени по-късно?

— За това ще трябва да попитате прислужничката ми, госпожа Къртин. Обикновено идва към десет часа и си отива към дванайсет. Живее на Дипър Стрийт номер седемнайсет.

— Благодаря ви, госпожице Пебмарш. А сега да продължим с фактите. Бих искал да споделите с мен всякакви предположения или идеи, които ви хрумнат. По някое време тази сутрин тук са били донесени часовниците. Стрелките им са били нагласени да показват четири часа и тринайсет минути. Това говори ли ви нещо?

— Четири часа и тринайсет минути — повтори тя и поклати глава… — Не ми говори абсолютно нищо.

— А сега да преминем към мъртвия. Струва ми се малко вероятно прислужницата ви да го е поканила да влезе, ако вие не сте я предупредили, че го очаквате, но дали го е направила, ще научим от самата нея. Дошъл е тук, за да се види с вас поради някаква причина — или служебна, или лична. Между един и половина е намушкан с нож, вследствие на което е умрял. Вие казвате, че не сте имали уговорена среща. По всяка вероятност той се е занимавал със застраховки, но тук също не можете да ни помогнете. Вратата е била отключена, така че той би могъл да влезе, за да ви почака. Въпросът е защо.

— Всичко това е безумно — нетърпеливо изрече жената. — Значи смятате, че този… как му беше името… Къри е донесъл часовниците със себе си?

— Не виждам как би могъл да ги донесе — отговори инспектор Хардкасъл. — Не би могъл да ги пренесе в джобовете си. Госпожице Пебмарш, искам да помислите внимателно и да ми кажете дали можете да свържете с нещо тези часовници, и по-специално времето, което показват — четири и тринайсет. Някакви предположения?

Тя поклати глава…

— Имам чувството, че всичко това е дело на побъркан човек или, че някой е сбъркал адреса. Но дори и това не обяснява всичко. Не, инспекторе, не мога да ви помогна.

В стаята надникна млад униформен полицай. Хардкасъл отиде при него във вестибюла и след това излезе навън, където размени няколко думи с хората си.

— Вече можете да изпратите момичето вкъщи — каза им. — Адресът е Палмърстоун Роуд, номер четиринайсет.

После се върна в трапезарията. През отворената врата на кухнята се чуваше как госпожица Пебмарш мие нещо на чешмата. Той влезе при нея.

— Ще трябва да взема тези часовници, госпожице Пебмарш. Ще ви оставя разписка за тях.

— Нямам нищо против, инспекторе. Казах ви, че не са мои.

Хардкасъл се обърна към Шийла Уеб:

— Можете да си вървите, госпожице Уеб. Ще ви изпратят с наша кола.

Шийла и Колин станаха.

— Колин, придружи я до колата, ако обичаш — каза Хардкасъл и започна да пише разписка.

Колин и Шийла излязоха от къщата и тръгнаха по пътеката към улицата. Изведнъж тя спря.

— Забравих си ръкавиците… Оставих ги на…

— Ще се върна да ги взема.

— Не, аз помня точно къде ги оставих. Сега вече няма значение. Нали го махнаха.

Тя изтича назад и се върна след малко.

— Съжалявам, че се държах така глупаво…

— Всеки би се държал така на ваше място — отбеляза Колин.

Хардкасъл дойде при тях, когато Шийла се качи в колата. След като потегли, инспекторът се обърна към младия полицай:

— Искам внимателно да опаковате часовниците от всекидневната и да ги приберете. Без стенния и този с кукувицата.

Даде още няколко нареждания и се обърна към Колин:

— Ще отида на някои места. Искаш ли да дойдеш.

— Нямам нищо против — отговори той.