Часовниците

Седма глава

Господин Уотърхаус се спря неуверено на стъпалата на „Уилбрахъм Кресънт“ № 18 и погледна разтревожено сестра си.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — Попита я той.

Госпожица Уотърхаус презрително изсумтя:

— Наистина не знам какво имаш предвид, Джеймс.

Господин Уотърхаус отправи към нея извиняваш се поглед. Налагаше му се да я гледа по този начин толкова често, че това се бе превърнало в обикновено изражение на лицето му.

— Ами… Искам да кажа, скъпа, като знам какво се случи в съседната къща вчера…

Господин Уотърхаус тръгваше към адвокатската кантора, където работеше. Беше слаб човек с прошарена коса, леко отпуснати рамене и сиво лице, което обаче нямаше нездрав вид.

Сестра му беше висока, кокалеста жена, която не допускаше да се занимава с глупости и затова проявяваше крайна нетърпимост към безсмислиците, с които се занимаваха другите.

— Джеймс, има ли причина да смяташ, че след като вчера у съседите са убили някого, днес ще дойдат да убият и мен?

— Едит — отговори брат й, — всичко до голяма степен зависи от това кой е извършил убийството, нали?

— Значи смяташ, че има някой, който се разхожда из „Уилбрахъм Кресънт“ и си избира жертва от всяка къща? Джеймс, това е чисто светотатство.

— Светотатство? — изненада се господин Уотърхаус… И през ум не му бе минало, че забележката му може да се тълкува така.

— Напомня ми Пасхата — каза госпожица Уотърхаус. — А това, позволи ми да ти напомня, е Светото писание.

— Струва ми се, че сравнението е малко прекалено, Едит — възрази брат й.

— Много бих искала да видя кой ще дойде тук, за да убие мен — каза госпожица Уотърхаус натъртено.

Брат й помисли върху това и реши, че наистина ще е трудно да се намери такъв човек. Ако сам той трябваше да си избира жертва, не би се спял върху сестра си. Ако някой решеше да предприеме подобно нещо, беше много по-вероятно да получи удар с ръжена или с оловната подпорка за врата и след това да бъде предаден на полицията окървавен, в безпомощно състояние и унизен.

— Просто исках да кажа — продължи господин Уотърхаус още по-смутено, — че наоколо има… Хм. Странни типове.

— Още не се знае какво точно е станало — отвърна сестра му. — Всякакви слухове се носят. Госпожа Хед също разказа някои странни неща тази сутрин.

— Това може да се очаква — каза той и погледна часовника си. Нямаше никакво желание да чуе какво точно е казала словоохотливата им приходяща прислужница. Сестра му никога не си губеше времето, за да приземява полетите на фантазията й, защото въпреки всички те я забавляваха.

— Хората говорят — продължи госпожица Уотърхаус — че е този човек е бил касиер и настоятел на института „Ааронберг“ и че отишъл при госпожица Пебмарш, за да се поинтересува защо някои от сметките не излизат.

— И госпожица Пебмарш го е убила? — На лицето му се изписа леко учудване. — Тази сляпа жена? Но…

— Увила е парче тел около врата му и го е удушила — продължи сестра му. — Естествено той не е бил нащрек. Кой би очаквал подобно нещо от сляпа жена? Не че аз самата вярвам в тези приказки. Сигурна съм, че госпожица Пебмарш е чудесен човек. Ако не се разбирам с нея напълно по всички въпроси, това не означава, че я смятам за престъпничка. Просто намирам, че възгледите й са фанатични и екстравагантни. В края на краищата има и други неща, освен образованието. Всичките тези странни нови училища, направени почти изцяло от стъкло… Като че ли са строени, за да се отглеждат в тях домати или краставици. Сигурна съм, че влияе много зле на децата, особено през летните месеци. Самата госпожица Хед ми каза, че нейната Сюзън не харесва новите класни стаи. Било невъзможно да внимаваш в урока, защото нямало как да не гледаш през прозорците почти през цялото време.

— Боже мой! — възкликна господин Уотърхаус и отново погледна часовника си. — Боя се, че отново ще закъснея. Довиждане, скъпа. Пази се все пак. Може би е по-добре да сложиш веригата на вратата?

Той изсумтя отново. След като затвори пътната врата, тя понечи да се качи на горния етаж, но размисли, отиде до калъфа с щеките за голф, извади най-тежката и я подпря на стратегическото място край вратата. „Ето така“ — промърмори доволно. Разбира се Джеймс говореше глупости, но въпреки всичко не беше зле да е подготвена. Безразсъдството, с което напоследък пускаха душевноболните от различните домове и ги насърчаваха да живеят нормален живот, според нея силно застрашаваше невинните хора.

Госпожица Уотърхаус бе в стаята си, когато госпожа Хед изтича запъхтяна нагоре по стълбите. Тя беше дребна, закръглена жена и много приличаше на гумена топка. Радваше се буквално на всичко, което се случи.

— Двама джентълмени искат да говорят с вас — каза оживено. — Всъщност — добави тя след миг — не са истински джентълмени. От полицията са.

Протегна ръка, в която държеше визитна картичка. Госпожица Уотърхаус я взе.

— Инспектор Хардкасъл — прочете. — Покани ли ги във всекидневната?

— Не. Заведох ги в трапезарията. Разтребих след закуската и ги поканих там, защото реших, че е по-подходящо. Те са само полицаи, в края на краищата.

Госпожица Уотърхаус не схвана напълно тази мисъл, но все пак каза:

— Ще сляза.

— Сигурно искат да ви питат за госпожица Пебмарш — продължи госпожа Хед. — Искат да знаят дали сте забелязали нещо странно в поведението й. Говори се, че тези маниаци понякога започват много неочаквано и не им личи преди това. Но все трябва да има нещо. В приказките им например. Казват, че можеш да ги познаеш по очите. Но това не важи за слепец, нали? Ах!… — поклати глава.

Госпожица Уотърхаус слезе долу с бодра стъпка и влезе в трапезарията, изпълнена с радостно любопитство, прикрито зад обикновеното й войнствено изражение.

— Инспектор Хардкасъл?

— Добро утро, госпожице Уотърхаус — поздрави инспекторът и се изправи. Той водеше със себе си чернокос млад човек, когото госпожица Уотърхаус не си направи труда да поздрави. Не обърна никакво внимание на промърмореното: „Сержант Лам“.

— Надявам се, че не идвам прекалено рано — започна Хардкасъл — Предполагам, че сте чули какво се е случило в съседната къща вчера.

— Едва ли убийство у съседите ви може да остане незабелязано — потвърди госпожица Уотърхаус. — Дори се наложи да отпратя един-двама репортери, които се интересуваха дали съм забелязала нещо особено.

— Отпратихте ги, така ли?

— Естествено.

— И с право — отбеляза Хардкасъл. — Тези хора са готови да се натрапят навсякъде, но съм сигурен, че сте способна да се справите с подобна напаст.

Жената си позволи да покаже удоволствието си от този комплимент.

— Надявам се, че няма да имате нещо против, ако ви зададем същия въпрос — каза Хардкасъл. — Уверявам ви, че ако сте забелязали нещо необикновено, то само ще ни бъде от полза и ще сме ви много благодарни. През цялото време ли си бяхте у дома?

— Не знам кога е било извършено убийството — заяви госпожица Уотърхаус.

— Според нас някъде между един и половина и два и половина.

— По това време си бях у дома.

— А брат ви?

— Той не се прибира за обяд. А кой е убитият?

В кратката бележка в местния вестник тази сутрин не се споменава за това.

— Все още не знаем кой е той — обясни инспектор Хардкасъл.

— Непознат?

— Така изглежда.

— Да не искате да кажете, че и госпожица Пебмарш не го е познавала?

— Тя ни увери, че не е очаквала никого и че няма представа кой е този човек.

— Не може да е толкова сигурна — отбеляза домакинята. — Сляпа е.

— Описахме й го много добре.

— Как изглеждаше?

Хардкасъл извади снимка от един плик и й я подаде:

— Ето това е той. Познавате ли го.

Госпожица Уотърхаус погледна снимката.

— Не, не… Сигурна съм, че никога не съм го виждала. Боже мой! Има вид на почтен човек.

— Да — съгласи се инспекторът. — Видът му наистина беше почтен. Приличаше на адвокат или бизнесмен.

— Наистина. Тази снимка не е толкова ужасяваща. Сякаш е заспал.

Инспектор Хардкасъл не й обясни, че от всички, че от всички полицейски снимки беше избрал най-малко смущаващата.

— Смъртта може да е много спокойна понякога — каза Хардкасъл. — Струва ми се, че този човек не е знаел какво ще му се случи.

— А какво казва госпожица Пебмарш за тази работа? — Попита госпожица Уотърхаус настоятелно.

— Че не знае нищо.

— Удивително — беше коментарът на домакинята.

— А сега, госпожице Уотърхаус, ще можете ли да ни помогнете с нещо? Ще ви помоля да си припомните вчерашния ден. В посоченото време заставахте ли до прозореца? Излизахте ли навън на двора?

Тя се замисли.

— Да излизах в градината… Да си припомня… Трябва да е било преди един часа. В един без десет се прибрах вътре, измих си ръцете и седнах да обядвам.

— Видяхте ли госпожица Пебмарш да влиза или да излиза от къщи?

— Мисля, че влезе. Чух скърцането на портата й… Малко след дванайсет и половина.

— Не говорихте ли с нея?

— О не. Чух само скърцането. Обикновено се прибира по това време. Тогава свършват часовете й, струва ми се. Сигурно знаете, че преподава в училището за деца с увредено зрение.

— Според думите й тя е излязла отново в един и половина. Можете ли да потвърдите това?

— Не мога да кажа точно в колко часа е било, но… да, спомням си, мина пред портата.

— Извинете, госпожица Уотърхаус, „мина пред портата“ ли казахте?

— Разбира се. Бях във всекидневната. Тя гледа към улицата, докато трапезарията, в която сме сега, както виждате, гледа към задния двор. Вчера след обяд взех кафето си и седнах във всекидневната недалеч от прозореца. Четях „Таймс“ и ми се струва, че госпожица Пебмарш мина пред портата точно като обръщах страницата. Има ли нещо странно в това?

— Не, няма нищо странно — усмихна се инспектор Хардкасъл. — Доколкото разбрах, госпожица Пебмарш е излязла, за да купи някои неща и за да се отбие в пощата, а ми се струва, че най-краткият път дотам е в обратна посока.

— Зависи до кои магазини искате да отидете — каза госпожица Уотърхаус. — Разбира се, магазините са наблизо, ако тръгнеш нататък, а поща има на Олблан Роуд…

— Може би госпожица Пебмарш обикновено е минавала пред портата ви по това време?

— Вижте какво, не знам по кое време тя е минавала пред портата ми и каква посока е отишла. Не обичам да наблюдавам какво правят съседите ми, инспекторе. Имам твърде много работа, за да се занимавам с другите. Някои хора през цялото време следят кой минава по улицата и кой при кого отива, но това е повече навик на инвалидите и на онези, които няма какво друго да правят, освен да клюкарстват и да се месят в работите на съседите.

Госпожица Уотърхаус изрече това толкова ядосано, че инспекторът остана с впечатлението, че тя има предвид конкретен човек.

— Да, така е — съгласи се бързо той и добави: — Тъй като госпожица Пебмарш е минала пред портата ви не е изключено да е отишла и до телефонната кабина, нали? Нали нататък по улицата има телефонна кабина?

— Да. Срещу петнайсети номер.

— Госпожице Уотърхаус, същественият въпрос, който искам да ви задам, е дали сте видели този човек да пристига… „Тайнственият човек“, както за жалост го нарекоха сутрешните вестници.

Тя поклати глава.

— Не, не съм го виждала. Нито пък който и да било друг.

— А какво правихте между един и половина и три часа?

— Половин час решавах кръстословицата в „Таймс“, доколкото можех, разбира се, след това отидох до кухнята и измих чиниите от обяд. Нека помисля… Така, после написах две-три писма, попълних няколко чека за сметките и се качих горе, където отделих дрехите за химическото чистене. Именно от прозореца на спалнята забелязах, че нещо става в съседната къща. Чух писък, така че отидох до прозореца. Пред портата видях някакъв млад мъж и момиче. Той като че ли я прегръщаше.

Сержант Лам помръдна крак, но жената не го гледаше и очевидно нямаше представа, че той е въпросният млад мъж.

— Виждах само тила му — продължи тя. — Като че ли спомена за нещо. След това той я остави да седне на тротоара край оградата. Доста странна постъпка. И влезе в къщата.

— А преди това не бяхте видели госпожица Пебмарш да се прибира?

Госпожица Уотърхаус поклати глава.

— Не. Изобщо не съм се доближавала до прозореца, преди да чуя онзи писък. Както и да е, не обърнах кой знае какво внимание на всичко това. Младите мъже и жени винаги правят такива чудати неща… пищят, блъскат се или вдигат шум. Нямах представа, че се е случило нещо сериозно. Едва когато дойдоха полицейските коли, си дадох сметка за това.

— И какво направихте тогава?

— Ами излязох от къщи, естествено, застанах за малко на стъпалата и после отидох в задния двор. Чудех се какво ли се е случило, но оттам, където бях, не можеше да се види кой знае какво. Когато отново се върнах отпред, вече се бяха насъбрали зяпачи и някой ми каза, че е станало убийство. Това ми се стори удивително. Много удивително! — завърши госпожица Уотърхаус със силно неодобрение. Нищо друго ли не можете да си спомните?

— Боя се, че не.

— Получавали ли сте напоследък писмени предложения да се застраховате? Посещавал ли ви е някой с такава цел? Предлагал ли е да ви посети?

— Не. Не е имало нищо такова. И двамата с Джеймс сме застраховани в „Мючуъл Хелп Ашуърънс Сосоъти“. Естествено човек винаги намира в пощенската си кутия най-различни реклами и обяви, но не си спомням напоследък да съм получавала нещо подобно.

— Някакви писма, подписани от някой си Къри?

— Къри? Разбира се, че не.

— И името Къри не ви говори нищо?

— Не. Трябва ли да ми говори?

Хардкасъл се усмихна.

— Не, не мисля, че трябва. Това е името, което използвал убитият.

— Не било истинското му име, така ли?

— Имаме основания да смятаме, че не е било истинското му име.

— Значи е бил някакъв мошеник, а? — поинтересува се жената.

— Не мога да твърдя това, преди да разполагаме с доказателства.

— Да, разбира се. Трябва да сте внимателни, знам — каза госпожица Уотърхаус. — Не като някои хора наоколо. Готови са да кажат всичко. Чудя се как някой все още не е осъден за лъжа.

— За клевета — поправи я сержант Лам, който проговори за първи път.

Тя го изгледа изненадано, сякаш до сега не беше забелязала присъствието му или го бе смятала за някакъв необходим придатък на инспектор Харкасъл.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна — каза. — Наистина съжалявам.

— Аз също — поклати глава Хардкасъл. — Човек с вашата интелигентност и наблюдателност би бил много ценен свидетел.

— Ще ми се да бях видяла нещо — отвърна тя. За миг в гласа и прозвуча копнеж, като на младо момиче.

— Ами брат ви, господин Джеймс Уотърхаус?

— Той не знае нищо. Никога не знае. Освен това точно тогава беше в кантората, която е на главната улица. Не, Джеймс няма да може да ви помогне. Както казах, той не се връща за обяд.

— Къде обядва обикновено?

— Взема си сандвичи и кафе в „Трите пера“. Много приятно и почтено заведение. Сервират специални аламинути за работещите хора.

— Благодаря ви, госпожице Уотърхаус. Е, не бива да отнемаме повече от времето ви.

Те станаха и излязоха в антрето. Жената ги изпрати. Колин Лам вдигна стика за голф и отбеляза:

— Хубав стик. Тежък. — Измери тежината му с ръка. — Както виждам, госпожице Уотърхаус, подготвили сте се за всякакви изненади.

Тя сякаш се смути.

— Наистина не мога да си представя как това нещо се е оказало тук! — отвърна тя, грабна стика от ръката му и го мушна в калъфа при другите.

— Това е добра предпазна мярка — отбеляза Хардкасъл.

Госпожица Уотърхаус отвори вратата и се отмести, за да излязат.

— Е — каза Колин Лам с въздишка, — не научихме кой знае какво, въпреки че през цялото време любезничеше с нея. Това ли е обичайният ти метод за разпит?

— Понякога той дава добри резултати при хора като нея. Грубите много често се поддават на ласкателства.

— Накрая започна да мърка като котка, на която си поднесъл паничка сметана. За жалост не ни каза нищо интересно.

— Нима? — учуди се Хардкасъл.

Колин го погледна:

— Какво имаш предвид?

— Една малка и може би маловажна подробност. Госпожица Пебмарш е тръгнала към магазините и пощата, но завила наляво, вместо надясно, а този телефонен разговор според госпожица Мартиндейл се е състоял в два без десет.

Колин го изгледа с любопитство.

— Мислиш, че тя може да се е обадила, въпреки, че отрече? Беше много категорична.

— Да — съгласи се Хардкасъл. — Беше много категорична.

— Но ако се обадила тя, защо?

— Да, всичко опира до това „защо“, нали? — изрече Хардкасъл с раздразнение. — Защо, защо! Защо е цялата тази каша? Ако госпожица Пебмарш се е обаждала, защо й било да вика онова момиче? Ако е бил някой друг, защо му е било да замесва госпожица Пебмарш? Все още не знаем нищо. Ако госпожица Мартиндейл познаваше госпожица Пебмарш лично, щеше да знае дали е чула нейния глас или не, дали поне е приличал на нейния. Все едно. Не научихме кой знае какво на номер осемнайсет, да видим дали на номер двайсет ще имаме повече късмет.