Часовниците

Първа глава

Да се изразя като полицай: в 2.59 на девети септември вървях покрай „Уилбрахъм Кресънт“ в западна посока.

Попадах в района за пръв път и, честно казано, „Уилбрахъм Кресънт“ ме обърка.

Следвах свое предчувствие с упоритост, която се засилваше с всеки изминал ден, колкото повече намаляваше вероятността то да се оправдае. Аз съм такъв.

Трябваше ми номер 61, но как можех да го открия? След като внимателно преминах покрай номерата от 1 до 35, изведнъж „Уилбрахъм Кресънт“ свърши. Пред мен се изпречи улица, която без съмнение се наричаше Олбани Роуд. Върнах се назад. Откъм северната страна нямаше къщи, а само ограда. Зад нея се издигаха блокове с апартаменти и в тях очевидно се влизаше откъм друга улица. Нямаше смисъл да продължавам.

Гледах номерата, покрай които минавах: 24, 23, 22, 21, „Диана Лодж“ (вероятно номер 20 — на колоната на портата се миеше оранжев котарак), 19…

Вратата на номер 19 се отвори и от нея излетя някакво момиче, както ми се стори, със скоростта на бомба.

Приликата с бомба се подсилваше от писъка, който придружаваше тичането му. Беше силен, пронизителен и нечовешки. Момичето излетя през портата и така се сблъска с мен, че едва не паднах на тротоара. Но освен че се сблъска, то се и вкопчи в мен отчаяно, трескаво.

— Спокойно — казах аз. — Спокойно.

Младата жена се поуспокои. Продължаваше да ме стиска, но поне престана да пищи. Вместо това започна да диша тежко и да хлипа.

Не мога да кажа, че реагирах особено интелигентно. Попитах я дали се е случило нещо. След като осъзнах, че въпросът ми е доста неуместен, се поправих:

— Какво се е случило?

Момичето си пое дълбоко въздух.

— Там вътре! — и посочи с ръка зад себе си.

— Да?

— На пода има мъж… умрял… тя щеше да го настъпи…

— Кой?… Защо?

— Мисля, че е сляпа. По него има кръв! — Погледна надолу и отпусна едната си ръка. — И по мен… По мен има кръв.

— Така е — казах и погледнах ръкава на сакото си. — Сега има и по мен — отбелязах, въздъхнах и започнах да обмислям положението. — По-добре ме заведете там и ми покажете.

Но момичето започна да трепери силно.

— Не мога… не мога… Вече не мога да вляза там.

— Може би сте права. — Огледах се. Наоколо нямаше достатъчно удобно място, за да оставиш полуприпаднало момиче. Отпуснах я внимателно на тротоара и опрях гърба й на желязната ограда.

— Стойте тук, докато се върна — наредих й аз. — Няма да се бавя. Всичко ще се оправи. Ако ви прилошее, отпуснете се напред и опрете глава на коленете си.

— Мисля… струва ми се, че вече съм добре.

Каза го с известно съмнение, но не исках да навлизам в подробности. Потупах я окуражително по рамото и бързо тръгнах по пътеката. Влязох през вратата, поколебах се за миг във вестибюла, след това надникнах зад лявата врата. Там имаше празна трапезария. После прекосих и влязох във всекидневната отсреща.

Първото нещо, което видях, беше възрастна дама, седнала на стол. Когато влязох, тя рязко се обърна и попита:

— Кой е?

Веднага разбрах, че жената е сляпа. Очите й, насочени към мен, бяха фокусирани в някаква точка зад лявото ми ухо.

Заговорих направо по въпроса:

— Оттук излетя млада жена и каза, че вътре има мъртвец.

Почувствах колко абсурдни са думите ми. Просто ми се струваше невероятно в тази уютна стая, при тази спокойна жена, седнала на стола със скръстени ръце, да има труп. Но отговорът дойде веднага:

— Зад канапето е.

Заобиколих и го видях — разперените ръце, изцъклените очи, петното съсирваща се кръв.

— Как стана това? — попитах рязко.

— Не знам.

— Поне знаете ли кой е?

— Нямам представа.

— Трябва да повикаме полицията. — Озърнах се. — Къде е телефонът?

— Нямам телефон.

Погледнах я по-внимателно.

— Тук ли живеете? Ваша ли е тази къща?

— Да.

— Можете ли да ми кажете какво се случи?

— Разбира се. Върнах се от магазините… — Забелязах чантата с покупките, захвърлена на един стол край вратата — Влязох тук и веднага почувствах, че в стаята има някого. За сляп човек това не е трудно. Попитах кой е, но никой не отговори. Чуваше се само учестено дишане. Тръгнах по посока на звука и тогава женски глас извика, че някой е мъртъв и че ще го настъпя. След това изтича покрай мен с писък и излезе навън.

Кимнах. Разказите съвпадаха.

— И какво направихте?

— Направих крачка напред много внимателно и кракът ми се опря в някакво препятствие.

— После?

— Коленичих. Докоснах нещо… човешка ръка. Беше ледена. Нямаше пулс. Станах и седнах тук… За да чакам. Все някой щеше да дойде. Младата жена, която и да е тя, все щеше да повика някого. Реших, че е по-добре да не излизам от къщи.

Бях впечатлен от спокойствието й. Тя не себе развикала и не бе хукнала с писъци навън, обзета от паника.

Беше седнала да чака. Това беше смислена постъпка, но трябва да й е коствало усилия.

Тя попита:

— Кой точно сте вие?

— Казвам се Колин Лам. Минавах оттук.

— Къде е младата жена?

— Оставих я навън, до оградата. Преживяла е силен шок. Къде е най-близкият телефон?

— Телефон има на стотина метра надолу по улицата, малко преди ъгъла.

— Разбира се. Спомням си, че минах покрай него. Ще отида да се обадя на полицията. Вие… — поколебах се.

Не знаех дали да попитам „Тук ли ще останете“ или „Можете ли да останете сама“.

Тя ме освободи от затруднението.

— По-добре доведете онова момиче — Гласът й прозвуча решително.

— Не знам дали ще иска да влезе — усъмних се аз.

— Не в тази стая. Въведете я в трапезарията от другата страна на вестибюла. Кажете й, че ще направя чай.

Жената стана и тръгна към мен.

— Но… Ще можете ли…

По лицето й за миг пробяга мрачна усмивка.

— Млади човече, приготвям храната си в тази кухня още откакто дойдох да живея тук — преди четиринайсет години. Да си сляп не означава да си безпомощен.

— Извинете. Беше глупаво от моя страна. Може би трябва да науча името ви?

— Милисънт Пебмарш… Неомъжена.

Минах отново по пътеката. Когато ме видя, момичето се опита да се изправи на крака.

— Мисля… Вече се оправих повече или по-малко.

Помогнах й да стане и казах окуражаващо:

— Добре.

— Там… Там имаше мъртвец, нали?

Потвърдих.

— Да, наистина. Ще отида до телефона, за да повикам полиция. На ваше място бих отишъл да чакам в къщата. — Повиших глас, за да предотвратя възраженията й: — Отидете в трапезарията. Като влезете — вляво. Госпожица Пебмарш ще ви направи чай.

— Значи това е госпожица Пебмарш? И е сляпа?

— Да. Тя, разбира се, също е ужасена, но се държи много разумно. Хайде елате. Ще ви заведа. Докато чакате полицията, чаша чай ще ви се отрази добре.

Прегърнах я през раменете и я поведох към къщата. Настаних я край масата и тръгнах бързо към телефонната кабина.

Един безцветен глас каза:

— Полицейски участък Кроудийн.

— Мога ли да разговарям с инспектор Хардкасъл?

— Не знам дали е тук — отговори гласът предпазливо. — Кой го търси?

— Предайте му за Колин Лам.

— Момент, моля.

След малко чух гласа на Дик Хардкасъл:

— Колин? Не очаквах да те чуя толкова рано. Откъде се обаждаш?

— Кроудийн. „Уилбрахъм Кресънт“. В къщата на номер деветнайсет има мъртвец. Наръган с нож, ако не се лъжа. Умрял е, струва ми се, преди половин час.

— Кой го откри? Ти ли?

— Не. Минавах случайно по улицата. Изведнъж някакво момиче изхвърча от къщата като прилеп от ада. Едва не ме събори. Каза ми, че вътре имало мъртвец и че някаква сляпа жена щяла да го настъпи.

— Не ме занасяш, нали? — В гласа на Дик се прокрадна недоверие.

— Наистина звучи невероятно, но това са фактите.

Сляпата жена се нарича Милисънт Пебмарш и е собственичка на къщата.

— А защо е искала да го настъпи.

— Не, не в този смисъл. Тя е сляпа и не е знаела, че е в дома й.

— Ще задвижа нещата. Чакай ме там. Какво стана с момичето?

— Госпожица Пебмарш му прави чай.

Дик Хардкасъл отбеляза, че това е добре.