Часовниците

Осма глава

„Уилбрахъм Кресънт“ № 20 освен номера имаше и име. Къщата се наричаше „Диана Лодж“. Порта беше укрепена против нежелани посетители, като от вътрешната страна бе гъсто оплетена с тел. Един доста меланхоличен на вид лавров храст, лошо подрязан, също пречеше на тези, които се опитваха да влязат в двора.

— Чудя се защо не са кръстили тази къща „Лавър“ — каза Колин Лам. — Едва ли може да има по-подходяща от нея за това име.

Той огледа критично наоколо. Дворът на „Диана Лордж“ не беше поддържан и нямаше цветни лехи.

Беше обрасъл с преплетени храсталаци, от които се носеше силна котешка миризма на амоняк. Самата къща също беше в лошо състояние и улуците имаха нужда от ремонт. Единственият признак, че скоро й е обръщано някакво внимание, беше прясно боядисаната врата, чийто ярък лазурносин цвят още повече подчертаваше неугледния вид на къщата и двора. Нямаше електрически звънец, а нещо като канап, които трябваше да се дръпне.

Инспекторът го дръпна и някъде отвътре се чу далечно подрънкване.

— Като в някаква крепост — каза Колин.

Почакаха малко, след което отвътре се чуха звуци, при това доста любопитни. Нещо като гукане, полупеене и полуговорене.

— Какво, по дяволите… — започна Хардкасъл.

В това време пеенето, говорът и гугукането се приближиха и започнаха да долавят думите:

— Не, не миличко. Ей-там, вътре, обич моя. Шах-шах-мими! Клео-Клеопатра! Лу-лу!

Чу се затваряне на врата и най-накрая им отвориха.

Пред тях застана възрастна дама с доста протрит плюшен пеньоар. Косата й — твърди сиви кичури, бе оформена в сложна фризура отпреди трийсет години. Около врата й имаше оранжева кожена яка.

— Госпожа Хеминг? — Попита инспектор Хардкасъл, изпълнен със съмнение.

— Аз съм госпожа Хеминг. Внимателно, Слънчо! Внимателно, Лу-лу!

Едва сега инспекторът осъзна, че оранжевата яка всъщност е котка. Тя не беше единствената. Във вестибюла се появиха още три други, две, от които мяукаха. Те започнаха да се галят в пеньоара на стопанката си и да гледат посетителите. В същия момент до носовете на двамата мъже достигна остра миризма на котки.

— Аз съм инспектор Хардкасъл.

— Надявам се, че идвате заради онзи ужасен човек от „Дружеството за борба с жестокостите над животни“ — каза жената. — Какъв срам! Аз писах и съобщих за него. Да твърди, че котките ми живеели при вредни за здравето и щастието им условия! Как е възможно! Та аз живея заради котките си, инспекторе! Те са единствената радост и удоволствие в живота ми. Всичко, което правя, правя заради тях! Шах-шах-мими! Не, миличко!

Шах-шах-мими не обърна внимание на протегнатата й във възпиращ жест ръка и скочи върху масата, дето седна и започна да се мие, като от време на време се вглеждаше в непознатите.

— Влезте — покани ги госпожа Хеминг. — О, не в онзи стая. Бях забравила!

Тя отвори една врата вляво. Миризмата вътре беше още по-силна.

— Хайде, милички! Хайде!

На масата и по столовете в стаята бяха разхвърлени гребени и четки с котешки косми. Имаше избелели и протрити възглавнички и най-малко още шест котки.

— Аз живея за моите милички — повтори жената. — Разбират всяка дума, която им кажа.

Инспектор Хардкасъл смело влезе в стаята. За негово нещастие той имаше алергия към котките и както се случва такива случаи, всичките четириноги твари се запътиха към него. Една скочи на коленете му, друга любвеобилно се погали в крачола му. Инспектор Хардкасъл, който беше смел човек, стисна устни, решен да издържи.

— Госпожо Хеминг, бих искал да ви задам няколко въпроса относно…

— Питайте ме каквото пожелаете — прекъсна го тя. — Нямам какво да крия. Мога да ви покажа какво ядат котките ми, креватчетата, където спят — пет в моята стая, а останалите седем тук долу. Храня ги само с най-хубавата риба, която им готвя сама.

— Това няма нищо общо с котките — повиши глас, инспекторът. — Дошъл съм, за да поговорим за нещастието, което се случи в съседната къща. Вероятно сте чули за какво става дума.

— В съседната къща? Имате предвид кучето на господин Джошуа ли?

— Не — отговори Хардкасъл. — Нямам това предвид. Говоря за номер деветнайсет, където вчера бе убит човек.

— Така ли? — В гласа й се появи учтив интерес, но нищо повече. Погледът й не се отделяше от котките.

— Бяхте ли си у дома вчера следобед? Между един и половина и три и половина?

— О, да. Ходя на пазар много рано, готвя на милите си котета, а после ги реша и чистя.

— Не забелязахте ли, че нещо става пред съседната къща? Полицейски коли, линейка?… Нищо ли?

— Боя се, че не погледнах през предните прозорци. Излязох в задния двор, защото милата Арабела я нямаше. Тя е много млада и се беше покатерила на едно дърво, а аз се притесних, че няма да може да слезе. Опитах се да я подмамя с паничка риба, но се страхуваше, милата. Накрая трябваше да се откажа и да се прибера вкъщи. И може да не повярвате, но веднага щом влязох, тя слезе и ме последва вътре. — Тя изгледа първо единия, после другия, сякаш за да провери дали са повярвали.

— Всъщност това е съвсем нормално — намеси се Колин, неспособен да мълчи повече.

— Моля? — Госпожа Хеминг го изгледа малко изненадано.

— Аз обичам котките — продължи Колин — и затова съм изучавал природата им. Това, което казахте, напълно съответства на типичното поведение и правилата, които са си изработили. По същия начин вашите котки се струпаха около приятеля ми, който, честно казано, не обича котки, а не около мен, въпреки че ги харесвам.

Ако на госпожа Хеминг бе хрумнало, че Колин не говори както подобава на сержант от полицията, това не пролича на лицето й. Тя само промърмори:

— Те винаги знаят, милите, нали?

Един хубав персийски котарак подпря лапи на коленете на инспектор Хардкасъл, погледна го с истински възторг и заби ноктите си с плавно движение, сякаш инспекторът беше игленик. Това вече бе прекалено и Хардкасъл се изправи.

— Мадам, може ли да разгледам задния ви двор?

Колин се усмихна.

— Да, разбира се, разбира се. Щом искате. — Госпожа Хеминг също стана.

Оранжевият котарак се размота от шията й. С разсеян жест тя го замени с персийския и ги поведе навън от стаята. Мъжете я последваха.

— С теб сме се виждали — каза Колин на оранжевия котарак и се обърна към друга котка, също персийска: — А ти си истинска красавица.

Тя седеше до една китайска лампа и леко поклащаше опашката си. Колин я погали зад ушите и тя се размърка.

— Моля, затворете вратата, когато излезете, господин… — извика жената от коридорчето. — Днес има силен вятър и не искам моите питомци да настинат. Освен това ужасните хлапета… Наистина не е безопасно да оставиш котка да се разхожда сама из градината.

Тя стигна до дъното на коридора и отвори една странична врата.

— Какви са тези ужасни хлапета? — Попита Хардкасъл.

— Двете момчета на госпожа Рамзи. Живеят в южната част на квартала. Дворовете ни са почти един до друг. Истински млади хулигани. Имат прашка. Или поне имаха. Настоях да им я отнемат, но имам някои подозрения. Устройват засади и се крият. През лятото хвърлят ябълки.

— Ужасно — съгласи се Колин.

Задният двор беше също като този отпред, но в малко по-лошо състояние. И тук имаше избуяла трева, няколко не подравнени и неподдържани храста и доста лаврови дръвчета. Според Колин двамата с инспектора си губеха времето. Край оградата беше израсла гъста преграда от дървета, храсти и треволяк, през която изобщо не можеше да се види дворът на госпожица Пебмарш. „Диана Лодж“ беше напълно изолирана къща. Сякаш живеещите в нея нямаха съседи.

— Номер деветнайсет ли казахте? — Жената нерешително спря. — Но аз мислех, че там живее само една сляпа жена.

— Убитият мъж не е живеел в тази къща — обясни инспекторът.

— Да, разбирам — каза госпожа Хеминг вяло. — Отишъл е там, за да го убият. Колко странно.

„Това — помисли си Колин Лам — е дяволски точно казано.“