Часовниците

Двайсет и четвърта глава

Когато Шийла си отиде, аз се върнах в хотела, събрах багажа си и го оставих долу при портиера. В този хотел много държаха да напуснеш стаята си преди обяд.

След това тръгнах. Минах покрай полицейския участък и след известни колебания влязох. Попитах за Хардкасъл и той се оказа там. Заварих го да чете някакво писмо и да се мръщи.

— Тази вечер се връщам в Лондон, Дик — казах.

Той ме изгледа замислено.

— Би ли приел един съвет от мен?

— Не — отговорих веднага.

Той не обърна внимание. Когато някой иска да ти даде съвет, никога не би се съобразил с нежеланието ти да го чуеш.

— На твое място бих се махнал и бих стоял настрана… Ако искаш да знаеш кое е по-добро за теб…

— Никой не може да съди кое е добро или лошо за някой друг.

— Не съм много сигурен.

— Ще ти кажа нещо, Дик. Когато приключа с настоящата задача, ще напусна работата си. Поне засега мисля така.

— Защо?

— Аз съм като старомоден викториански свещеник. Имам съмнения.

— Дай си време.

Не бях много сигурен какво иска да каже с това. Попитах го защо самият той изглежда толкова разтревожен.

— Прочети.

Подаде ми писмото, което четеше, когато влязох.

— Има хубав почерк — отбелязах аз, — макар че не си падам особено по червеното мастило. Трупът имаше ли такъв белег?

— Имаше. Точно където каза тя.

— Видя ли го, когато разпознаваше тялото?

Хардкасъл поклати глава.

— Скрит е зад ухото. За да се види, то трябва да се огъне напред.

— Значи всичко е наред. Още едно потвърждение, че не лъже. Какво те тормози тогава?

Хардкасъл каза мрачно, че в целия този случай има пръст самият дявол. Попита ме дали ще се видя с приятеля си французин или белгиец в Лондон.

— Вероятно. Защо?

— Споменах за него пред шефа, който каза, че го помни много добре. Трябва да му осигуря много сърдечно посрещане, ако реши да дойде тук.

— Едва ли ще дойде лично — казах аз. — Не ми се вярва да го накараме да излезе от бърлогата си.

Позвъних на вратата на „Уилбрахъм Кресънт“ 62 в дванайсет и петнайсет. Отвори госпожа Рамзи, която дори не вдигна очи, за да ме погледне.

— Какво има? — попита тя.

— Може ли да поговорим малко? Бях тук преди десетина дни, може би вече не ме помните?

Тогава тя вдигна поглед, за да ме проучи по-внимателно.

— Дойдохте с полицейския инспектор, нали?

— Да, госпожо Рамзи. Може ли да вляза?

— Щом желаете? Човек не може да откаже на полицията. Такова нещо никак няма да й се хареса.

Въведе ме във всекидневната, посочи ми стол и седна срещу мен. В гласа й долових горчивина, а в държанието й — някакво безпокойство, което не бях доловил предния път.

— Днес тук е спокойно — отбелязах. — Сигурно децата ви са тръгнали на училище?

— Да. Има известна разлика. Предполагам, че искате да ме питате още нещо във връзка с другото убийство. За момичето в телефонната будка.

— Не точно това. Всъщност аз нямам връзка с полицията.

Тя ме изгледа с изненада.

— Мисля, че се представихте като сержант… Лам, нали?

— Името ми наистина е Лам, но работя за съвсем друга служба.

Безпокойството й изчезна. Тя ме погледна бързо и хладно.

— Така ли? И каква е тя?

— Мъжът ви още ли е в чужбина?

— Да.

— Няма го от доста време, нали госпожо Рамзи? А е заминал надалеч.

— Какво знаете за това?

— Зад Желязната завеса е, нали?

— Да, така е.

— Знаехте ли, че ще ходи там?

— Повече или по-малко. — Тя замълча и добави: — Искаше да тръгна с него.

— Обмислял ли го е?

— Предполагам. На мен ми каза в последния момент.

— Симпатизирате ли на възгледите му?

— Някога. Предполагам, че вече знаете. Проверявате тези неща прецизно, нали? Ровите се в миналото, научавате кой е бил член на партията, кой с кого е дружал…

— Може би ще сте в състояние да ни дадете много ценна информация.

Тя поклати глава.

— Не, не мога да направя това. Не че не искам. Виждате ли, той никога не е споделял с мен подробности. Аз също нямах желание да ги знам. Всичко това ми беше дошло до гуша. Когато Майкъл каза, че ще се махне от страната и ще отиде в Москва, никак не се учудих. Трябваше да реша какво ще правя аз.

— И решихте, че целите на мъжа ви не ви привличат достатъчно?

— Не, не бих казала това. Моите възгледи са си лично мои. Струва ми се, че с повечето жени става така накрая, освен ако не са фанатички, разбира се. Жените понякога са много големи фанатички, но аз не съм такава. Наистина имам леви възгледи, но нищо повече от това.

— Мъжът ви имаше ли нещо общо с аферата „Ларкин“?

— Не знам. Може и да е имал, но никога не е говорил с мен за това. — Тя изведнъж се оживи. — Нека си изясним нещата, господин Лам, или както там ви беше името. Обичах съпруга си и това щеше да е достатъчно, за да замина с него, независимо дали споделям политическите му възгледи или не. Той искаше да вземем и децата. Аз не исках. Просто не исках. Реших, че трябва да остана тук с тях. Не знам дали някога ще видя Майкъл отново. Той трябва да реши как да живее, същото трябва да направя и аз. Все пак разбрах едно — след като сподели плановете си с мен, исках момчетата да останат тук, в собствената си страна. Те са англичани. Искам да израснат като обикновени английски деца.

— Разбирам.

— Мисля, че това е всичко — каза тя и стана. Движенията й бяха решителни.

— Сигурно не ви е било лесно да се решите — казах аз тихо. — Съчувствам ви дълбоко.

Това беше истина. Може би и тя го долови в гласа ми, защото се усмихна.

— Може би наистина сте… Предполагам, че работата ви е повече или по-малко да влизате под кожата на хората, да се досещате какво мислят и чувстват. Ударът беше много тежък, но най-лошото вече премина… Сега трябва да обмисля плановете си, да реша къде ще отида, какво ще правя… Дали да остана тук, или да отида другаде. Трябва да си намеря и работа. Някога бях секретарка. Може би ще отида на опреснителни курсове по стенография и машинопис.

— Само не отивайте да работите в бюрото „Кавендиш“.

— Защо?

— На момичетата, които работят там, изглежда, непрекъснато им се случват нещастия.

— Ако мислите, че знам нещо за тези убийства, много се лъжете. Не знам.

Пожелах й успех и си тръгнах. Нищо не научих от нея, но и не мислех, че ще науча. Все пак трябваше да съм сигурен.

Когато излязох през портата, едва не се блъснах в госпожа Макнотън. Носеше пазарска чанта и ходеше доста неустойчиво.

— Позволете — казах аз и я взех от ръцете й. В първия момент тя понечи да я грабне обратно, после се вгледа в мен и ръката й се отпусна.

— Вие сте младият човек от полицията, нали? Не ви познах.

Занесох пазарската чанта до входната й врата и жената се доклатушка след мен. Чантата беше удивително тежка и се зачудих какво ли има вътре? Няколко килограма картофи?

— Не звънете — каза тя. — Не е заключено.

Изглежда, никой в „Уилбрахъм Кресънт“ нямаше навика да заключва вратата си.

— А докъде докарахте нещата? — попита тя, готова да си побъбри. — Жена му трябва да е била доста по-ниско от него.

Не знаех за кого говори.

— Чия жена? — Попитах. — Нямаше ме известно време.

— Аха. Разбирам. Следили сте някого. Имам предвид тази госпожа Райвъл. Бях на предварителното следствие. Толкова обикновена жена! И трябва да кажа, че не беше кой знае колко притеснена от смъртта на мъжа си.

— Не го е виждала от петнайсет години — обясних аз.

— С Ангъс сме женени от двайсет. — Тя въздъхна: — Това е много време. И сега, след като вече не е в университета, толкова се занимава с градината… Човек не знае какво да прави със себе си.

В този момент иззад ъгъла се показа господин Макнотън с лопата в ръка.

— А, върнала си се, мила — каза той. — Дай да взема нещата.

— Оставете я в кухнята — каза ми тя бързо и ме побутна заговорнически с лакът. — Взех яйца, овесени ядки и пъпеш — каза на съпруга си и му се усмихна лъчезарно.

Аз оставих чантата на масата в кухнята. Вътре нещо издрънча.

Овесени ядки! Как ли пък не! Подчиних се на шпионския си инстинкт и надникнах. Под желатина бяха скрити три бутилки уиски.

Разбрах защо понякога госпожа Макнотън е толкова словоохотлива и весела и защо походката й невинаги е стабилна. Това беше и възможна причина съпругът й да изостави професорското си място.

Тази сутрин, изглежда, щеше да е посветена на съседите. Срещнах господин Бланд, когато вървях към Олбани Роуд. Като че ли беше в добро настроение. Позна ме веднага.

— Как сте? Как е престъпността? Разбрах, че сте идентифицирали онзи труп. Отнесъл се е с жена си зле, значи. Между другото, извинете за любопитството, но не сте тукашен, нали?

Отвърнах уклончиво, че съм дошъл от Лондон.

— Значи и Скотланд Ярд проявява интерес?

— Е… — Постарах се да произнеса звука колкото се може по-неангажиращо.

— Разбирам, разбирам. За тези неща не се приказва. Забелязах, че ви нямаше на предварителното следствие?

Отговорих, че съм бил в чужбина.

— Аз също, млади момко! Аз също! — Намигна ми.

— В безгрижния Париж? — Попитах и също му намигнах.

— Де да беше така. Не, ходих до Булон. Само за един ден. — Сбута ме с лакът, също като госпожа Макнотън. — Но не взех жената. Бях с една малка сладка блондинка. Чудо и половина.

— По работа? — Попитах и двамата се разсмяхме като граждани на света.

Той продължи към номер 61, а аз към Олбани Роуд. Не бях доволен от себе си. Както каза Поаро, от съседите би трябвало да науча повече. Просто ми се струваше невероятно никой да не е забелязал нищо. Може би Хардкасъл не бе задал нужните въпроси? А аз можех ли да измисля по-добри? Завих по Олбани Роуд и започнах да формулирам мислено въпроси. Нещо такова:

Господин Къри (Касълтън) е бил упоен. — Кога?

Същият е бил убит. — Къде?

Господин Къри (Касълтън) е бил пренесен в къщата на номер деветнайсет. — Как?

Все някой трябва да е забелязал нещо. — Кой? Какво?

Отново завих наляво. Вървях по „Уилбрахъм Кресънт“ точно както и тогава, на девети септември. Трябваше ли да се обадя на госпожица Пебмарш? Да позвъня на вратата й и да кажа… А какво да й кажа? Или пък госпожица Уотърхаус. А какво пък бих могъл да кажа на нея!

Може би госпожа Хеминг? Едва ли беше от значение какво казваш на госпожа Хеминг — тя просто не слушаше, а неуместните и объркани неща, които самата тя би могла да избърбори, можеше и да доведат до нещо.

Продължих нататък, като мислено отбелязвах номерата, както и тогава. Дали и покойният господин Къри не беше правил същото, докато открие къщата, която е искал да посети?

„Уилбрахъм Кресънт“ изглеждаше по-почтен от всякога. Идеше ми да възкликна във викториански стил: „Ех, ако можеха тези камъни да говорят!“ В онези дни това е бил доста популярен израз. Но нито камъните, нито тухлите, нито керемидите и мазилката могат да говорят. „Уилбрахъм Кресънт“ продължаваше да мълчи.

Старомоден, високомерен, вече доста позападнал, но безмълвен. И бях сигурен, че не одобрява случайните скитници, които дори не знаят какво точно търсят в него.

Наоколо нямаше много хора — покрай мен минаха две момчета с велосипеди и две жени с пазарски чанти.

Самите къщи имаха вид на балсамирани мумии — толкова живот имаше в тях. И знаех защо е така. Вече наближаваше светият първи час след пладне, часът, определен от английските традиции за поглъщане на обедната порция храна. В някои от къщите се виждаха по един-двама души, седнали край масата, но дори и това беше рядко — повечето прозорци бяха закрити с пердета, а там, където не бяха, хората вероятно се хранеха в кухнята, според „модерните“ обичаи на шейсетте години.

„Този час — разсъждавах аз — е най-подходящият, за да извършиш убийство.“ Може би и убиецът си бе мислил същото. Може би това е било част от плана му. Стигнах до номер деветнайсет.

Подобно на много други членове на обществото с болна фантазия, аз се спрях и започнах да оглеждам къщата.

Наоколо не се виждаше жива душа. „Никакви съседи — казах си тъжно, — никакви надарени с разум наблюдатели.“

Изведнъж почувствах остра болка в рамото си. Бях сгрешил. Тук имаше съсед, който при това би бил много полезен, стига да можеше да говори. Бях се облегнал на колонката на портата на номер двайсет, на която стоеше същият голям оранжев котарак. Освободих рамото си от игривата му лапа и му заговорих:

— Ако котките можеха да говорят…

Котаракът отвори уста и изпусна едно звучно, мелодично „мяу“.

— Знам, че можеш — продължих аз. — Знам, че можеш да говориш не по-зле от мен, но не разбирам езика ти. Къде беше онзи ден? Видя ли кой влиза в къщата и кой излиза? Знаеш ли какво се случи тук? Не може да не знаеш, котарако!

Възприе думите ми с неподходяща част от тялото си. Обърна ми гръб и вирна опашка.

— Извинете, ваше величество — казах аз.

Той ми хвърли студен поглед и започна усърдно да се мие. „Съседи“ — помислих си с горчивина. В „Уилбрахъм Кресънт“ нямаше съседи, вече не се съмнявах в това. Трябваше ми, на Дик Хардкасъл също, някоя бъбрива, любопитна, наблюдателна възрастна дама, която се чуди какво да прави по цял ден. Вечно изпълнена с надежда да види нещо скандално. Бедата е, че този вид стари дами вече са на изчезване. Повечето от тях или са събрани на едно място в домовете за стари хора, където се радват на всички удобства, или пък заемат болничните легла, от които спешно се нуждаят истински болните. Куците, сакатите и старите вече не живееха в собствените си домове, обградени с грижите на верен прислужник или на някой малоумен беден роднина, доволен, че има къде да се подслони. Това беше сериозна пречка в борбата срещу престъпността.

Погледът ми се спря на отсрещната страна на улицата. Защо там нямаше истински съседи? Защо на това място вместо редица спретнати къщички се издигаше този голям, грозен и нечовешки жилищен блок? Нещо като кошер, без съмнение населен с пчелички-работички, които са навън по цял ден и се прибират чак привечер, за да измият малките си или за да се гримират и да излязат на среща с младите си избраници. При нечовешкия вид на този блок започнах да изпитвам топло чувство към западналото викторианско благородство на „Уилбрахъм Кресънт“.

Погледа ми привлече някакъв проблясък по средата на сградата. Това ме озадачи. Вгледах се. Да, пак го видях. Отворен прозорец, на който имаше някой. Човек, който държи нещо пред лицето си. Отново проблясък.

Бръкнах в джоба си. Обикновено със себе си нося много неща, които могат да се окажат полезни. Човек никога не знае какво може да му свърши работа. Малко лейкопласт, няколко невинни на вид инструмента, с които без усилие могат да се отключат повечето врати, кутийка със сив прах, на чийто етикет пише, че не е това, което е, няколко други дреболии, за чието предназначение повечето хора не могат да се досетят. Сред тези неща имаше и малък природолюбителски далекоглед. Не беше силен, но вършеше работа при нужда.

Извадих го и го долепих до окото си.

На прозореца стоеше дете. На едното му рамо видях дълга плитка. Момиченцето държеше пред очите си театрален бинокъл и ме разглеждаше с внимание, от което можех да се почувствам поласкан. Все пак наоколо нямаше нищо друго за гледане, така че това внимание не беше чак такъв комплимент. В това време по улицата премина още една обедна атракция.

Един много стар ролс-ройс, със застаряващ шофьор. Изглеждаше достолепен, но отвратен от живота. Премина покрай мен с тържествеността на цяла автомобилна процесия. Видях, че момиченцето беше насочило бинокъла към него. Замислих се.

Винаги съм вярвал, че ако чакаш достатъчно дълго, все ще изскочи нещо. Нещо, на което не можеш да разчиташ и за което дори не би си помислил, все пак се случва. Дали това не беше моят късмет? Огледах внимателно голямата сграда още веднъж и определих мястото на прозореца, който ме интересуваше, като преброих етажите от партера и другите прозорци от двете му страни. На третия етаж. След това тръгнах по улицата, докато се изравних с входа. До него се стигаше по широка алея, край която имаше симетрични цветни лехи.

Винаги съм смятал, че е полезно ролята да се изпълнява докрай, така че прекрачих от алеята в тревата, вдигнах нагоре глава с изненада, след това се наведох и след кратко търсене се изправих, като пъхнах нещо в джоба си. После продължих.

Струва ми се, че през по-голямата част от деня във входа би трябвало да има портиер, но не и в този свещен час. Нямаше никого. Видях звънец, на който с големи букви бе написано „ПОРТИЕР“, но не позвъних.

Качих се в асансьора и натиснах бутона за третия етаж. След това трябваше да се ориентирам много внимателно.

Отвън е лесно да определиш мястото на някоя стая, но когато влезеш в сградата, можеш и да се объркаш. Все пак аз имах известен опит в тези неща и бях почти напълно сигурен, че съм застанал пред нужната врата.

Номерът над нея — за добро или за лошо — беше 77. „Е — помислих си, — седмицата носи щастие. Хайде!“

Натиснах звънеца и се приготвих да видя какво ще се случи.