Часовниците

Шестнайсета глава

Забелязах кога Шийла Уеб се измъкна от съдебната зала. Даде показанията си много добре. Изглеждаше нервна, но не прекалено. Всъщност това беше напълно естествено. (Какво би казал Бек? „Много добро изпълнение“. Сякаш го чувам!)

Изслушах изненадващите показания на доктор Ригс и тръгнах след нея. (Инспектор Хардкасъл не ми беше казал за наркотика, но трябва да е знаел.)

Настигнах я и я заговорих:

— Не беше толкова страшно, нали?

— Не. Нямаше нищо особено. Съдията беше приятен човек. — Тя се поколеба. — Какво ще стане сега?

— Ще отложат заседанието… Докато се съберат още доказателства. Може би две седмици или поне докато успеят да идентифицират трупа.

— Мислите ли, че ще успеят?

— О, да — отговорих аз. — Непременно. Не се съмнявам в това.

— Днес е хладно — отбеляза тя и потрепери.

Не беше хладно. Дори си мислех, че е доста топло.

— Какво ще кажете да обядваме заедно? — попитах аз. — Трябва ли да се връщате на работа веднага?

— Не. Бюрото ще бъде затворено до два.

— Да вървим тогава. Как се отнасяте към китайската кухня? Видях, че малко по-нататък по улицата има малък китайски ресторант.

Шийла се колебаеше.

— Трябва да отида по магазините…

— Можете да отидете после.

— Няма да мога. Повечето затварят между един и два.

— Добре тогава. Можем да се видим там, да кажем след половин час.

Тя обеща да дойде.

Тръгнах към морския бряг и седнах под един сенник. Тъй като вятърът духаше право откъм морето, бях съвсем сам. Вече нямаше как да не призная пред себе си това, което бяха забелязали Бек, Еркюл Поаро и Дик Хардкасъл.

Това момиче ме интересуваше както никое друго досега.

Не беше красотата й — наистина притежаваше малко необикновена красота, нищо повече. Не беше и сексуално привличане — то ми беше напълно познато.

Някак си още от самото начало бях осъзнал, че тя е моето момиче.

Малко след два влязох в полицейския участък и попитах за Дик Хардкасъл. Заварих го зад бюрото да прелиства купчина писма. Той ме погледна и ме попита какво мисля за предварителното следствие.

Отговорих, че е минало много добре.

— У нас правим тези неща както трябва — добавих след това.

— А какво ще кажеш за показанията на лекаря?

— Изненадан съм. Защо не ми каза това по-рано?

— Нямаше те. Говори ли с твоя специалист?

— Да.

— Струва ми се, че го помня бегло. С големи мустаци.

— Огромни — съгласих се аз. — Гордее се с тях.

— Вече трябва да е много стар.

— Стар, но не е изкуфял.

— А защо всъщност отиде да говориш с него? От любезност ли?

— Ти имаш удивително подозрителен полицейски ум, Дик. Предимно това беше причината. Но признавам, че съм и любопитен. Исках да чуя какво ще ми каже за всичко това. Виждаш ли, винаги е твърдял, според мен самонадеяно, че е ужасно лесно да разкриеш престъпление, като си седиш на стола, опреш пръстите на ръцете си един в друг и се замислиш. Исках да ми го докаже.

— И той впусна ли се в процедурата заради теб?

— Да.

— И какво ти каза? — Попита Дик не без известна доза любопитство.

— Каза, че това убийство трябва да е много просто.

— Просто! Дявол да го вземе! — възкликна Хардкасъл. — От къде на къде просто?

— Доколкото успях да разбера, защото всичко изглеждало сложно.

Хардкасъл поклати глава.

— Не разбирам. Прилича ми на някое от умните неща, които си говорят младите хора от Челси, но не разбирам. Нещо друго?

— Каза ми да поговоря със съседите. Уверих го, че вече сме го направили.

— Като вземем предвид медицинската експертиза, съседите придобиват по-голямо значение.

— Ако приемеш, че е бил упоен някъде другаде и пренесен на номер деветнайсет, за да бъде убит?

Стори ми се, че в тези думи има нещо познато.

— Това е, което каза онази жена… госпожа как й беше името… с котките. Тогава това ми се стори интересна забележка.

— Тези котки! — Дик потрепери. — Между другото, открихме ножа. Вчера.

— Така ли? Къде?

— При котките. Вероятно е подхвърлен там след убийството.

— И няма отпечатъци, предполагам?

— Заличени са много внимателно. Този нож би могъл да е на всекиго. Леко захабен, наскоро наточен…

— Значи ето какво се е случило. Бил е упоен, пренесен на номер деветнайсет… Как? С кола? Или по друг начин?

— Може да е бил прехвърлен през оградата на някоя от съседните къщи. — Не смяташ ли, че би било много рисковано?

— Да, това нещо изисква известна дързост и добро познаване на навиците на съседите — съгласи се Дик.

— Струва ми се по-вероятно да е бил пренесен с кола.

— Това също е рисковано. Хората биха забелязали.

— Никой не е забелязал. Но съм съгласен, че убиецът не би могъл да е сигурен в това предварително. Спрялата кола би могъл да забележи всеки случаен минувач.

— Питам се дали е така наистина. Хората толкова са свикнали с колите… Ако не е била някоя скъпа лимузина, нещо необикновено… Но едва ли.

— Освен това е било обедно време. Колин, даваш ли си сметка, че госпожица Пебмарш отново влиза в картинката? Невероятно е една сляпа жена да наръга с нож здрав и силен мъж, но ако е бил упоен…

— С други думи, ако е отишъл там, „за да го убият“, както се изрази госпожа Хеминг, значи е имал уговорена среща, предложена му е била някаква напитка, наркотикът е подействал и госпожица Пебмарш е свършила работата си. След това е измила чашата, поставила е ръцете и краката на тялото в нормално положение, хвърлила е ножа в двора на съседката си и е излязла както обикновено.

— Като се е обадила в бюрото за машинописни услуги.

— А защо й е било да прави това? Да иска да й изпратят непременно Шийла Уеб?

— Ще ми се да знаех. — Хардкасъл ме погледна. — А тя знае ли? Момичето, искам да кажа?

— Твърди, че не.

— Твърди, че не — повтори Дик. — Питам те ти какво мислиш по този въпрос.

Аз замълчах. Какво мисля? Трябваше веднага да реша какво да правя. Все някога истината щеше да излезе наяве. Шийла нямаше да пострада, ако беше такава, каквато си мислех, че е.

Бръкнах в джоба си и извадих пощенска картичка. Подадох му я през бюрото.

— Шийла е получила това по пощата.

Хардкасъл я разгледа. Беше от картичките с известни сгради в Лондон — Централния криминален съд. Дик я обърна от другата страна. Вдясно беше написан адресът — с добре оформени печатни букви — госпожица Р. Ш.

Уеб, Палмърстоун Роуд №14, Кроудийн, Съсекс. Вдясно, също с печатни букви, бе изписано „ПОМНИ!“ и под него — 4.13.

— Четири и тринайсет — каза Хардкасъл. — Толкова показваха часовниците онзи ден. — Той поклати глава. — Сградата на съда, думата „помни“ и час — четири и тринайсет. Това не може да е случайно.

— Тя твърди, че не знае какво означава. Вярвам й — добавих.

Хардкасъл кимна.

— Ще я задържа. Може да се окаже от полза.

— Надявам се.

Настъпи неловко мълчание. За да го прекратя, казах:

— Много писма си насъбрал.

— Както обикновено. И от повечето няма никаква полза. Убитият не е имал полицейско досие, отпечатъците му не са регистрирани. Пишат разни хора, които твърдят, че са разпознали снимката.

Той зачете:

— Има цяла армия жени, които разпознават мъжете си. Май нямат представа как изглеждат! Има и майки, които си мислят, че това е синът, когото не са виждали от двайсет години!

— Ето и списъка с изчезналите. Нищо не може да ни помогне. „Джордж Барлоу, шейсет и пет годишен, изчезнал от къщи. Жена му смята, че е изгубил паметта си.“ И бележката отдолу: „Дължи много пари. Забелязан е с червенокоса вдовица. Почти сигурно, че е избягал“. Следващата: „Професор Харгрейвз не се явил да прочете уговорената лекция миналия вторник. Не се е явил, не е телеграфирал или телефонирал, за да обясни отсъствието си“.

Хардкасъл изглежда не смяташе случая с професор Харгрейвз за сериозен.

— Сигурно си е мислил, че лекцията е седмица преди или седмица след това — каза той. — Може да е имал намерение да каже на прислужника си къде отива, но да не го е направил. Често се случва.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Той вдигна слушалката:

— Да?… Какво?… Кой я е намерил?… Казала ли е името си?… Разбирам… Продължавайте!

Той затвори телефона. Когато се обърна към мен, лицето му беше променено. Изражението му бе станало строго, почти злобно.

— В една телефонна кабина на „Уилбрахъм Кресънт“ са намерили убита млада жена — каза той.

— Убита? — Аз се вторачих в него. — Как така?

— Удушена. Със собствения й шал.

Изведнъж почувствах студ.

— Каква млада жена? Нали не е…

Хардкасъл ми хвърли хладния, преценяващ поглед, който не ми допадаше.

— Не е твоята приятелка, ако това те безпокои. Полицаят изглежда я е познал. Казва, че е колежка на Шийла Уеб от бюрото. Името й е Една Брент.

— Кой я е открил? Полицаят?

— Госпожица Уотърхаус от номер осемнайсет. Отишла до телефонната кабина, за да се обади, защото домашният й телефон не бил в ред, и видяла момичето, свито на кълбо на пода.

Вратата се отвори и влезе един полицай.

— Доктор Ригс каза, че тръгва, сър. Ще ви чака на „Уилбрахъм Кресънт“.