Часовниците

Четиринайсета глава

От последното ми посещение в „Уайтхейвън Маншънс“ бе минало доста време. Преди няколко години това беше внушителна сграда със съвременни апартаменти, но сега около нея имаше още по-внушителни и модерни постройки. Вътре забелязах, че е боядисана наскоро в светложълто.

Качих се с асансьора и натиснах звънеца на номер 203. Отвори ми безупречният домашен прислужник Джордж, който ми се усмихна радостно.

— Господин Колин! Отдавна не сте идвали!

— Да, така е. Как си, Джордж?

— Със здравето съм добре, слава Богу.

Аз понижих глас:

— А как е той?

Джордж също зашепна, макар че едва ли се налагаше да го прави, тъй като и без това тонът му беше съвсем дискретен.

— Струва ми се, че понякога се чувства потиснат.

Аз кимнах с разбиране.

— Влезте, сър — покани ме той и пое шапката ми.

— Моля те, кажи му, че е дошъл Колин Лам.

— Много добре, сър.

Той отвори вратата и произнесе с ясен глас:

— Господин Колин Лам е дошъл да ви види, сър.

Отдръпна се, за да ми направи път, и влязох в стаята.

Приятелят ми Еркюл Поаро седеше както обикновено на голямото кресло край камината. Забелязах, че единият реотан на правоъгълната електрическа печка работи. Септември едва започваше, времето беше топло, но той беше от хората, които първи усещат хладния полъх на есента и вземат предохранителни мерки. На пода от двете му страни бяха струпани множество книги. На масичката вляво от него имаше още.

В дясната си ръка държеше чаша, от която излизаше пара. Предположих, че е билков чай. Той обичаше билков чай и често настояваше да пия и аз. Вкусът му ме отвращаваше, а ароматът беше остър.

— Не ставайте — казах аз, но Поаро вече беше на крака. Той тръгна към мен с лачените си обувки, протегнал напред ръце.

— Аха! Това си ти, приятелю! Това си ти! Моят млад приятел Колин! А откъде се взе това Лам? Чакай да помисля… Има поговорка… нещо за овнешко, с подправки като за агнешко… Не, това се казва за застаряващите дами, които се мъчат да изглеждат по-млади, отколкото са. Не се отнася за теб. Аха, ето го! Ти си вълк в агнешка кожа? Това е, нали?

— И това не е — отговорих аз. — Реших, че при работата, с която се занимавам, моето собствено име няма, да е много подходящо. Непрекъснато ще ме свързват с баща ми. Така че реших да съм Лам. Кратко, ясно, лесно се помни. Освен това се лаская да мисля, че подхожда на характера ми.

— В това не съм много сигурен — каза Поаро. — А как е баща ти, приятелю?

— Добре е. Много е зает с ружите си… или май бяха хризантеми? Сезоните се сменят толкова бързо, че не мога да запомня кое кога цъфти.

— Значи се занимава с цветя.

— Изглежда, всички стигат до това накрая.

— Не и аз — възрази Еркюл Поаро. — Е, да, веднъж опитах с тиквичките, но никога повече. Ако искаш да имаш хубави цветя, защо не отидеш в цветарския магазин? Бях останал с впечатлението, че добрият полицейски шеф има намерение да пише мемоарите си.

— Започна — отговорих аз, — но разбра, че много неща ще трябва да останат извън тях. Стигна до заключението, че останалото е прекалено незначително, за да се напише.

— Да, за съжаление дискретността трябва да се спазва — съгласи се Поаро. — Иначе баща ти би могъл да сподели някои твърде любопитни неща. Възхищавам се от него. Знаеш ли, неговите методи ми бяха твърде интересни. Беше толкова директен. Използваше очевидното така, както никой друг преди това. Залагаше капани — най-очевидните възможни — на хората, които искаше да — улови с тях, си казваха: „Това е прекалено очевидно, за да е капан.“ И се хващаха!

Аз се засмях.

— Е, в днешно време не е на мода синовете да се възхищават от бащите си. Повечето от тях сядат с отровно перо и описват всички възможни мръсотии с неприкрито удоволствие. Лично аз уважавам дълбоко своя старец. Надявам се един ден да стана толкова добър, колкото беше той. Разбира се, работата ни не е една и съща.

— Но има нещо общо помежду им — отбеляза Поаро. — Много общо. Естествено — той се прокашля деликатно, — ти трябва да работиш зад кулисите, което на него не му се налагаше. Мисля, че трябва да те поздравя за големия успех напоследък, нали? Аферата „Ларкин“.

— Дотук добре — отговорих аз, — но се налага да разбера още доста неща, за да доведа всичко докрай. Както и да е, не дойдох тук, за да говорим за това.

— Разбира се, че не! — Той ми посочи един стол и ми предложи билков чай, който отказах веднага.

В следващия миг влезе Джордж с поднос, на който имаше уиски, чаша и сифон. Остави го на масичката до мен.

— А как са нещата при вас? — Попитах го аз, погледнах купчината книги край него и добавих: — Може би правите някакво проучване?

Поаро въздъхна:

— Може да се нарече и така. Да. Може би донякъде е истина. Напоследък изпитвам остра нужда от някаква загадка. Казах си, че няма значение каква е тя. Може да е като при стария Шерлок Холмс — да е дълбока толкова, колкото магданозът потъва в краве масло. Важното е да има такава. Виждаш ли, нямам нужда да упражнявам мускулите си, а мозъчните си клетки.

— Колкото да се поддържате във форма, така ли?

— Да. — Той въздъхна. — Но никак не е лесно да намериш загадка. Вярно е, че във вторник имаше случай… Необяснимата поява на три сухи портокалови кори в поставката за чадъри. Как са попаднали там? Откъде биха могли да се появят? Аз самият не ям портокали. Джордж никога не би пуснал там такова нещо. Нито пък е възможно някой посетител да е донесъл със себе си парчета портокалова кора. Да, това беше сериозна загадка.

— И вие я разрешихте?

Той отговори с повече тъга, отколкото с гордост:

— Не се оказа много интригуващо. Просто се смени жената, която чисти, и новата довела, въпреки че е забранено, едното от децата си. Не звучи интересно, но докато стигна до този отговор, трябваше да изоблича множество лъжи, заблуди и така нататък. Доволен съм, макар че проблемът беше незначителен.

— Разочароващ — предположих аз.

— Точно така — каза Поаро. — Аз съм скромен. Но все пак няма нужда да се използва сабя, за да се среже канап на опаковка.

Аз поклатих глава сериозно, а той продължи:

— Напоследък започнах да чета за някои истински, все още неразкрити престъпления и се мъча да открия свои решения.

— Имате предвид случаи като Аделаид Бартлет и Браво?

— Точно така. Но никак не беше лесно. Аз лично нямам никакви съмнения по въпроса кой е убил Чарлс Браво. Приятелката му може и да е била замесена, но не тя е вдъхновила нещата. Нещастното подрастващо момиче Констанс Кент… Мотивите, които биха могли да я накарат да удуши малкото си братче, което без съмнение е обичала, винаги са оставали загадка. Но не и за мен. Стана ми ясно веднага щом прочетох за този случай. Що се отнася до Лизи Бордън, много бих искал да можех да задам няколко въпроса на хората около нея. Почти съм сигурен какви биха били отговорите им. Уви, всички те отдавна са мъртви.

Помислих си, както и друг път, че скромността не е сред качествата на Поаро.

— И какво направих след това? — продължаваше той.

Реших, че от доста време не е разговарял с някого и сега просто се радва на гласа си.

— От реалния живот се обърнах към художествената литература. Тук до мен има най-различни криминални романи. Започнах отзад напред. — Той взе книгата, която бе оставил на стола, когато влязох, и ми я подаде. — Ето, скъпи Колин, това е „Случаят «Левънуърт»“.

— Доста стара книга — отбелязах аз. — Струва ми се, баща ми е споменавал, че я е чел като ученик. Сигурно е доста старомодна?

— Възхитителна е — каза Поаро. — Човек се наслаждава на атмосферата от онова време, на добре разработената и целенасочена мелодрама. Тези щедри описания на златната красота на Елеонор, на лунната красота на Мери!

— Трябва да я прочета пак — казах аз. — Забравил съм описанията на красивите жени.

— И прислужничката Хана, която е описана толкова реалистично, самият убиец — отличен психологически портрет.

Дадох си сметка, че ме очаква цяла лекция, и се приготвих да слушам.

— След това да вземем „Приключенията на Арсен Люпен“ — продължи Поаро. — Каква фантастика! Колко нереалистично! И все пак каква жизненост и енергия има в тях! Нелепи са, но пък имат чар. И хумор.

Той остави „Приключенията на Арсен Люпен“ и взе друга книга.

— „Тайната на жълтата стая“. Ето това е истинска класика! Одобрявам я отначало докрай! Такъв логически подход! Разбира се, помня критиците й, които твърдяха, че не била реалистична. Но това не е така, скъпи Колин! Не, не и не. Може би е близо до границата, но е съвсем реалистична. Има малка разлика. Всичко в тази книга е истина, макар и прикрита зад умелата и ловка употреба на думите. Всичко се изяснява във върховния момент, когато мъжете се срещат в пресечната точка на три коридора. — Той я остави внимателно. — Определено е шедьовър, но за жалост почти забравен в наши дни.

Поаро прескочи двайсетина години и заговори за по-късни автори:

— Освен това прочетох някои от ранните творби на госпожа Ариадна Оливър. Тя, може да се каже, е моя приятелка, а струва ми се, че и твоя. Не казвам, че одобрявам напълно романите й. Случките, които описва, са много невероятни. Дългата ръка на съвпадения се използва прекалено свободно. И тъй като по онова време е била млада, тя е проявила глупостта да направи детектива си финландец, а е ясно, че не познава Финландия и финландците, освен може би творбите на Сибелиус. Въпреки всичко има оригинални хрумвания, понякога прави хитри умозаключения, а в последно време е научила и много неща, които по-рано не знаеше. Например полицейските процедури. Също така напоследък е малко по-добре осведомена за огнестрелните оръжия. И най-важното, може би вече се е сдобила с приятел адвокат или прокурор, който я е ограмотил по някои въпроси на съдебната практика и законите.

Той остави книгата на госпожа Ариадна Оливър и взе друга.

— А това е Сирил Куейн. Той е майстор на алибито.

— Ако си спомням правилно — казах аз, — това е един много скучен писател.

— Вярно е — съгласи се Поаро, — че нищо кой знае колко интересно не става в книгите му. Разбира се, има труп. Понякога и повече от един. Но при него най-важното е алибито, разписанието на влаковете, маршрутите на автобусните линии, разположението на провинциалните пътища. Признавам, че тази сложна и объркана употреба на алибито ми доставя удоволствие. Забавлявам се, като се опитвам да хвана грешките му.

— И предполагам, че винаги успявате?

Поаро беше честен.

— Невинаги — призна. — Далеч невинаги. Разбира се, след време човек осъзнава, че книгите му са почти еднакви. Алибитата му всеки път си приличат, макар и не напълно. Знаеш ли, скъпи Колин, представям си Сирил Куейн седнал в стаята си с лула в ръка — както е на снимките — да проучва внимателно железопътните, самолетните и всякакви други разписания. Струва ми се, че дори следи движението на презокеанските кораби. Но каквото и да кажеш, в книгите му има порядък и метод.

Той остави настрана господин Куейн и взе друга книга.

— Това е Гари Грегсън, невероятният автор на трилъри. Написал е поне шейсет и четири. Той е почти пълна противоположност на господин Куейн. Ако в книгите на Куейн не се случва почти нищо, то в книгите на Грегсън се случват прекалено много неща, при това хаотично и неправдоподобно. Всички те са силно оцветени. Това е мелодрама, разбъркана с клечка. Кръв, трупове, улики… всичко е струпано на едно място и започва да прелива. Прекалено крещящо, прекалено нереалистично. Както можеш да се досетиш, това не е лъжица за моята уста. Дори изобщо не е лъжица. Прилича на тайнствените американски коктейли, чиито съставки са много подозрителни.

Поаро замълча, въздъхна и продължи лекцията си:

— Да се заемем с Америка. — Взе една от книгите в лявата купчина. — Флоранс Елк. Тук има порядък и метод, а също така и живи случки, но прекалено многозначителни. Весели и живи. Тази дама има ум, макар че като много други американски писатели прекалява с напитките. Аз, драги мой, както знаеш, съм любител на виното. Ако в един разказ има кларет или бургундско с автентична реколта и дата, това само може да достави удоволствие. Но точното количество ръжено уиски, което детективът консумира почти на всяка страница от американските трилъри, ми се струва нещо напълно безинтересно. Дали героят изпива бутилка или половин бутилка, която изважда от шкафа на бюрото си, според мен няма никакво отношение към действието. Изглежда, мотивът с алкохола изобщо не може да бъде отстранен от американските детективски романи.

— А какво ще кажете за твърдата школа?

Поаро махна с ръка, както би прогонил комар.

— Насилие заради самото насилие? А откога това се смята за интересно? В началото на кариерата си като офицер в полицията видях доста насилие. Все едно да четеш учебник по медицина. Както и да е, за мен американските криминални романи като цяло заслужават много висока оценка. Струва ми се, че те са написани с повече въображение, с повече изобретателност от английските. Атмосферата в тях не е така претоварена, както например в повечето френски романи. Да вземем Луиза О’Мали например.

Той посегна към купчината книги още веднъж.

— Какъв образец за академично писане! И в същото време какво вълнение, какво нарастващо напрежение събужда то у читателя! Тези богати, луксозни нюйоркски апартаменти, тези снобски гнезда, в чиито подмоли се крие и поема по неведомите си пътища престъплението! Такива неща могат да се случат и се случват. Тази Луиза О’Мали е много добра. Наистина е много добра. И, разбира се, не мога да не спомена старите любимци.

Поаро отново се наведе, за да вземе книга.

— Приключенията на Шерлок Холмс — промърмори нежно и добави с възхищение още една дума: — Maitre3!

— Шерлок Холмс? — Попитах аз.

— О, не! Не Шерлок Холмс! Авторът, сър Артър Конан Дойл, от него се възхищавам! Разказите му за Шерлок Холмс наистина са преувеличени, пълни с нелогичности и неточности, но изкуството на писателя… О, това е нещо съвсем различно. Удоволствието от езика и най-вече величественият образ на доктор Уотсън… Това наистина е триумф! — Той въздъхна, поклати глава и добави: — Добрият Хейстингс. Моят приятел Хейстингс, за когото си чувал да ти говоря толкова често. Отдавна не съм получавал новини от него. Какъв абсурд! Да се самопогребеш в Южна Америка, където непрекъснато стават революции!

— Не само в Южна Америка е така — отбелязах аз. — Сега навсякъде по света има революции.

— Да не говорим за атомната бомба — каза Поаро. Ако трябва да я има, нека я има, но нека не говорим за нея.

— Всъщност дойдох тук, за да поговорим за нещо съвсем друго.

— А! Смяташ да се ожениш, това ли е? Радвам се, драги мой, много се радвам!

— Откъде ви хрумна това, Поаро? — попитах аз. — Няма нищо такова!

— Това се случва. Случва се всеки ден.

— Може и така да е — възразих, — но не и на мен. Истината, е, че дойдох при вас, защото се сблъсках с едно чудесно загадъчно убийство.

— Така ли? Чудесно загадъчно убийство, казваш? И идваш при мен. Защо?

— Ами… — смутих се. — Реших, че ще ви достави удоволствие.

Поаро ме изгледа замислено, погали нежно мустаците си и каза:

— Господарят често е монарх за своето куче. Той му подхвърля топката. Обаче кучето също може да е добро към господаря си. То улавя заек или плъх и го оставя в краката му. И какво прави след това? Ами маха с опашка.

Неволно се разсмях.

— Нима въртя опашка?

— Мисля, че да, приятелю. Мисля, че да.

— Добре. А какво ще каже господарят? Иска ли да погледне плъха, уловен от кучето? Интересува ли се изобщо от него?

— Разбира се. Естествено. Това е престъпление, което според теб ще ме заинтригува, така ли е?

— Цялата работа е — отговорих аз, — че всичко това ми се струва необяснимо.

— Невъзможно — отсече Поаро. — Няма необясними неща. Няма.

— Можете да се опитате да намерите обяснението. Аз не мога. Не че има нещо общо с мен. Просто случайно бях на мястото. Може би всичко ще се окаже много просто, след като се идентифицира трупът.

— Говориш без метод и без порядък — каза Поаро разпалено. — Много те моля най-напред да ме запознаеш с фактите. Казваш, че е убийство, така ли?

— Без съмнение — уверих го аз. — Е, ето какви са фактите.

Описах му подробно какво се бе случило в къщата на „Уилбрахъм Кресънт“, номер деветнайсет. Еркюл Поаро се облегна удобно, затвори очи и започна да почуква с пръст по стола. Когато най-накрая свърших разказа си, той остана мълчалив още известно време и след това ме попита, без да отваря очи:

— Това истина ли е?

— О, изцяло — отговорих аз.

— Epatant4! — каза Поаро и повтори думата сричка по сричка, сякаш се наслаждаваше на вкуса й: — Epatant.

След това продължи да почуква по стола и бавно да клати глава.

— Е — подканих го аз нетърпеливо след известно време, — какво ще кажете?

— Но какво трябва да кажа?

— Искам да ми кажете решението на загадката. Винаги сте твърдели, че е напълно възможно човек да разкрие дадено престъпление само като мисли, без дори да става от стола си, без да разпитва свидетели и да търси улики.

— Така е, винаги съм твърдял това.

— Е, предизвиквам ви да го докажете. Дадох ви фактите, а сега искам отговора.

— Просто така, а? Но трябва да научим още много неща, драги мой. Разполагаме само с нищожна част от фактите. Нима не съм прав?

— Въпреки това би трябвало да имате някакво обяснение.

— Аха. — Той се замисли за миг. — Едно е сигурно — това трябва да е много просто престъпление.

— Просто? — Попитах аз изненадано.

— Естествено.

— А защо да е просто?

— Защото изглежда много сложно. След като е трябвало на пръв поглед да изглежда сложно и объркано, значи е просто. Разбираш ли?

— Не съм сигурен дали разбирам.

— Любопитно — продължи да размишлява Поаро.

— Това, което ми каза, ми напомня нещо… Къде беше… Кога? Имаше нещо такова… — той замълча.

— Паметта ви — казах аз — трябва да е бездънен резервоар, пълен с престъпления. Все пак едва ли е възможно да помните всичките.

— За жалост не, но от време на време тези спомени ми помагат. В Лиеж имаше един производител на сапун. Той отрови жена си, за да се ожени за някаква руса стенографка. В престъплението имаше почерк. По-късно този почерк се повтори и аз го разпознах. Този път ставаше дума за отвлечен пекинез, но почеркът беше същият. Започнах да търся еквивалент на стенографката и производителя на сапун и — хоп! Така стана. Това, което ми разказа ти, също ми се струва познато.

— Часовниците? Фалшивият застрахователен агент?

— Не, не — поклати глава Поаро.

— Сляпата жена?

— Не, не, не! Не ме обърквай!

— Разочарован съм — казах аз. — Мислех, че ще ми дадете отговора веднага.

— Но, приятелю, засега разполагам само с почерка. Трябва да науча още много неща. Вероятно трупът ще бъде идентифициран. Полицията се справя отлично с подобни неща. Разполагат с досиета, могат да публикуват снимката, имат списъците на изчезналите хора, ще изследват дрехите на убития и така нататък. Да, имат на разположение стотици начини. Не се съмнявам, че ще се разбере кой е убитият.

— Значи в момента няма какво да се прави, така ли?

— Винаги има какво да се прави — отговори разпалено Еркюл Поаро.

— Например?

Той размаха многозначително пръст срещу мен:

— Поговори със съседите.

— Вече го направих. Бях с Хардкасъл, когато ги разпитваше. Не знаят нищо определено.

— Ах, ах, ах! Така си мислиш ти, но те уверявам, че това не може да е истина. Отишли сте при тях и сте ги попитали: „Видяхте ли нещо подозрително?“ Естествено, те са ви казали, че не са видели нищо и вие сте решили, че няма какво повече да питате. Но не това имах предвид, когато казах, че трябва да поговориш със съседите. Имах предвид да разговаряш с тях. Да им дадеш възможност да говорят пред теб. И в тези разговори непременно ще откриеш някаква следа. Могат да говорят за градините си, за фризьорката или за шивача си, за приятелите или кучето си, за любимите си ястия. Няма как да не кажат поне една дума, която да хвърли светлина върху това, което те интересува. Каза ми, че от разпитите не е излязло нищо, което да бъде от полза. Аз твърдя, че това няма как да е истина. Ако можеш да ги възпроизведеш дума по дума…

— Е, това мога да направя — отговорих аз. — Стенографирах всички показания в ролята си на помощник на Хардкасъл. Донесох ги. Транскрибирани и преписвани на машина. Ето ги.

— Ти си умно момче. Наистина си умно момче! Постъпил си правилно. Много съм ти благодарен.

Смутих се.

— Имате ли някакви други предположения? — попитах.

— Да, винаги имам предположения. Онова момиче. Можеш да поговориш и с него. Направи го. Вече сте приятели, нали? Нима не я прегърна, когато тя изтича с писъци от къщата?

— Изглежда сте под влиянието на Гари Грегсън казах аз. — Завладял ви е мелодраматичният му стил.

— Може би е така — призна Поаро. — Човек се влияе от книгите, които чете.

— Що се отнася до момичето… — започнах аз и замълчах.

Поаро ме погледна изпитателно.

— Да?

— Не бих искал… Не желая…

— А, значи така? Значи дълбоко в себе си чувстваш, че това момиче има нещо общо с убийството?

— Не, няма такова нещо. Шийла се е оказала на местопрестъплението съвсем случайно.

— Не, драги мой, това не е случайност. Знаеш го много добре. Сам ми го каза. Повикали са я по телефона, нали? Именно нея.

— Но тя не знае защо.

— Не можеш да си сигурен в това. Много вероятно е да знае защо и да крие този факт.

— Не мисля — продължих да упорствам.

— Възможно е да откриеш защо, докато разговаряш с нея, дори самата тя да не си дава сметка за истината.

— Не виждам как… искам да кажа, че не се познаваме много добре.

Еркюл Поаро отново затвори очи.

— Наистина, в процеса на развитие на отношенията между един мъж и една жена има период, когато това твърдение е вярно. Тя е привлекателно момиче, нали?

— Да — отговорих. — Много привлекателно.

— Ще поговориш с нея — нареди той, — защото вече сте приятели. Освен това ще намериш повод да посетиш онази сляпа жена. Ще поговориш и с нея. Ще отидеш и в машинописното бюро, може би под предлог, че искаш да им възложиш някаква работа. Можеш да се сприятелиш с някоя от другите млади дами, които работят там. Ще се срещнеш с всичките тези хора и след това отново ще дойдеш при мен, за да ми кажеш какво си чул от тях.

— Имайте милост! — възкликнах аз.

— Няма нужда — отвърна Поаро. — Дори ще ти достави удоволствие.

— Изглежда не си давате сметка, че трябва да се занимавам и със своята работа.

— Ако си осигуриш известно разнообразие, ще работиш много по-добре — увери ме той.

Аз станах и се засмях.

— Добре. Вие сте лекарят. Ще чуя ли още мъдри съвети? Какво ще кажете за странните часовници?

Поаро се облегна отново и затвори очи. Това, което каза, беше напълно неочаквано:

Той отвори очи отново и кимна.

— Разбираш ли?

— Цитат от „Моржа и дърводелеца“, „Алиса в огледалния свят“.

— Точно така. Засега това е най-доброто, което мога да направя за теб, драги мой. Помисли.