Часовниците

Двайсет и шеста глава

Госпожа Райвъл бутна вратата на „Пийкок Армс“ и с леко нестабилна походка се отправи към бара. Мърмореше нещо под носа си. Тя не беше непозната в това заведение и барманът я посрещна топло.

— Как си, Фло? — Попита той. — Как вървят номерата?

— Не е честно! — отвърна тя. — Не е почтено! Не, никак не е честно! Фред, знам какво говоря и твърдя, че не е честно.

— Разбира се, че не е — отвърна Фред с успокояващ тон — Какво да бъде? Както обикновено ли?

Жената кимна. Плати и отпи от чашата си. Фред се отдалечи, за да обслужи друг клиент. Питието я освежи до известна степен. Продължаваше да мърмори под нос, но с малко по-ведро изражение на лицето. Когато барманът отново се приближи до бара, тя пак го заговори, този път малко по-спокойно:

— Както и да е, няма да търпя това. В никакъв случай. Ако има нещо, което не понасям, това е измамата… Никога не съм понасяла такива работи!

— Така е — съгласи се Фред и я огледа. „Доста си е пийнала — каза си, — но ще издържи още едно-две. Нещо я е разтревожило.“

— Измама! — продължи жената. — Шарла… шарлата… Сещаш се какво искам да кажа.

— Разбира се — отговори Фред.

Той отиде при друг познат и се заприказва за недостатъците на някои породи кучета. Госпожа Райвъл продължи да мърмори:

— Не ми харесва и няма да търпя това. И ще му кажа. Да не си мисли, че може да се държи така с мен. Не, няма да позволя. Не е правилно и ако сам човек не се защити, кой тогава ще го защити? Дай ми още едно, миличък! — каза тя по-силно. Фред й наля.

— На твое място бих се прибрал след това — посъветва я той.

Зачуди се какво ли беше разстроило старото момиче толкова много. Обикновено беше много спокойна и уравновесена, добродушна, винаги готова да се разсмее.

— Това ще ме вкара в беля, Фред — продължи жената. — Когато някой поиска от теб да направиш нещо, трябва да ти каже защо го иска. Трябва да ти каже какво означава то и защо му е. Лъжци! Мръсни лъжци, ето това са те! И няма да позволя!

— На твое място щях да се прибера вкъщи — каза Фред, защото видя как една сълза се отрони от окото й и потече по обилно напудрената буза. — Скоро ще вали, при това силно. Ще ти се развали хубавата шапка.

Госпожа Райвъл го погледна признателно и му се усмихна:

— Винаги съм обичала метличината. О, Боже! Знам само, че не знам какво да правя!

— Бих си отишъл вкъщи и бих се наспал хубаво — каза барманът деликатно.

— Да, може би, но…

— Нали не искаш да си развалиш шапката?

— Така е. Не искам — отговори тя. — Много инти… интелект… Не, не исках да кажа това… Какво исках да кажа?

— Много интелигентна забележка, Фред.

— Благодаря ти.

— Няма защо — каза той.

Госпожа Райвъл слезе от високия стол и се запъти към изхода с още по-нестабилна походка.

— Старата Фло изглежда, е разстроена тази вечер — обади се един от клиентите.

— Обикновено е весела птичка — допълни мрачен на вид индивид. — Е, всички изпадаме в лошо настроение понякога.

— Ако някой ми беше казал, че Джери Грейнджър ще излезе пети след Кралица Карълайн, нямаше да го вярвам. Ако питате мен, имало е някаква шмекерия. И конните състезания вече не са честни. Всичките до едно.

Госпожа Райвъл излезе от заведението и погледна неуверено към небето. Да, може би наистина щеше да вали.

Тръгна по улицата леко забързана, сви вляво, после вдясно и спря пред една порутена къща. Когато извади ключа си и се изкачи по стъпалата пред входа, някъде отдолу чу глас и една глава се показа от вратата под стълбището:

— Някакъв джентълмен те чака горе.

— Мен? — попита тя изненадано.

— Може да мине и за джентълмен. Е, не е като истински лорд, но поне е добре облечен.

Госпожа Райвъл успя да напипа ключалката, превъртя ключа и влезе. Къщата миришеше на зеле, риба и безир.

Последната миризма почти не изчезваше от входа. Хазяйката смяташе, че ламперията трябва да се поддържа добре през зимния сезон и се заемаше с това още в средата на септември. Госпожа Райвъл тръгна нагоре по стълбите, като си помагаше с парапета. Бутна вратата на първия етаж и застина на място.

— Вие ли сте? — промърмори.

Инспектор Хардкасъл стана от стола си.

— Добър вечер, госпожо Райвъл.

— Какво искате? — попита тя доста по-грубо отколкото би го направила друг път.

— Трябваше да дойда до Лондон по работа — обясни той. — Налага се да уточня още една-две малки подробности с вас, така че дойдох с надеждата да ви открия. Жената долу смяташе, че ще се върнете скоро.

— Аха — отвърна тя. — Добре, но не виждам какво…

Инспектор Хардкасъл бутна напред един стол.

— Моля седнете — каза тихо. Като че ли си бяха разменили ролите — той бе домакинът, а тя — гостенката.

Жената седна и се вторачи в него.

— Какви са тези една-две малки подробности? — попита.

— Възникнаха някои дребни неясноти — каза Хардкасъл.

— За Хари ли?

— Точно така.

— Слушайте — заговори госпожа Райвъл враждебно и миризмата на алкохол достигна до инспектора. — Разпознах Хари. Повече не искам да мисля за него. Сама дойдох, когато видях снимката във вестника, нали? Дойдох и ви казах каквото знам за него. Всичко това беше много отдавна и не желая да си го припомням. Повече нищо не мога да ви кажа. Не си спомням и не искам да си спомням.

— Става дума за нещо съвсем дребно — каза Хардкасъл тихо, сякаш се оправдаваше.

— Е, добре — съгласи се тя доста рязко.

— За какво става дума. Да го чуя.

— Вие разпознахте мъжа, когото ви показах, като вашия съпруг или човека, с когото сте сключили брак преди петнайсет години. Така ли е?

— Трябваше да предположа, че досега ще проверите съвсем точно преди колко време е било.

„По-умна е, отколкото си мислех“ — каза си Хардкасъл и продължи:

— Да, права сте. Проверихме. Оженили сте се на петнайсети май 1948 година.

— Казват, че да си майска булка не носи щастие — отбеляза госпожа Райвъл мрачно. — На мен поне не ми донесе.

— Въпреки че е минало толкова много време, вие успяхте да разпознаете мъжа си без никакви съмнения.

Жената се раздвижи неспокойно.

— Не беше остарял много — обясни. — Винаги се е грижел за себе си както трябва.

— Освен това бяхте в състояние да ни дадете и някои допълнителни данни. Писахте ми за един белег.

— Точно така. Беше зад лявото му ухо. Ето тук. — Вдигна ръка и посочи мястото.

— Зад лявото му ухо? — подчерта Хардкасъл.

— Ами… — тя сякаш се поколеба за миг. — Да. Така ми се струва. Сигурна съм. Е, когато човек се разбърза, не мисли много-много за ляво и дясно, нали? Но белегът беше, където ви казах. — Тя отново докосна мястото.

— Писахте ми, че е станало докато се е бръснел, нали?

— Точно така. Кучето скочи към него. Беше много буйно. Непрекъснато скачаше. Дружелюбно куче. Хари се бръснеше, то скочи и го блъсна, а бръсначът се заби дълбоко. Доста кръв изтече. После заздравя, но белегът остана. — Сега говореше по-уверено.

— Това е много важно, госпожо Райвъл. Някои хора си приличат и човек може да се заблуди след толкова години. Все пак този белег е още едно допълнително доказателство, че това е мъжът ви, нали? Изглежда, имаме на какво да се опрем.

— Радвам се, че сте доволни.

— А кога се случи това с бръснача?

Госпожа Райвъл се замисли за момент:

— Трябва да е било… О, около шест месеца, след като се оженихме. Да, точно така. Помня, че взехме кучето през лятото.

— Значи е било октомври или ноември 1948, така ли?

— Да.

— И след като мъжът ви си отиде през 1951…

— По-скоро аз го изгоних — поправи го тя с достойнство.

— Да, разбира се. Както предпочитате. Значи изгонихте мъжа си през петдесет и първа и след това никога повече не сте го виждали, така ли?

— Да. Казах ви вече.

— Напълно сигурна ли сте в това, госпожо Райвъл?

— Разбира се, че съм. Никога след това не видях Хари Касълтън до деня, когато ми го показахте мъртъв.

— Това е странно, знаете ли? — отбеляза инспектор Хардкасъл. — Много, много странно.

— Какво искате да кажете?

— Белезите са много особено нещо. Естествено вие или аз не можем да разберем. Белегът си е белег. Но лекарите могат да преценят горе-долу кога е получен.

— Не разбирам накъде биете.

— Ето какво, госпожо Райвъл. Според нашия лекар и според още един специалист, когото повикахме за консултация, белегът зад лявото ухо на мъжа ви ясно показва, че раната е нанесена преди около пет-шест години.

— Глупости! — възкликна тя. — Не вярвам… Аз… Никой не може да каже със сигурност. И освен това помня…

— Така че — продължи Хардкасъл с равен глас, — ако този белег е получен преди пет или шест години, това означава — ако този човек е бил ваш съпруг, — че през петдесет и първа година, когато ви е напуснал, той не го е имал.

— Дори и да го е нямал, онзи беше Хари.

— Но нали не сте се виждали оттогава, госпожо Райвъл? Откъде тогава знаете, че преди пет или шест години се е наранил?

— Объркахте ме! — възкликна тя. — Съвсем ме объркахте! Може и да не е било през четирийсет и осма. Човек не може да запомни всичките тези неща точно. Няма значение, Хари имаше този белег и аз знам това.

— Разбирам — каза инспекторът и стана. — Мисля, че трябва много внимателно да обмислите показанията си, госпожо Райвъл. Нали не искате да си имате неприятности?

— Какви неприятности?

— Ами — отговори той съвсем тихо, — обвинение в лъжесвидетелство например.

— Лъжесвидетелство? Аз?

— Да. Това е много сериозно нарушаване на закона. Можете да си имате неприятности, дори да влезете в затвора. Разбира се, на предварителното следствие вие не дадохте показанията си под клетва, но един ден в съда това ще се наложи. Тогава… препоръчвам ви да размислите много добре, госпожо Райвъл. Може би някой ви е предложил да ни кажете за белега?

Тя се изправи и очите й заблестяха. В този момент изглеждаше почти величествено.

— Никога през живота си не съм чувала по-големи глупости! Пълни глупости! Опитах се да изпълня дълга си.

Дойдох и ви казах каквото знам. Ако съм сгрешила, това е съвсем естествено. В края на краищата познавам много господа… приятели и съвсем лесно може да се объркам. Само че в този случай не мисля, че съм сгрешила. Онзи човек беше Хари и Хари имаше белег зад лявото си ухо, сигурна съм в това. А сега, инспектор Хардкасъл, може би ще предпочетете да си отидете, вместо да седите тук и да твърдите, че лъжа.

Инспекторът стана веднага.

— Лека нощ, госпожо Райвъл. Просто трябва да размислите. Това е всичко.

Тя тръсна ядосано глава. Хардкасъл излезе. Веднага след като вратата се затвори след него, жената се промени до неузнаваемост. Възмущението й изчезна и видът й стана уплашен и объркан.

„Да ме забърка в това — промърмори. — Да ме забърка в тази каша… Не, няма да продължавам… Нямам намерение да си навличам неприятности заради когото и да било. Да ми приказва врели-некипели, да ме лъже, да ме мами! Чудовищно е! Отвратително! Няма да си мълча!“

Слезе долу с нестабилна походка, след това се реши, взе един чадър от ъгъла и излезе. Стигна до края на улицата, поколеба се за миг пред телефонната будка, после тръгна към пощата. Влезе вътре, поиска монета и отвори една от кабините. Набра централата, помоли да я свържат с някакъв номер и зачака.

— Говорете, моля.

И тя заговори:

— Ало? А, ти ли си… Обажда се Фло… Да, знам, че ми каза да не се обаждам, но се налага. Не беше почтено. Изобщо не ми обясни в какво се забърквам. Просто ми каза, че ще изпаднеш в трудно положение, ако идентифицират онзи човек. И през ум не ми е минавало, че ще се набъркам в убийство… Да, естествено очаквах да чуя това, но не ми каза и дума… Да, така е. Мисля, че и ти имаш нещо общо с тази работа. Виж какво, не смятам да търпя това, казвам ти… Имаше нещо, че ако помагаш на… Ако скриваш или прикриваш впоследствие, не знам как го казваха… Страх ме е, това е всичко. Казвам ти… Защо ме накара да им пиша за този белег? Сега се е оказало, че са му го направили преди година-две, а пък аз се кълна, че го е имал, когато ме е напуснал преди толкова време… Това е лъжесвидетелство и се наказва със затвор… не, няма смисъл да се мъчиш да ме разубеждаваш… Не… Да направиш услуга е едно… Да, знам. Знам, че ми плати, при това не кой знае колко… Добре, добре, ще те изслушам, но нямам намерение да… Добре, добре, ще си мълча… Какво каза?… Колко? Това са много пари. Откъде да съм сигурна, че ги имаш? Разбира се, че това променя нещата… Кълнеш ли се, че нямаш нищо общо?… Имам предвид убийството… Да, сигурна съм, че не би… Разбирам това, естествено… Понякога се забъркваш с разни типове и те стигат до по-далеч, отколкото ти се иска… знам, че не е твоя вината… Винаги говориш толкова убедително… Винаги си… Добре, ще помисля, но трябва да стане скоро. Какво ще кажеш за утре? Кога утре? Добре, добре… ще дойда, но никакви чекове. Може да ме излъжеш… Не знам защо трябва да продължавам да се забърквам още по-надълбоко с… Добре. Щом казваш… Не, не искам да се държа отвратително, но… Добре тогава.

Тя излезе от пощата усмихната и със залитане тръгна към къщи.

За тези пари си струваше да рискува още малко с полицията. Щяха да й дойдат добре, а и рискът не беше кой знае колко голям. Само трябваше да повтаря, че е забравила или че не помни. Толкова много жени не могат да си спомнят неща дори и отпреди една година. Може да каже, че не си е спомнила за Хари, а за някой друг. Можеше да измисли много неща.

Госпожа Райвъл беше жизнен човек. Колкото беше потисната преди малко, толкова сега духът й бе на висота.

Започна да мисли съсредоточено и спокойно какво да си купи най-напред с парите…