Часовниците

Четвърта глава

— Къде отиваме? — попитах аз инспектор Хардкасъл.

Вместо да ми отговори, той нареди на шофьора:

— Машинописно бюро „Кавендиш“. На Палас Стрийт към Еспланадата, вдясно.

— Да, сър.

Колата потегли. Вече се беше насъбрала доста голяма тълпа, която наблюдаваше с интерес. Оранжевият котарак все още седеше на колоната на съседната къща „Диана Лодж“. Вече не се миеше, седеше прав и леко клатеше опашка, загледан над главите на тълпата с онова пълно презрение към човешкия род, което е характерно само за котките и камилите.

— Най-напред в бюрото за машинописни услуги, а после при домашната прислужничка — каза Хардкасъл, — защото времето напредва. — Той погледна часовника си. — Минава четири — След това замълча за миг и добави: — Доста хубаво момиче.

— Наистина — съгласих се аз.

Той ме погледна насмешливо:

— Но разказа забележителна история. Колкото по-бързо я проверим, толкова по-добре.

— Предполагам не мислиш, че…

Той ме прекъсна:

— Винаги се интересувам от хората, които откриват трупа.

— Но това момиче беше полудяло от страх! Ако я беше чул как пищи…

Той отново ме изгледа насмешливо и повтори, че била много хубава.

— А ти как се оказа на „Уилбрахъм Кресънт“, Колин? Наслаждаваше се на викторианската архитектура ли? Или си имал някаква цел?

— Имах цел. Търсех номер шейсет и едно. И не можах да го открия. Може би не съществува?

— Съществува. Номерата стигат до осемдесет и осем, ако не се лъжа.

— Но, Дик, аз стигнах до номер трийсет и пет и „Уилбрахъм Кресънт“ просто свърши.

— Външните хора винаги се объркват. Ако беше свил надясно по Олбани Роуд и след това още веднъж надясно, щеше да попаднеш в другата половина на квартала. Къщите са с гръб една към друга. Дворовете са разделени с ограда.

— Разбирам — казах аз, когато ми обясни това особено географско разположение по-подробно. — Като прословутите лондонски квадратни площади. Например Онсло. Или Кадуган. Тръгваш от единия край и изведнъж името се променя. Дори шофьорите на такси се объркват. Както и да е. Значи съществува номер шейсет и едно. Имаш ли представа кой живее там?

— На шейсет и едно? Чакай да помисля… Да, би трябвало да е Бланд, строителят.

— О, Боже! Това не е добре — възкликнах аз.

— Какво, не ти ли трябва строител?

— Не. Не мисля, че ще ми влезе в работа. Освен ако… Може би е дошъл наскоро?

— Струва ми се, че Бланд е роден тук. Занимава се със строителство от години.

— Разочарован съм.

— И е много лош строител — каза Хардкасъл утешително. — Използва лоши материали. Къщите му изглеждат добре, докато не влезеш да живееш в тях — след това всичко започва да се разпада. Много често е на ръба. Мошеник е, но някак си успява да се измъкне.

— Няма нужда да ме изкушаваш, Дик. Този, когото търся, почти сигурно е стълб на праведността.

— Бланд се сдоби с много пари миналата година. По-скоро жена му. Тя е канадка. Дошла в Европа през войната и срещнала Бланд. Роднините й не искали тя да се омъжи за него и се отдръпнали от нея. Миналата година умрял някакъв неин чичо, чийто син загинал при самолетна катастрофа. Останалите наследници, изглежда, са умрели през войната, но във всеки случай госпожа Бланд се оказала единствената му наследница и той й оставил цялото си състояние. Струва ми се, че това е спасило мъжа й от фалит.

— Доста неща знаеш за този Бланд.

— Е, да. Данъчните служби проявяват сериозен интерес към хората, които забогатяват изведнъж. Питат се дали не шикалкавят и дали няма нещо нередно, а за да се уверят — проверяват. Провериха и Бланд, но всичко беше наред.

— В такъв случай — казах аз — той не ме интересува. Не ми трябва човек, който неочаквано е забогатял. Нещата са малко по-други.

— Така ли? Сигурен ли си в това?

Аз кимнах.

— А доведе ли нещата докрай? Или още не си?

— Дълга история — отговорих уклончиво. — Ще вечеряме ли заедно, както смятахме, или това убийство слага точка по въпроса?

— Не, няма проблем. В момента най-важното е задвижим машината. Трябва да научим едно друго за господин Къри. Ако успеем да научим кой е той и с какво се занимава, ще разберем и кой е искал да го отстрани от пътя си. — Хардкасъл погледна през прозореца. — Пристигнахме.

Машинописното бюро „Кавендиш“ се намираше на главната търговска улица, носеща величественото име Палас Стрийт. Както много други офиси и магазини в района то се помещаваше в преустроена викторианска къща.

Вдясно от нея имаше почти същата. Тя бе приютила „великолепният Едуин Глен — фотограф-художник“, специалист по детски портрети, сватбени тържества и така нататък. В подкрепа на това твърдение на витрината бяха изложени различни по размери снимки на деца от всякаква възраст — от бебета до шест-седемгодишни. Вероятно ролята им бе да изкушават любящите майки. Имаше и няколко двойки — смутени младежи и щастливо усмихнати момичета. От другата страна на бюрото за машинописни услуги се намираха канцелариите, отдавна заемани от старомоден търговец на въглища. Малко по-нататък старите викториански къщи бяха съборени и на тяхно място се издигаше блестяща триетажна постройка, на която пишеше: „Ориент. Кафе и ресторант“.

Изкачихме се с Хардкасъл по четирите стъпала, минахме през отворената пътна врата и като се подчинихме на табелата, окачена на вратата вдясно, на която пишеше „Моля влезте“, влязохме. Помещението не беше малко и вътре три млади жени усърдно пишеха на машина. Двете от тях не ни обърнаха внимание и продължиха да работят, а третата, която седеше на бюро с телефон точно срещу вратата, вдигна очи и ни погледна въпросително. Стори ми се, че смуче бонбон.

След като го намести така, че да може да говори, поинтересува се с леко носов глас.

Мога ли да направя нещо за вас?

— Госпожица Мартиндейл тук ли е? — Попита Хардкасъл.

— Мисля, че в момента говори по телефона…

— В този момент се чу изщракване, момичето вдигна слушалката, натисна някакво копче и каза:

— Госпожице Мартиндейл, двама господа искат да разговарят с вас. — След това вдигна поглед към нас и попита: — Може ли да съобщя имената ви?

— Хардкасъл — представи се Дик.

— Господин Хардкасъл, госпожице Мартиндейл. — Тя остави слушалката и стана. — Оттук моля.

Заведе ни до една врата, на която имаше медна табелка с надпис „ГОСПОЖИЦА МАРТИНДЕЙЛ“, отвори я и се залепи за нея, за да можем да минем.

— Господин Хардкасъл — каза и затвори след нас. Госпожица Мартиндейл, която седеше зад голямото бюро, вдигна поглед. Имаше делови вид, около петдесетгодишна, със светла червеникава коса и бдителни студени очи.

Тя изгледа първо Дик, после мен:

— Господин Хардкасъл?

Той извади визитната си картичка и й я подаде. Седнах на един стол с права облегалка край вратата и се престорих, че не съществувам.

Светлите вежди на госпожица Мартиндейл се повдигнаха с изненада и известно неудоволствие.

— Полицейски инспектор Хардкасъл? С какво мога да ви бъда полезна, инспекторе?

— Дойдох, за да получа информация, госпожице Артиндейл. Мисля, че ще можете да ми помогнете.

По тона на Дик разбрах, че възнамерява да действа със заобикалки и да упражнява чара си, но не ми се вярваше тя да се поддаде на нечий чар. Беше от жените, които французите наричат femme formidable2.

Огледах обстановката.

На стената зад бюрото бяха окачени снимки с автографи. На едната от тях разпознах госпожа Ариадна Оливър — писателка на криминални романи, която бегло познавах. С големи черни букви в долния край бе написано: „Искрено ваша, Ариадна Оливър“. „С благодарност, Гари Грегсън“ украсяваше друга снимка. Той беше автор на трилъри, умрял преди около шестнайсет години. „Винаги ваша, Мириам“ пишеше на снимката на Мириам Хог, чиято стихия бяха любовните романи. Сексът бе представен от снимка на оплешивяващ мъж с боязливо изражение на лицето, на която със ситни букви бе написано: „С благодарност, Арманд Левайн“. Имаше нещо общо между тези снимки. Повечето мъже държаха лули и бяха облечени в сака от туид, а жените имаха замечтан вид и носеха кожи.

Докато разглеждах, Хардкасъл задаваше въпросите си:

— При вас работи момиче на име Шийла Уеб, нали?

— Да. Боя се, че в момента не е тук… поне…

Тя натисна звънеца и попита секретарката в другото помещение:

— Една, върна ли се Шийла Уеб?

— Не, госпожице Мартиндейл. Още я няма.

Шефката изключи интеркома.

— По-рано днес я изпратих на адрес — обясни. — Мислех, че досега би трябвало да се върне. Може направо да е отишла в хотел „Кърлю“ на края на Еспланадата, защото имаше уговорка за пет часа.

— Разбирам — кимна Хардкасъл. — Можете ли да ми кажете някои неща за госпожица Шийла Уеб?

— Не мога да ви кажа кой знае какво — отвърна госпожица Мартиндейл. — Работи при нас… да, скоро стане една година. Доволна съм от работата й.

— Знаете ли къде е работила, преди да дойде при вас?

— Бих могла да проверя, инспектор Хардкасъл, ако това представлява интерес за вас. Документите й трябва да са някъде в архива ни. Помня само, че е работила в Лондон и че препоръките от предишния й работодател бяха отлични. Струва ми се, без да съм сигурна, че беше някаква търговска фирма… или бюрото за недвижими имоти.

— Казахте, че сте доволна от работата й?

— Напълно задоволителна е — отговори госпожица Мартиндейл, която очевидно не беше от хората, които щедро раздават похвали.

— Но не е много добра?

— Не, не бих казала. Скоростта й е добра и има прилично образование. Освен това е внимателна и акуратна машинописка.

— Познавате ли я добре?

— Не. Струва ми се, че живее с някаква своя леля. — Тук жената стана леко неспокойна. — Инспектор Хардкасъл, може ли да ви попитам защо ми задавате всичките тези въпроси? Да не би да се е забъркала в нещо?

— Не, не бих казал, госпожице Мартиндейл. Познавате ли госпожица Милисънт Пебмарш?

— Пебмарш? — повтори тя и сбърчи вежди. — Ами да, разбира се. Днес следобед Шийла Уеб отиде у тях. Трябваше да бъде там в три.

— Как уговорихте срещата?

— По телефона. Госпожица Пебмарш се обади и каза, че има нужда от стенограф. Изрично помоли да изпратя Шийла Уеб.

— Специално настоя за нея, така ли?

— Да.

— Кога проведохте този разговор?

Госпожица Мартиндейл се замисли за миг.

— Секретарката я нямаше. Обадих се направо аз, което значи, че трябва да е било през обедната почивка. Струва ми се, че беше два без десет. При всички случаи е било преди два. Момент да проверя… Ето, записала съм в бележника си. Било е точно един и четирийсет и девет.

— Лично госпожица Пебмарш ли се обади?

Жената го изгледа с изненада.

— Предполагам.

— Но не разпознахте гласа й? Не я ли познавате лично?

— Не, не я познавам. Представи се като госпожица Милисънт Пебмарш и даде адреса си. Някъде в „Уилбрахъм Кресънт“. След това помоли, ако Шийла Уеб е свободна, да я изпратя в три часа.

Каза го ясно и категорично. Помислих си, че госпожица Мартиндейл би била надежден свидетел.

— А мога ли да знам за какво е всичко това? — попита тя с леко нетърпение.

— Виждате ли, госпожице Мартиндейл, госпожица Пебмарш отрича да се е обаждала тук по телефона.

Жената се вторачи в него.

— Така ли? Удивително!

— От друга страна, вие твърдите, че такъв разговор е проведен, но не можете да сте сигурна, че се е обаждала самата госпожица Пебмарш.

— Разбира се, не бих могла да съм абсолютно сигурна. Не познавам тази жена. Но все пак не виждам какъв е смисълът да върши нещо такова. Да не би да са си направили някаква глупава шега?

— Нещо по-сериозно от това, госпожице Мартиндейл. Пебмарш или който се е обадил, обясни ли защо непременно иска да отиде госпожица Шийла Уеб?

Мартиндейл се замисли за миг:

— Струва ми се спомена, че и преди е работила за нея.

— А това вярно ли е?

— Шийла каза, че не помни такова нещо. Но не беше съвсем сигурна, инспекторе. Момичетата излизат да работят навън много често и посещават най-различни домове. Може и да е забравила, ако е била там преди няколко месеца. Както ви казах, не беше напълно сигурна. Думите й бяха, че не може да си спомни да е ходила там. Но дори и да са се пошегували, не виждам каква е причината за вашия интерес.

— Ще стигна и до нея. Когато госпожица Уеб се е явила на „Уилбрахъм Кресънт“, номер деветнайсет, тя е влязла направо във всекидневната. Според нея така й е било наредено. Вярно ли е това?

— Напълно. Госпожица Пебмарш каза, че можела малко да закъснее и в такъв случай Шийла трябвало да влезе и да я изчака вътре.

— Когато Шийла Уеб е влязла във всекидневната — продължи Хардкасъл, — на пода е заварила мъртвец.

Мартиндейл го изгледа.

— Мъртвец ли казахте, инспекторе?

— Да. Убит човек. Намушкан с нож, ако трябва да съм точен.

— Боже мой! — възкликна тя. — Това момиче трябва доста да се е разстроило!

Изглежда госпожица Мартиндейл имаше склонност да подценява нещата.

— Името Къри говори ли ви нещо, госпожице Мартиндейл? Господин Р. Х. Къри.

— Не, нищо.

— От застрахователна компания „Метрополис Провиншъл“.

Жената продължи да клати глава.

— Сега разбирате ли дилемата ми? Според думите ви госпожица Пебмарш се е обадила тук и изрично е поискала да изпратите в дома й Шийла Уеб в три часа. Пебмарш отрича да е правила подобно нещо. Шийла Уеб отива там и заварва труп… — Дик замълча с надежда.

Госпожица Мартиндейл го погледна с недоумение.

— Струва ми се невероятно.

Хардкасъл въздъхна и стана.

— Приятно е тук — каза учтиво. — Предполагам, че от доста време сте в този бизнес?

— От петнайсет години. Потръгна много добре. Започнахме на дребно, но сега имаме толкова работа, че едва смогваме. Имам осем момичета и те не остават свободни нито за минута.

— Както виждам, занимавате се и с литература. — Хардкасъл гледаше снимките на стената.

— С това започнах. Много години бях секретарка на известния автор на трилъри Гари Грегсън. Всъщност създадох това бюро с неговото наследство. Познавах доста от приятелите му писатели и те ме препоръчваха на други. Добре знаех какви са изискванията им и това се оказа полезно. Освен машинопис тук предлагаме и най-различни други услуги, например справки и проучвания за дати, цитати, правни въпроси, полицейски методи, подробности за действието на различни отрови и така нататък. Издирваме и чуждестранни имена, адреси и ресторанти, ако действието на романа се развива в чужбина. По-рано читателите не са се интересували толкова от точността, колкото в наши дни — сега не пропускат да посочат грешките. — Тя замълча.

— Сигурен съм, че имате всички основания да сте доволни от успехите си.

Той тръгна към вратата, аз му отворих и излязохме.

В другото помещение трите момичета се готвеха да си вървят и слагаха капаците на пишещите машини. Секретарката Една гледаше мрачно обувката в едната си ръка и счупения й ток в другата.

— Купих ги едва преди месец — оплакваше се тя. — И никак не са евтини. Заради онази проклета решетка до сладкарницата на ъгъла. Стъпих върху нея и ето ти сега. Трябваше да си събуя обувките и да дойда тук боса с двете кифли, а как ще се кача на автобуса, за да се прибера, умът ми не го побира!

В този момент ни забеляза и бързо скри компрометиращата обувка, като хвърли притеснен поглед към госпожица Мартиндейл, която, по всичко личеше, не беше от жените, които одобряват високите токчета.

Самата тя носеше ниски обувки.

— Благодаря, госпожице Мартиндейл — каза Хардкасъл. — Съжалявам, че ви отнех толкова време. Ако нещо друго ви дойде наум…

— Естествено — прекъсна го тя доста рязко.

Когато се качихме в колата, казах:

— Въпреки подозренията ти версията на Шийла Уеб се оказва съвсем истинска.

— Добре, добре — отговори Дик. — Засега печелиш.