Дванайсета глава

След като се раздели с Колин, инспектор Хардкасъл погледна четливо изписания адрес в бележника си и кимна. После го прибра в джоба си и се зае с обикновените си полицейски задачи.

Денят се оказа тежък за него. Изпрати да му донесат кафе и сандвичи, след което изслуша доклада на сержант Крей — не бяха открили нищо полезно. Никой от гарата и автогарата не беше разпознал убития по снимката. Лабораторните изследвания на дрехите му не доведоха до нищо. Костюмът очевидно бе ушит от добър шивач, но етикетът с името му беше махнат. Може би господин Къри държеше на анонимността си? Или убиецът?

Но най-сигурните резултати щяха да дойдат от изследванията на зъбния статус — нужните материали бяха разпратени, където трябва — макар че изследванията отнемаха доста време. Ако, разбира се, господин Къри не беше чужденец. Хардкасъл се замисли върху това. Не беше изключено убитият да е французин. От друга страна, дрехите му определено не бяха френски. Но и нямаше етикети от обществена пералня.

Хардкасъл не бързаше. Идентификацията на труповете много често беше бавна и трудна работа, но в края на краищата винаги се намираше някой, който да ги разпознае — зъболекар, лекар, хазяйка, някой от обществената пералня. Снимката щеше да бъде разпратена по полицейските участъци, за да се публикува във вестниците. Рано или късно истинската самоличност на убития щеше да стане известна.

Междувременно инспекторът имаше да върши много неща, и то не само във връзка с този случай. Остана на работното си място до пет и половина. Тогава погледна часовника си и реши, че е време да се обади, където трябва.

Сержант Крей му бе докладвал, че Шийла Уеб днес е била на работа в бюрото на госпожица Мартиндейл, че в пет трябвало да отиде да работи с професор Парди в хотел „Кърлю“ и че е малко вероятно да свърши преди шест и половина.

Как се казваше леля й? Лоутън. Госпожа Лоутън, на Палмърстоун Роуд, номер 14. Не взе служебната кола, а предпочете да отиде пеша дотам, защото не беше далече.

Палмърстоун Роуд беше мрачна улица, видяла, както се казва, и по-добри дни. Хардкасъл забеляза, че повечето къщи са разделени на апартаменти и мезонети. Когато сви зад ъгъла, едно момиче, което идваше по тротоара срещу него, го погледна и за миг се поколеба. Дълбоко замислен, инспекторът остана с впечатлението, че то понечи да го попита нещо, но се отказа. Зачуди се защо в главата му се появи мисълта за обувки… Не, за една обувка. Лицето на момичето му се стори познато. Кое беше то? Някое, което бе виждал напоследък? Може би то го беше познало и искаше да го заговори?

Спря и се обърна назад. Момичето бързо се отдалечаваше. „Лошото е — помисли си той, — че лицето й е от онези, които човек трудно може да запомни.“ Сини очи, светла кожа, леко отворена уста. Уста. Това също му напомняше нещо. Нещо, което момичето беше правило с устата си? Говорило е? Слагало си е червило? Не.

Малко се ядоса на себе си. Гордееше се със способността си да разпознава лица. Често повтаряше, че никога не може да забрави физиономия, която е видял на подсъдимата скамейка или на свидетелската банка, но хора имаше навсякъде, не само в съда. Едва ли би могъл да запомни всяка келнерка, която му е сервирала или пък кондукторките в автобуса. Престана да мисли за това.

Беше пристигнал пред номер четиринайсет. Входната врата беше открехната, имаше звънци с имена. Прочете, че госпожа Лоутън живее на партера. Влезе и позвъни на апартамента вляво. Мина известно време.

Най-накрая отвътре се чуха стъпки и му отвори висока, слаба жена с разпусната коса, която беше по пеньоар и му се стори леко задъхана. Откъм кухнята се носеше силна миризма на лук.

— Госпожа Лоутън?

— Да? — Тя го изгледа неуверено, с леко раздразнение.

Хардкасъл реши, че е на около четирийсет и пет. Във външния й вид имаше нещо циганско.

— Какво има?

— Бих се радвал, ако можете да ми отделите минута-две.

— За какво? В момента съм доста заета. Не сте репортер, нали? — Попита рязко.

— Не съм — отговори Хардкасъл с разбиране. — Предполагам, че доста са ви тормозили.

— Наистина. Непрекъснато чукаха на вратата, звъняха, задаваха какви ли не глупави въпроси.

— Много неприятно наистина — съгласи се инспекторът. — Ще ми се да можехме да ви спестим всичко това, госпожо Лоутън. Между другото, аз съм инспектор Хардкасъл и се занимавам със случая, заради който са ви досаждали репортерите. С удоволствие бихме прекратили голяма част от безобразията им, но за жалост сме безсилни. Пресата също има своите права.

— Срамота е да безпокоят хората така — каза тя. — И на всичкото отгоре твърдят, че осведомяват обществеността. Във всички новини съм забелязала едно — че са изтъкани от лъжи отначало докрай. Могат да напишат каквото им хрумне. Е, влезте.

Тя се отдръпна, инспекторът прекрачи прага и затвори вратата. На пода бяха паднали няколко писма.

Госпожа Лоутън понечи да се наведе, за да ги вдигне, но инспекторът учтиво я изпревари. Погледът му се спря за част от секундата върху адресите в горния край.

— Благодаря.

Тя ги пое и ги остави на масичката във вестибюла.

— Заповядайте във всекидневната. Ето онази врата… Стори ми се, че нещо кипи на котлона. Веднага се връщам.

Изтича в кухнята. Инспектор Хардкасъл разгледа по-внимателно писмата върху масичката. Едното беше адресирано до госпожа Лоутън, а две други — до госпожица Р. С. Уеб. Влезе в посочената му стая. Беше малка, доста разхвърлена, обзаведена с овехтели мебели, но тук-там се виждаха ярки цветове или необикновени предмети — едно приятно на вид, може би скъпо парче венецианско стъкло с абстрактна форма и преливащи един в друг цветове, две ярки кадифени възглавници, глинен поднос с нарисувани мидени черупки.

„Или лелята, или племенницата — помисли си Хардкасъл — има слабост към оригиналничене.“

Госпожа Лоутън се върна малко по-задъхана отпреди.

— Мисля, че сега всичко е наред — каза доста неуверено.

Инспекторът се извини отново:

— Съжалявам, че идвам в неудобно време, но бях наблизо и реших да уточня с племенницата ви още някои неща около тази история, към която за жалост има отношение и тя. Надявам се това преживяване да не й се е отразило твърде зле. За нея сътресението трябва да е било голямо.

— Да, наистина — отвърна жената. — Шийла се върна ужасно разстроена, но тази сутрин всичко беше наред и отиде в бюрото както обикновено.

— Да, зная това. Но ми казаха, че е излязла да работи някъде навън и понеже не исках да я безпокоя, реших да дойда да поговорим тук. Изглежда, още не се е върнала, така ли?

— Тази вечер може и да закъснее — обясни госпожа Лоутън. — Работи с някакъв си професор Парди, а според думите й той е човек без никакво чувство за време. Винаги казвал: „Това няма да отнеме повече от десет минути, така че е по-добре да го свършим.“ След това, разбира се, десетте минути стават близо час. Иначе бил мил човек и винаги се извинявал. Няколко пъти й бил предложил да остане да вечеря с него, разтревожен, че я е задържал повече, отколкото трябва. Все пак това понякога е много неприятно. Мога ли аз да ви помогна с нещо, инспекторе? В случай, че Шийла се забави?

— Едва ли — отговори Хардкасъл с усмивка. — Разбира се, онзи ден взехме само най-важните данни, но дори не съм сигурен, че съм ги записал правилно… — Той се престори, че чете записките в бележника си. — Да, видим… Госпожица Шийла Уеб. Това ли е пълното й име, или има още едно? Тези данни трябва да са много точни за протоколите при предварителното следствие.

— То ще е вдругиден, нали? Тя получи призовка да се яви.

— Да, но не бива да се тревожи — успокои я Хардкасъл. — Просто ще трябва да разкаже какво се е случило.

— Още ли не знаете кой е този човек?

— Не. Боя се, че е още рано за това. В джоба му открихме визитна картичка и в началото мислехме, че е някакъв застрахователен агент, но сега изглежда по-вероятно да му е била дадена от някого. Може би е смятал да се застрахова.

— Разбирам. — Госпожа Лоутън доби леко заинтригуван вид.

— А сега трябва да запиша имената както трябва — продължи инспекторът. — Племенницата ви се казва Шийла Р. Уеб. Вече не помня какво беше другото име… Розали?

— Розмари — отговори госпожа Лоутън. — Беше кръстена Розмари Шийла, но винаги е смятала Розмари за много чудато име и никой не я нарича така.

— Разбирам.

Нищо в тона на Хардкасъл не издаваше, че е доволен, задето едно от предположенията му се бе оказало вярно. Той забеляза и още нещо. Това, че стана дума за името Розмари, не предизвика никакво смущение у госпожа Лоутън. За нея това беше чисто и просто името, което племенницата й не желае да използва.

— Сега вече всичко е наред — каза усмихнато инспекторът. — Доколкото разбрах, госпожица Уеб е дошла от Лондон и работи в машинописното бюро „Кавендиш“ от десет месеца. Предполагам, че не можете да си спомните точната дата?

— Наистина ми е трудно да кажа… беше някъде през ноември. Към края на ноември.

— Добре, това не е толкова важно. Преди да започне работа в бюрото, при вас ли живееше?

— Не. Беше в Лондон.

— Помните ли на какъв адрес?

— Имам го записан някъде. — Тя се огледа с разсеяния вид на неподреден човек. — Паметта ми е толкова къса. Беше нещо като Алингтън Гроув… Или Фулъм Уей… Живееше с още две момичета. Квартирите в Лондон са ужасно скъпи.

— Помните ли името на фирмата, в която работеше?

— О, да. „Хопгуд & Трент“. Агенция за недвижими имоти на Фулъм Роуд.

— Благодаря. Дотук всичко е много ясно. Госпожица Уеб е сираче, доколкото разбрах?

— Да — отговори жената и се размърда неспокойно. Очите й се насочиха към вратата. — Ще имате ли нещо против, ако отида до кухнята още веднъж?

— Разбира се, че не.

Хардкасъл стана и й отвори вратата. Тя излезе. Той се зачуди дали последният му въпрос не бе смутил събеседничката му поради някаква причина. Дотогава му бе отговаряла с готовност и веднага. Докато мислеше за това, тя се върна.

— Съжалявам — каза, — но знаете какво нещо е готвенето. Сега вече всичко е наред. Има ли още нещо, което искате да ме питате? Между другото си спомних, че не беше Алингтън Гроув, а Гарингтън Гроув. Номер седемнайсет.

— Благодаря — каза инспекторът. — Попитах ви дали госпожица Уеб има родители.

— Не, сама е. Родителите й са мъртви.

— Отдавна ли?

— Починаха, когато тя беше малка.

В тона й се долавяше някакво смущение.

— Дъщеря на ваш брат или сестра е тя?

— На сестра ми.

— Да. А какъв беше по професия господин Уеб?

Лоутън дълго мълча, преди да отговори. Беше прехапала устни. След това каза:

— Не знам.

— Не знаете?

— Искам да кажа, не си спомням. Толкова време мина!

Хардкасъл изчака, защото беше сигурен, че тя ще продължи. И не се излъга:

— Може ли да знам какво общо има това… Искам да кажа, какво значение има кои са били майка й и баща й, какво е работел той и така нататък?

— Предполагам, че няма нищо общо от ваша гледна точка, госпожо Лоутън, но виждате ли, обстоятелствата са доста необикновени.

— Какво искате да кажете? Какви необикновени обстоятелства?

— Госпожица Уеб е отишла в онази къща вчера, защото някой изрично е настоял по телефона да отиде лично тя. Този някой е искал именно тя да се окаже на местопрестъплението. Може би — инспекторът замълча за миг — този човек й е имал зъб за нещо.

— Не мога да си го представя. Шийла е чудесно и мило момиче.

— Да — съгласи се Хардкасъл. — Аз самият мисля така.

— И не мога да допусна, който и да било да говори противното! — добави войнствено лелята.

— Точно така. — Хардкасъл продължаваше да се усмихва добродушно. — Но не можете да не се съгласите, госпожо Лоутън, че някой е искал да постави племенницата ви в неприятно положение. Искал е тя да се окаже в къщата, в която има току-що убит човек. Това не е обикновена шега.

— Искате да кажете… искате да кажете, че някой е желаел да я обвинят в убийство? О, не, не мога да повярвам такова нещо!

— Наистина е трудно за вярване — съгласи се инспекторът, — но трябва да сме съвсем сигурни и да изясним нещата докрай. Възможно ли е да има някой младеж, който е влюбен в нея, а тя не му обръща внимание?

Понякога младите вършат безразсъдни неща и са много отмъстителни, особено ако са неуравновесени.

— Не мисля, че може да има нещо такова — отговори госпожа Лоутън, намръщено присви очи и се замисли. — Имаше едно-две момчета, с които Шийла дружеше, но нищо сериозно. Не е имала постоянен приятел.

— Може би е имала, докато е била в Лондон? — предположи инспекторът. — Вероятно не знаете много добре с кого е дружала там?

— Може и така да е… Затова ще трябва да попитате нея, инспекторе. Аз лично не съм чувала за каквито и да било неприятности.

— Може да е било и някое друго момиче. Не е изключено някоя от съквартирантките й да е изпитвала ревност към нея.

— Би могло — отговори госпожа Лоутън неуверено — да има някое момиче, което да иска да й отмъсти за нещо. Но чак убийство…

Това беше умна забележка и Хардкасъл си даде сметка, че събеседничката му в никакъв случай не е глупава жена.

— Знам, че звучи невероятно — каза той бързо, — но пък и цялата тази работа е невероятна.

— Сигурно е бил някой луд — предположи тя.

— Дори зад лудостта се крие някаква определена идея. Нещо, което я е предизвикало и я поддържа. Тъкмо затова ви попитах за родителите на Шийла Уеб. Ще се изненадате, като ви кажа колко често мотивите се коренят в миналото. Тъй като родителите на Шийла са починали, когато тя е била съвсем малка, от нея няма да мога да науча кой знае какво за тях. Затова се обръщам към вас.

— Разбирам. Добре, добре…

Хардкасъл долови, че притеснението и неувереността отново се появяват в гласа й.

— Едновременно ли са умрели? При злополука например?

— Не, нямаше злополука.

— Значи от естествена смърт?

— Да… виждате ли, всъщност не знам точно…

— Струва ми се, че би трябвало да знаете малко повече, отколкото ми казвате, госпожо Лоутън. — Той се осмели да изкаже предположение: — Може би са били разведени… или нещо такова?

— Не, не бяха разведени.

— Слушайте, госпожо Лоутън, не може да не знаете от какво е починала сестра ви!

— Не виждам какво… Искам да кажа, много е трудно да… да ровим в миналото. По-добре да не ровим. — В гласа й се появи объркване и отчаяние.

Хардкасъл я изгледа изпитателно и след малко тихо каза:

— Може би Шийла Уеб е била незаконно дете?

Веднага долови облекчението и едновременно с това ужасът, които се изписаха на лицето й.

— Шийла не е мое дете — каза тя.

— Тя е незаконородено дете на сестра ви, нали?

— Да. Но самата Шийла не знае това. Никога не съм й го казвала. Казах й, че родителите й са умрели, когато е била малка… Разбирате ли?…

— Да, да. Разбирам — отвърна инспекторът. — И ви уверявам, че ако престъплението не е свързано по някакъв начин с това, няма да има нужда да задавам подобни въпроси на племенницата ви.

— Искате да кажете, че няма нужда да й го казвате?

— Освен ако няма пряка връзка със случая, което ми се струва малко вероятно. Но трябва да ми съобщите всички факти, които са ви известни, госпожо Лоутън. Аз ви обещавам, че ще направя възможното те да си останат между нас.

— Никак не беше приятно — започна жената.

— В началото се чувствах много объркана. Сестра ми беше много умна… Стана учителка и се справяше много добре. Уважаваха я и я ценяха. Беше последният човек, за когото бихте си помислили, че може да…

— Да — прекъсна я инспекторът тактично, — това се случва често. Запознала се е с въпросния Уеб и…

— Дори не знаех името му — продължи госпожа Лоутън. — Дори не съм го виждала. Сестра ми дойде при мен и ми каза какво е станало. Че очаква дете и че мъжът не може… или не иска, така и не разбрах, да се ожени за нея. Тя беше много амбициозна и раждането на детето би я принудило да изостави кариерата си, защото когато излезе наяве… Така че естествено… обещах да й помогна.

— Къде е сега сестра ви, госпожо Лоутън?

— Нямам представа. Не знам — подчерта тя.

— Но е жива?

— Предполагам.

— И не поддържате връзки с нея?

— Тя настоя за това. Смяташе, че ще е по-добре за детето и за нея самата. Искаше да скъса с миналото напълно. Така и постъпихме. И двете имахме малка издръжка, оставена ни от майка ни и Ан ми прехвърли своя дял, за да се грижа за детето. Каза ми, че ще продължи да се занимава с професията си, но че смята да смени училището. Беше й хрумнало да размени мястото си за една година с някой учител в чужбина. В Австралия или някъде другаде. Това е, което знам, инспекторе. Не мога да ви кажа нищо повече.

Той я погледна замислено. Дали наистина знаеше само това? Не беше лесно да отговори със сигурност на този въпрос. Беше убеден, че не би му казала нищо повече. Можеше и наистина да не знае. Колкото и бегло да бе описанието на сестрата, Хардкасъл остана с впечатлени — ето, че е била силна, волева натура. Жена, която не би позволила една грешка да съсипе целия й живот. Съвсем хладнокръвно е направила това, което е сметнала за необходимо, за да осигури издръжката и щастието на детето си, и е изчезнала, за да започне отначало.

„Отношението й към детето може да се обясни — мислеше Хардкасъл, — но дали може да се обясни отношението към родната й сестра?“

— Изглежда странно — каза той тихо, — че досега не се е опитала да се свърже с вас чрез писмо, че не е искала да научи как е детето.

Госпожа Лоутън поклати глава.

— Нямаше да ви се вижда странно, ако я познавахте. — Решенията й винаги бяха окончателни и категорични. Освен това двете не бяхме много близки. Аз съм значително по-млада от нея… с дванайсет години. Както казах, не бяхме много близки.

— А как реагира мъжът ви на това осиновяване?

— Вече бях вдовица. Омъжих се млада и мъжът ми загина през войната. По онова време имахме малка сладкарничка.

— Къде стана всичко това? Не тук в Кроудийн, предполагам?

— Не. Тогава живеехме в Линкълншир. Веднъж дойдох през отпуската си и толкова ми хареса, че продадох всичко и се установих тук. По-късно, когато Шийла тръгна на училище, започнах работа в „Роско & Уест“, големия магазин за платове, знаете го. Все още работя там. Хората са много мили.

— Е — каза Хардкасъл и стана, — благодаря ви, че ми отделихте от времето си. И за откровеността, госпожо Лоутън.

— Нали няма да кажете нищо на Шийла?

— Не, освен ако е абсолютно необходимо. Ако някое от тези минали събития се окаже свързано с убийството на „Уилбрахъм Кресънт“, номер деветнайсет… Но според мен това е малко вероятно. — Той извади от джоба си снимката, която вече бе показал на толкова много хора, и й я подаде. — Познавате ли този човек?

— Вече видях снимката във вестника — отговори тя и поклати глава. — Не. Напълно сигурна съм, че никога досега не съм го срещала. Не мисля, че е тукашен, иначе сигурно щях да помня физиономията му. — Тя замълча за миг и добави съвсем неочаквано: — Има вид на добър човек. Джентълмен.

За инспектор Хардкасъл това беше старомодна дума, но бе прозвучала много естествено от устата на госпожа Лоутън. „Отраснала е в провинцията — помисли си той. — Тези хора още мислят по този начин.“ Той се вгледа в снимката и с изненада откри, че такова нещо не му беше минавало през ума. Дали наистина беше добър човек? Досега бе приемал обратното — може би несъзнателно, може би се бе повлиял от факта, че в джоба му намериха визитна картичка с фалшиво име и адрес. Предположението, което изказа преди малко пред госпожа Лоутън, би могло да е вярно. Може би някой измамник, представящ се за застрахователен агент, бе напъхал тази картичка в ръцете му. „А това — мислеше той с горчивина — ще усложни нещата още повече.“

Погледна часовника си.

— Не трябва да ви преча да довършите готвенето си. Тъй като племенницата ви още не се е прибрала…

Домакинята също погледна часовника над камината. „Слава Богу, в тази стая има само един часовник“ — каза си инспекторът.

— Да, закъснява. Малко съм изненадана. Добре, че Една не остана да я чака.

Тя видя учуденото изражение на Хардкасъл и обясни:

— Една е колежка на Шийла. Дойде да се види с нея тази вечер и почака малко, но после реши да си тръгне. Имала среща с някого. Щяла да я види утре или някой друг път.

Инспекторът изведнъж се сети. Момичето, което бе минало покрай него на улицата! Сега си спомни какво общо имаха обувките. Разбира се! Това беше секретарката, която ги бе приела в машинописното бюро.

Когато излизаха, тя държеше обувка със счупен ток и съкрушено се питаше как ще се прибере у дома. Доста безлично същество. Докато говореше, в устата имаше бонбон, спомни си той. На улицата тя го бе познала, а той нея — не. И се бе поколебала, сякаш имаше намерение да го заговори. Зачуди се какво ли щеше да му каже. Може би щеше да обясни защо е дошла да се види с Шийла Уеб? Или пък е очаквала той да я заговори?

— Добри приятелки ли са с племенницата ви? — попита Хардкасъл.

— Не особено. Работят на едно и също място и така нататък, но ми се струва, че Една не е много умно момиче. Не са добри приятелки. Дори се учудих, че толкова държи да види Шийла. Спомена, че не можела да разбере нещо, и искала да я попита.

— Не ви ли каза какво е то?

— Не. Можело да почака и не било толкова важно.

— Аха. Е, трябва да тръгвам.

— Странно — каза госпожа Лоутън, — че Шийла не се обади по телефона. Обикновено го прави, ако се налага да закъснее. Професорът понякога я кани да остане за вечеря. Е, предполагам, че ще се върне всеки момент. Доста се чака за автобус, а онзи хотел никак не е близо. Не искате ли да й предам нещо?

— Не, не е необходимо — отговори инспекторът.

Когато излизаше, той попита:

— Между другото, кой избра имената на племенницата ви? Розмари и Шийла. Вие или сестра ви?

— Шийла се казваше майка ни. Розмари е избор на сестра ми. Странно име фантазьорско. А сестра ми не беше нито странна, нито сантиментална.

— Е, лека нощ, госпожо Лоутън.

Когато инспекторът излезе, се замисли: „Розмаринът символизира спомените… Хм. Романтични спомени? Или нещо съвсем различно?“

Загрузка...