Часовниците

Десета глава

Госпожа Рамзи от „Уилбрахъм Кресънт“ № 62 си каза окуражително: „Остават само два дни. Само два дни.“ Тя прибра един влажен кичур от челото си. В това време откъм кухнята долетя могъщ трясък. Не беше склонна дори да отиде да види какво вещае този трясък. Само да можеше да се престори, че не е чула нищо! Е, добре — само два дни. Тя прекоси вестибюла, отвори със замах кухненската врата и попита с глас, който преди три седмици би звучал много по-ядосано:

— Какво направи сега!?

— Съжалявам, мамо — отговори синът й Бил. — Тъкмо играехме боулинг с тези консервени кутии и някак си те паднаха в шкафа с порцелановите неща.

— Не искахме да падат там, мамо — обади се по-малкият й син Тед в знак на съгласие.

— Добре. Сложете здравите неща обратно и изхвърлете счупените в кофата.

— Мамо! Хайде да не е сега!

— Веднага!

— Тед може да свърши тази работа.

— Много добре! — викна Тед. — Все аз! Ако не помагаш и ти, няма да направя нищо.

— На бас, че ще направиш.

— На бас, че няма.

— Ще те накарам.

— О-о-о!

Момчетата се сборичкаха. Тед залитна назад и една купа с яйца се заклати застрашително.

— Марш навън от кухнята! — извика госпожа Рамзи.

Тя изтика двете си деца навън, затръшна вратата след тях и започна да мете счупения порцелан.

„Два дни — мислеше тя — и отново ще тръгнат на училище. Каква прекрасна, каква чудесна мисъл за една майка.“

Тя си спомни една забележка, направена от някаква журналистка във вестника. За една майка има само шест щастливи дни в годината. Първият и последният ден на трите ваканции. „Колко вярно е това“ — мислеше си, докато събираше с метлата останките от най-хубавия си порцеланов сервиз. С колко радост и нетърпение бе очаквала децата си само пет седмици преди това! А сега? „Вдругиден — каза си още веднъж. — Вдругиден Бил и Тед ще се върнат в училището. Просто не мога да повярвам! Нямам търпение!“

Колко щастлива се бе чувствала, когато преди пет седмици ги посрещна на гарата! Как бурно и радостно се бяха хвърлили в обятията й! Как обиколиха цялата къща и градината! Специалната торта за вечеря. А сега?

Какво я очакваше сега? Един ден, изпълнен със спокойствие. Нямаше да има нужда да готви огромни порции, безкрайното чистене щеше да престане. Тя обичаше момчетата — бяха добри, не се съмняваше в това. Гордееше се с тях. Но я изтощаваха. Апетитът им, жизнеността им, шумът, който вдигаха.

В този момент чу оглушителни викове. Госпожа Рамзи разтревожено вдигна глава. Всичко беше наред — просто бяха излезли в градината. Така беше по-добре.

Там имаше достатъчно място за тях. Сигурно щяха да обезпокоят съседите. Молеше се на Бога да оставят котките на госпожа Хеминг на мира. Не заради самите котки — не можеше да не признае това, — а защото телта, която беше преплетена в оградата, можеше да скъса панталоните им. Тя хвърли поглед към домашната аптечна, която бе сложена на масичката, за да е под ръка. Не че се тревожеше излишно заради злополуките на буйните момчета. В повечето случаи първата й забележка беше: „Колко пъти да ти казвам, че не бива да капе кръв на килима! Веднага отивай в кухнята, защото там поне мога да измия балатума.“

Ужасният вой отвън изведнъж секна и настъпи такава дълбока тишина, че госпожа Рамзи се разтревожи не на шега. Наистина, подобна тишина никак не бе естествена. Изправи се неуверено с лопатката, пълна с изпочупен порцелан в ръка. Вратата на кухнята се отвори и се показа Бил. На лицето му се беше изписало страхопочитание и възхищение — нещо твърде необичайно за единайсет годишната му възраст.

— Мамо — каза той. — Дошъл е инспектор от полицията заедно с още един човек.

— О! — възкликна тя. — Какво иска?

— Попита за теб, но си мисля, че е заради убийството вчера в къщата на госпожица Пебмарш.

— Не виждам за какво съм му потрябвала аз — отговори тя с леко смущение в гласа.

„Животът ти сервира нещата едно след друго“ — помисли си госпожа Рамзи. А как щеше да вземе картофите за яхнията, щом този инспектор дойде точно сега?

— Е, добре — въздъхна тя. — Идвам веднага.

Изхвърли изпочупения порцелан в кофата под мивката, изми ръцете си със сапун, приглади косата си и последва Бил, който нетърпеливо я подканяше:

— Хайде, не се бави, мамо!

Тя влезе във всекидневната, следвана от Бил. Там стояха двама мъже, а по-малкият й син Тед ги гледаше с широко отворени очи.

— Госпожа Рамзи?

— Добро утро.

— Сигурно тези млади господа са ви казали, че аз съм полицейски инспектор Хардкасъл?

— Много съм притеснена — отговори жената. — Имам работа тази сутрин. Ще отнеме ли много време?

— Много малко — отговори Хардкасъл. — Може ли да седнем?

— Но, да, разбира се, седнете.

Госпожа Рамзи се отпусна на един стол с права облегалка и ги погледна нетърпеливо. Подозираше, че всичко това няма да отнеме много малко време.

— Не е нужно и вие да стоите тук — каза Хардкасъл на момчетата с благ тон.

— Ще стоим — отговори Бил.

— Ще стоим — повтори като ехо Тед.

— Искаме да чуем всичко — добави Бил.

— Искаме и още как — потвърди Тед.

— Имаше ли много кръв? — Попита Бил.

— Крадец ли е бил? — Попита Тед.

— Тихо, деца! — скара им се майка им. — Не чухте ли? Инспектор Хардкасъл каза, че не ви иска тук.

— Няма да си отидем — отсече Бил. — Искаме да чуем.

Хардкасъл стана, отиде до вратата и я отвори.

— Вън! — каза той.

Това беше само една дума, произнесена тихо, но с авторитет. Без повече приказки момчетата станаха и неохотно излязоха от стаята.

„Колко хубаво — помисли си тя. — Защо аз не мога да направя така?“

След това си спомни, че е майка на момчета. Беше чувала, че момчетата се държат по съвсем различен начин, когато излязат от дома. Майките получават най-лошата част. „Но може би така е по-добре — мислеше тя — децата ти да са мили и добри у дома и хулигани навън, би било много по-лошо. Да, много по-лошо.“ Спомни си какво се искаше от нея, когато инспектор Хардкасъл се върна и седна отново.

— Ако е за това, което стана на номер деветнайсет вчера — каза тя нервно, — не виждам какво мога да ви кажа, инспекторе. Не знам нищо за това. Дори не знам кой живее там.

— В къщата живее една жена на име Пебмарш. Сляпа е и работи в института „Ааронберг“.

— Аха — отговори госпожа Рамзи. — Боя се, че не познавам никого от онази част на квартала.

— Къде бяхте между дванайсет и половина и три часа следобед?

— А, да. Трябваше да сготвя вечеря и всичко останало. Но излязох преди три. Заведох момчетата на кино.

Инспекторът извади снимката от джоба си и й я подаде.

— Искам да ми кажете дали сте виждали този човек.

Тя я погледна с известен интерес.

— Не — отговори, — не мисля. А и да съм го виждала, не мога да съм сигурна, че ще го позная.

— Не е идвал в къщата ви по някакъв повод, за да ви предложи застраховки например?

Жената поклати глава.

— Не. Сигурна съм, че не е.

— Имаме основания да смятаме, че името му е Къри. Господин Р. Къри.

Той я погледна въпросително. Тя отново поклати глава.

— Боя се — каза смутено, — че по време на ваканцията нямам време да обръщам внимание на каквото и да било.

— Доста напрегнато време, нали? — продължи инспекторът. — Добри момчета имате, госпожо Рамзи. Пълни с енергия. Понякога с твърде много енергия, струва ми се?

Госпожа Рамзи се усмихна:

— Да, наистина. Понякога е много уморително. Но пък наистина са добри момчета.

— Сигурен съм, че е така. И двамата. Интелигентни са, не мога да не отбележа. Преди да си тръгна, ще поговоря с тях, ако не възразявате. Момчетата понякога забелязват неща, които никой друг в къщата не е забелязал.

— Не виждам как биха могли да забележат каквото и да било — каза тя. — Онази къща гледа на другата страна.

— Да, но дворовете ви опират един в друг.

— Така е — съгласи се госпожа Рамзи, — но са съвсем отделни.

— Познавате ли госпожа Хеминг от номер двайсет?

— Да, може да се каже. Заради котките и някои други неща.

— Обичате ли котките?

— О, не. Не заради това. Обикновено се оплаква.

— Разбирам. Оплаква се. А за какво?

Жената се изчерви.

— Лошото е, че когато някой гледа котки като нея — тя има четиринайсет — започва да се вманиачава. А това си е чиста глупост. Аз обичам котките. Дори имахме котарак преди известно време. И ловеше мишки… А това, което прави тя… Да им готви специално и почти да не ги пуска горките да излизат навън, за да живеят собствения си живот… И, разбира се, котките й непрекъснато се мъчат да избягат. На тяхно място и аз бих го правила. А момчетата ми никога не биха измъчвали котка. Искам да кажа, че котките могат много добре да се грижат за себе си. Те са разумни животни… Ако се отнасяш разумно с тях.

— Съгласен съм с вас — кимна инспекторът. — Сигурно не ви остава никакво свободно време. Да се грижите момчетата ви да са сити и да не скучаят през ваканцията… Кога тръгват отново на училище?

— Вдругиден.

— Надявам се, че след това ще имате възможност да си починете добре.

— Смятам да се отдам на истински мързел — отговори тя.

Другият мъж, който досега мълчаливо записваше, изведнъж заговори и я стресна:

— Трябва да наемете някое момиче от чужбина. Ще ви помага в домакинската работа, а в замяна на това ще учи английски.

— Може и да опитам — отговори госпожа Рамзи замислено. — Макар и винаги да съм имала чувството, че не е лесно да си имаш работа с чужденци. Мъжът ми ме подиграва за това, но пък той има повече опит от мен. Не съм пътувала в чужбина колкото него.

— Той не е тук, нали?

— Не е. Наложи се да замине за Швеция в началото на август. Строителен инженер е. Жалко, че пътуването му съвпадна с ваканцията. Той се справя с децата много добре. Обича да си играе с електрическите влакчета дори повече от тях. Понякога релсите минават през вестибюла и стигат чак до другата стая. Не може да се мине. — Поклати глава и добави примирено: — Мъжете са такива деца!

— Кога очаквате да се върне, госпожо Рамзи?

— Никога не се знае точно — въздъхна тя. — Така е доста… трудно.

Гласът й затрепери. Колин я погледна изпитателно.

— Мисля, че не бива да ви отнемаме повече време.

Хардкасъл стана.

— Може би момчетата ви ще ни покажат градината.

Бил и Тед чакаха във вестибюла и приеха предложението с радост.

— Е, не е много голяма — каза Бил със съжаление.

Личеше си, че на номер шейсет и две са полагани някакви усилия, за да се поддържа градината в ред. В единия край имаше лехи с далии и маргаритки. Имаше и морава — някак си неравно окосена. Пътеките се нуждаеха от подравняване и по тях се търкаляха самолетчета, космически оръжия и други подобни образци на съвременни играчки, доведени до доста окаяно състояние от употреба. В задния край имаше ябълково дръвче с много хубави червени ябълки. До него растеше крушово дръвче.

— Ето там е — каза Тед и посочи между ябълката и крушата, където се виждаше гърбът на къщата на госпожица Пебмарш. — Номер деветнайсет, където стана убийството.

— Оттук къщата се вижда много добре, нали? — заговори инспекторът. — От прозорците на горния етаж сигурно още по-добре.

— Така е — съгласи се Бил. — Ако бяхме там вчера, можеше и да видим нещо. Но не бяхме.

— Ходихме на кино — обясни Тед.

— Имаше ли отпечатъци от пръсти? — Попита Бил.

— Не ни помогнаха много. Вчера излизахте ли изобщо в градината?

— Да, няколко пъти — отговори Бил. — Сутринта. Но не чухме и не видяхме нищо.

— Ако си бяхме седели вкъщи следобед — добави Тед със съжаление, — щяхме да чуем писъците. Били са страхотни.

— Познавате ли госпожица Пебмарш, собственичката на къщата, по физиономия?

Момчетата се спогледаха и кимнаха.

— Да. Тя е сляпа, но ходи из градината много лесно. Не й трябва бастун. Веднъж ни подхвърли обратно топката. Много мило постъпи.

— Не я ли видяхте вчера?

Момчетата поклатиха глави.

— Сутрин не можеш да я видиш. Отива на работа — обясни Бил. — Обикновено излиза в градината следобед.

Колин се вгледа в един маркуч, който излизаше от къщата. Той минаваше по пътеката и стигаше до крушовото дръвче.

— Нямах представа, че крушата има нужда от поливане — отбеляза.

— А, това ли? — Бил леко се смути.

— От друга страна — продължи Колин, — ако се покатериш на дървото — той погледна момчетата и неочаквано се засмя, — можеш много добре да изпръскаш някоя и друга котка, нали?

Двете момчета започнаха да подритват чакъла и да гледат навсякъде другаде, но не и към него.

— Това правите, нали?

— Е, да — призна Бил, — но не им става нищо. Не е — добави той хрисимо — като да ги целиш с прашка.

— Но сте пробвали и с прашка, нали?

— Не както трябва — каза Тед. — Не можахме да улучим нито една.

— Както и да е. Сега се забавлявате с маркуча и след това госпожа Хеминг идва да се оплаква от вас, нали?

— Тя вечно се оплаква — каза Бил.

— Промушвате ли се през оградата й понякога?

— Не оттук — изпусна се Тед.

— Но понякога все пак ходите там, нали? Как го правите?

— През оградата оттук не може да се мине, но малко по-нататък вдясно има дупка в плета и оттам може.

— Защо не млъкнеш, глупак такъв? — извика Бил.

— Предполагам, че след убийството сте ходили там, за да събирате улики? — каза Хардкасъл.

Момчетата се спогледаха.

— Когато се върнахте от кино и разбрахте какво е станало на номер деветнайсет, вие влязохте в градината, за да разгледате, нали?

— Ами… — Бил замълча предпазливо.

— Не е изключено — продължи инспекторът — да сте намерили нещо, което ние не сме забелязали. Ако сте събрали някои неща, много бих желал да ми ги покажете.

Бил се реши.

— Донеси ги, Тед — каза.

Брат му послушно изтича към мястото, където бяха скрити нещата.

— Не намерихме кой знае какво — призна Бил. — Играехме си.

Той погледна Хардкасъл смутено.

— Разбирам ви напълно — отговори инспекторът. — По-голямата част от полицейската работа е точно това. Само разочарования.

Бил се поуспокои.

Тед дотича обратно и подаде една изпоцапана носна кърпа, завързана на възел, в която нещо подрънкваше.

Хардкасъл я развърза и я разстла на земята под зорките погледи на момчетата.

Вътре имаше дръжка от чаша, парче порцелан, ръждясала вилица, монета, щипка за пране, парченце лъскаво стъкло и половин ножица.

— Интересни неща — каза инспекторът тържествено. Той съжали момчетата и взе парченцето стъкло.

— Ще взема това. Може да помогне с нещо.

Колин взе монетата и я разгледа.

— Не е английска — обясни Тед.

— Не е — съгласи се Колин и погледна Хардкасъл.

— Може би ще е добре да вземем и това.

— И не казвайте на никого — смигна им съзаклятнически Хардкасъл.

Момчетата с готовност обещаха.