Часовниците

Двайсет и втора глава

— Значи се върна — каза Еркюл Поаро и затвори внимателно книгата, която четеше. Сега край лакътя му на масата стоеше чаша топло какао. Наистина имаше ужасен вкус за напитки! Този път обаче не ми предложи.

— Как сте? — попитах го аз.

— Смутен съм. Много съм смутен. Ще ремонтират апартаментите.

— Нима това няма да ги подобри?

— Безспорно ще ги подобри, но аз ще се чувствам зле. Ще ме дезорганизира. Ще мирише на боя! — Той ме погледна, изпълнен с негодувание.

След това махна примирено с ръка и ме попита:

— Постигна ли успех?

— Не знам — отговорих бавно.

— Е, така е…

— Открих това, което трябваше да открия, но не и самия човек. Сам не знам какво трябваше да търся — информация, труп?

— Като стана дума за трупове, прочетох заключението на отложеното предварително следствие. Предумишлено убийство с неизвестен извършител или извършители. И най-накрая трупът си има име.

Кимнах.

— Хари Касълтън, който и да е той.

— Идентифициран от съпругата му. Беше ли в Кроудийн?

— Още не. Мислех да замина утре.

— Значи имаш малко свободно време?

— Още не. Не съм свършил с работата си. Всъщност заминавам по служба. — Замълчах за миг и добавих: — Не зная с подробности какво се е случило тук, докато ме нямаше. Разбрах само, че трупът е идентифициран. Какво ще кажете за това?

Поаро сви рамене.

— Трябваше да се очаква.

— Да, полицията добре се справя с такива неща…

— И съпругите са много услужливи.

— Госпожа Мерлина Райвъл! Какво име само!

— Напомня ми за нещо — каза Поаро. — За какво ли?

Погледна ме замислено, но не можех да му помогна. Доколкото го познавах, това име би могло да му напомня за какво ли не.

— Посещение при един приятел — продължаваше да разсъждава той, клатейки глава. — Не, това беше много отдавна.

— Когато се върна отново в Лондон, ще дойда и ще ви кажа за госпожа Мерлина Райвъл всичко, което науча от Хардкасъл — обещах аз.

Поаро махна с ръка и каза:

— Не е необходимо.

— Искате да кажете, че знаете каквото трябва, без никой да ви го е съобщил?

— Не. Искам да кажа, че тя не ме интересува.

— Не ви интересува? А защо? Не разбирам — поклатих глава.

— Човек трябва да се съсредоточи върху съществените неща. Разкажи ми по-добре за онова момиче… Една… Което умря в телефонната будка на „Уилбрахъм Кресънт“.

— Не знам нищо повече от това, което вече ви казах. Не познавам момичето.

— Значи единственото, което знаеш и което можеш да ми кажеш, е, че е било дребно, нещастно зайче, което си видял в едно машинописно бюро малко след като счупило тока на обувката си на някаква метална решетка…

— Той замълча. — Между другото, къде е тази решетка?

— Но как бих могъл да знам?

— Много просто. Ако беше попитал, щеше да знаеш. Как очакваш да научиш нещо, ако не зададеш нужните въпроси?

— Какво значение може да има къде се е счупил токът й?

— Може и да няма значение. От друга страна, по този начин ще разберем къде е ходило това момиче и евентуално ще го свържем с някой човек, който също е бил там, или с някакво събитие, станало наблизо.

— Това ми се струва малко прекалено. Както и да е. Знам само, че е станало някъде съвсем близо до бюрото, защото Една си е купила закуска и е отишла на работа без обувки. Също така помня, че се питаше как ще се прибере вкъщи.

— И как всъщност се е прибрала? — Попита Поаро заинтригувано.

Аз се вторачих в него.

— Нямам представа.

— Колко ужасно! Никога не питаш това, което трябва да питаш! В резултат на това не знаеш най-съществените неща.

— А защо не дойдете в Кроудийн, за да зададете сам нужните въпроси? — попитах аз с раздразнение.

— В момента е невъзможно. Следващата седмица има интересна разпродажба на авторски ръкописи…

— Не се отказвате от хобито си?

— Не се отказвам. — Очите му просветнаха. — Искам да си купя творбите на Джон Диксън Кар или Картър Диксън, както самият той се нарича понякога.

Тръгнах си под предлог, че имам важна среща, преди да е започнал да ми чете поредната лекция за старите майстори на криминалния роман. Нямах настроение за това.

Седях на стъпалата пред къщата на Хардкасъл, за да го изчакам да се върне от работа. Когато се зададе, излязох от сенките и отидох да го посрещна.

— Здравей, Колин. Значи отново се появяваш като паднал от небето, както обикновено?

— Небето е синьо, а там, където бях, всичко е червено.

— Колко време ме чакаш пред вратата?

— Около половин час.

— Съжалявам, че не си успял да влезеш.

— Можех да вляза без никакво усилие — отговорих. — Поне за това съм обучен достатъчно добре.

— Тогава защо не го направи?

— Не исках да накърнявам авторитета ти. Ако всеки може да влезе в къщата на един полицейски инспектор без никакво усилие…

Хардкасъл извади ключовете си и отвори входната врата.

— Хайде, влизай — каза той. — И престани да говориш глупости.

Въведе ме във всекидневната и потърси нещо за пиене.

— Кажи кога да престана?

Казах му да не бърза много и седнахме с питиетата си.

— Нещата се развиват бързо — започна Хардкасъл. — Идентифицирахме трупа.

— Знам. Прегледах вестниците… Кой е този Хари Касълтън?

— На пръв поглед удивително почтен човек, но се е издържал чрез фиктивни бракове и годежи за заможни и доверчиви жени. Поверявали са му спестяванията си, защото ги е впечатлявал с познанията си във финансовата сфера и скоро след това е изчезвал като дим.

— Нямаше вид на такъв човек — припомних си го аз.

— Това е бил основният му коз.

— Никога ли не е бил съден?

— Не. Направихме нужните справки, но не можахме да стигнем до кой знае какво. Променял е името си доста често. И въпреки че в Скотланд Ярд смятат Хари Касълтън, Реймънд Блеър, Лорънс Далтън и Роджър Байрон за едно и също лице, досега не са успели да го докажат. Жертвите му не желаели да говорят. Предпочитали да загубят парите си. Всъщност той се е появявал с различни имена, но е действал по един и същ начин. Въпреки това е успявал да се измъква удивително ловко. Например Роджър Байрон изчезва от Саут Енд и не след дълго в Нюкасъл се появява Лорънс Далтън, който подновява операциите. Избягвал е да се фотографира. И всичко това продължава от дълго време — петнайсет или двайсет години. След това сякаш изчезнал. Даже плъзнал слух, че е умрял, но някои хора твърдели, че е заминал за чужбина…

— Значи никой не е чувал за него, докато не го намерихме умрял на килима във всекидневната на госпожица Пебмарш?

— Точно така.

— Това означава, че се прибавят нови възможности.

— Разбира се.

— Оскърбената жена, която не може да забрави нанесената обида? — предположих аз.

— Не е изключено. Има жени, които никога не забравят такива неща.

— А ако една от тях ослепее… Още едно нещастие заедно с първото…

— Това е само предположение. С нищо не можем да го докажем все още.

— Що за жена е съпругата му? Мерлина Райвъл… Какво име само! Сигурно е псевдоним?

— Истинското й име е Флоси Гап. Другото го е измислила сама. Било по-подходящо за професията й.

— С какво се занимава? Проститутка ли е?

— Не е професионалистка.

— Това, което се нарича тактично „дама с леко поведение“?

— Мога да кажа, че не е лоша жена и беше готова да ни помогне. Каза, че била бивша актриса, а сега от време на време се залавяла със случайни ангажименти. Приятна е.

— Може ли да се разчита на нея?

— До голяма степен. Разпозна го категорично. Без никакво колебание.

— Това е благословия.

— Да. Бях започнал да се отчайвам. Толкова други съпруги се обадиха! Започнах да си мисля, че повечето жени изобщо не познават мъжете си. Имам чувството обаче, че госпожа Райвъл знае повече за своя, отколкото има желание да ни каже.

— Самата тя била ли е замесена в криминални престъпления?

— Не е регистрирано подобно нещо. Предполагам, че е имала, а може би и още има, някои не особено почтени приятели, но само толкова… Нищо сериозно.

— Ами часовниците?

— Нищо не й говореха. Струва ми се, че каза истината. Разбрахме откъде са се взели. От пазара „Портобело“ са този от дрезденски порцелан и другия от френско злато. Но това не ни помага никак. Знаеш какво става в неделя. Собственикът на сергията мисли, че ги е купила някаква американка, но не е сигурен. Там е пълно с американски туристи. Жена му пък твърди, че ги е взел мъж, но не можела да си спомни как изглежда. Сребърният е купен от един златарски магазин в Борнмут. От висока дама, която търсела подарък за момиченцето си. Продавачката не помни нищо за нея, освен че била с голяма зелена шапка.

— А четвъртият часовник? Този, който изчезна?

— Без коментар — каза Хардкасъл.

Знаех какво иска да каже с това.