Часовниците

Двайсет и девета глава

Отново бях в „Уилбрахъм Кресънт“ и се движех в западна посока.

Спрях пред портата на номер деветнайсет. Този път никой не изскочи с писъци отвътре. Всичко беше тихо и спокойно.

Отидох до пътната врата и позвъних.

Отвори самата Милисънт Пебмарш.

— Аз съм Колин Лам. Бих искал да поговорим.

— Разбира се.

Тя ме въведе във всекидневната.

— Изглежда, прекарвате доста време в нашия град, господин Лам. Разбрах, че нямате нищо общо с местната полиция.

— Сведенията ви са точни. Предполагам, че сте знаели кой съм аз още от самото начало.

— Не зная какво точно имате предвид.

— Проявих голяма глупост, госпожице Пебмарш. Дойдох тук, за да открия вас. Видях ви още през първия ден след пристигането си, но не знаех, че съм ви открил.

— Може би убийството е отвлякло вниманието ви.

— Вероятно. Освен това не се сетих да погледна един лист хартия наопаки.

— И какво означава всичко това?

— Че играта свърши, госпожице Пебмарш. Вече съм наясно къде се планират всички операции. Нужните инструкции съхранявате вие, записани с Брайлово писмо. Информацията, с която Ларкин се е сдобивал в Портълбъри, е била предавана на вас. От вас е тръгвала по предназначението си чрез господин Рамзи. Когато се е налагало, нощем той се е промъквал в къщата ви през градината. Беше изпуснал една чешка монета…

— Колко невнимателен е бил.

— Всички проявяваме невнимание понякога. Прикритието ви е много добро. Сляпа сте, работите в институт за увредени деца, у дома си държите много материали, написани на Брайлово писмо, което е съвсем естествено… Вие сте удивително интелигентна и силна жена. Не зная какво ви е накарало да се заемете с тази дейност.

— Приемете, ако желаете, че съм се посветила на делото искрено, по убеждения.

— Помислих си и това.

— И защо ми говорите тези неща? Струва ми се странно.

Погледнах часовника си.

— Имате два часа, госпожица Пебмарш. След два часа хората от Специалния отдел ще бъдат тук и ще поемат всичко в свои ръце…

— Не ви разбирам. Защо идвате да ме предупредите?

— Наистина ви предупреждавам. Дойдох, за да съм сигурен, че през тези два часа нищо няма да излезе от тази къща. С едно изключение — вие самата. Ако решите да заминете, имате два часа преднина.

— Но защо?

— Защото — отговорих бавно — има голяма вероятност да станете моя тъща. Може и да греша.

Последва мълчание. Милисънт Пебмарш стана и отиде до прозореца. Не можех да я оставя без наблюдение. Нямах никакви илюзии спрямо нея. Нямах й никакво доверие. Беше сляпа, но и слепият може да се справи с теб, ако не се пазиш. Слепотата нямаше да й попречи, ако я оставех да опре пистолет в гърба ми.

— Кое ви кара да мислите, че може да сте прав? — попита тя тихо.

— Очите.

— Та ние сме много различни.

— Не е така.

Говореше почти сърдито:

— Направих всичко, което можех, за нея.

— Въпрос на възгледи. За вас това, с което сте се занимавали, винаги е било на първо място.

— Както и трябва да бъде.

— Не съм съгласен.

Отново замълчахме. След малко попитах:

— Знаехте ли, че е тя онзи ден?

— Не, преди да чуя името й. Винаги съм се интересувала какво става с нея. Винаги.

— Значи човешката природа не ви е чак толкова чужда, колкото би ви се искало?

— Не говорете глупости.

Отново погледнах часовника си.

— Времето лети.

Тя се върна от прозореца и застана до бюрото.

— Тук имам нейна снимка като малка.

Когато отвори чекмеджето, бях зад нея. Не беше пистолет, а малък остър нож. Сграбчих ръцете й и го взех.

— Може да съм мекушав — казах й, — но не съм глупак.

Тя напипа стола и седна, без да прояви никакви чувства.

— Няма да се възползвам от предложението ви. Какъв е смисълът? Ще стоя тук, докато дойдат. Винаги съществуват възможности… дори и в затвора.

— Да печелите привърженици, така ли?

— Кажете го както искате.

Стояхме, изпълнени с враждебност един към друг, но и с разбиране.

— Напуснах службите — казах аз след малко. — Ще се върна към професията си — морската биология. В Австралия се освобождава едно място…

— Мисля, че постъпвате разумно. Не притежавате нужните качества за сегашната си професия. Вие сте като бащата на Розмари. Той не разбираше думите на Ленин, че мекушавостта трябва да се изкорени.

Замислих се за думите на Еркюл Поаро.

— Доволен съм — казах й, — че съм човек. Продължихме да чакаме, убедени, че възгледите на другия са погрешни.

Писмо от инспектор Хардкасъл до Еркюл Поаро:

Писмо от Ричард Хардкасъл до Еркюл Поаро: