Часовниците

Тринайсета глава

Минах по Черинг Крос Роуд и след малко завих в плетеницата от улички, които криволичат между Ню Оксфорд Стрийт и Ковънт Гардън. Тук имаше най-невероятни магазинчета — антиквариат, работилница за поправяне на кукли, магазин за балетни обувки, за чуждестранни деликатеси.

Устоях на десетките кафяви стъклени очи в работилницата за кукли и най-накрая стигнах до целта си — малка прашна книжарничка, недалеч от Британския музей. Навън бяха разпънати обичайните поставки с книги — старинни романи, древни учебници, всякакви чудати издания на смешно ниски цени и дори аристократични томове, почти всичките страници, на които бяха налице. Някои от тях бяха и с непокътнати корици.

Влязох. Наложи се да се промъкна странично, защото с всеки изминал ден купчините нестабилно подредени книги отнемаха все повече и повече територия от коридорчето към улицата. Вътре ставаше ясно, че книгите владеят магазинчето, а не обратно. Те се бяха разпълзели навсякъде — множаха се и се плодяха и очевидно нямаше достатъчно здрава ръка, която да ги постави на мястото им. Разстоянието между лавиците беше толкова малко, че едва можеше да се мине. На всеки рафт и маса имаше купчини томове. На едно затрупано с книги бюро в ъгъла седеше възрастен човек със смешна шапка и едро, плоско лице, като на препарирана риба. Имаше вид на отказал се от неравната борба. Бе направил опит да наложи волята си над книгите, но очевидно те бяха наложили своята над него.

Беше като древния английски крал Кнут, който, за да покаже на придворните си, че не е всемогъщ, наредил на прилива да се отдръпне. Със същия успех и този старец можеше да спре нашествието на книгите. Това беше господин Соломон, собственикът на магазина. Позна ме, втренчените му рибешки очи омекнаха и ми кимна.

— Има ли нещо за мен? — попитах го аз.

— Ще трябва да се качите горе и да проверите, господин Лам. Все още ли се интересувате от водорасли?

— Да.

— Е, знаете къде са. Морска биология, вкаменелости, Антарктида — на втория етаж. Завчера получих нов пакет. Отворих го, но нямах време да подредя книгите както трябва. Ще ги видите в ъгъла.

Кимнах и се промъкнах до дъното на магазина, където имаше паянтова и много мръсна стълба. Първият етаж бе посветен на ориенталистиката, изкуствата, медицината и френските класици. В това помещение се намираше и едно интересно, закрито със завеса кътче, което не беше известно на много хора. Там се съхраняваха „странни“ и „любопитни“ томове, към които проявяваха интерес само познавачи. Продължих към втория етаж.

В помещението бяха струпани книги по археология, естествена история и други достойни науки. Проправих си път между посетителите — студенти, застаряващи полковници и свещеници, завих зад една лавица, прескачайки няколко купчини книги, оставени на пода, и се оказах изправен пред две същества от различен пол, вероятно студенти, вкопчени в страстна прегръдка и забравили за околния свят.

— Извинете — казах твърдо, отстраних ги от пътя си, дръпнах завесата, която скриваше една врата, отключих и влязох в нещо като вестибюл с току-що боядисани стени, по които висяха картини с шотландски крави. В другия край имаше още една врата с излъскано чукче. Почуках дискретно и ми отвори възрастна жена с прошарена коса, удивително старомодни очила, черна пола и пуловер на зелени райета.

— Ти ли си? — каза тя, без да поздрави. — Вчера питаше за теб. Не е много доволен. — Тя поклати глава като гувернантка пред непослушно дете. — Ще трябва да вземеш мерки.

— Остави това, Бавачке! — отвърнах аз.

— И не ме наричай Бавачке! Колко пъти да ти казвам, че е неприлично!

— Сама си си виновна — казах аз. — Не ми говори сякаш съм бебе.

— Време ти е да пораснеш. Хайде, влизай.

Тя натисна един звънец, вдигна слушалката на телефона на бюрото си и каза:

— Дойде господин Колин. Да, изпращам го при вас.

Тя остави слушалката и ми кимна.

Влязох през вратата в дъното и се оказах в една толкова задимена стая, че едва се виждаше. След като очите ми се пригодиха към обстановката, различих обемистото тяло на шефа, седнал на праисторическо кресло, край което бе поставено малко старомодно писалище.

Полковник Бек свали очилата си, бутна настрани писалището, върху което се мъдреше някакъв дебел том, и ме погледна с неодобрение.

— Ето те и теб най-накрая.

— Да, сър — отговорих аз.

— Откри ли нещо?

— Не, сър.

— Няма да се разберем така, Колин! Искам да сме наясно. Луни и полумесеци! Как ли пък не!

— Все още мисля, че… — започнах.

— Добре, добре. Все още мислиш. Само че ние не можем да чакаме до безкрайност, докато се намислиш.

— Признавам, че беше интуиция.

— В това няма нищо лошо — каза полковник Бек. Той обичаше да противоречи. — Най-добрите резултати съм постигал, когато съм се водел по интуицията си. Само че твоята изглежда не върши никаква работа. Докъде стигна с кръчмите?

— Минах през тях, сър. Сега се занимавам с полумесеците. Тоест с кварталите с форма на полумесец.

— Очевидно. Не съм си мислел, че ще обикаляш пекарните, в които правят френски кифлички, макар че като се замислиш, защо пък не? В някои от тях държат на всяка цена да правят кроасани, които всъщност не са френски. И ги държат дълбоко замразени като всичко останало. Затова не можеш да хапнеш нищо вкусно в наши дни.

Изчаках, за да видя дали ще се задълбочи върху тази тема. Беше една от любимите му. Той обаче видя, че очаквам това, и се въздържа.

— Огледа ли всичко наоколо?

— Почти. Остава още малко.

— Искаш да кажеш, че ти трябва още време, нали?

— Да, трябва ми още време — отговорих аз. — Налага се да остана там, където съм, още малко. Попаднах на съвпадение, което би могло да означава нещо.

— Не го усуквай. Говори с факти.

— Проучвам „Уилбрахъм Кресънт“.

— И удари на камък. Или не?

— Не съм сигурен.

— Обясни мисълта си, момче. Говори ясно!

— Съвпадението е в това, че в „Уилбрахъм Кресънт“ беше убит човек.

— Кой е този човек?

— Все още не се знае. В джоба му имаше визитна картичка с име и адрес, но те се оказаха фалшиви.

— Да. Подозрително. Връзва ли се с нещо друго?

— Не мога да разбера, сър, но въпреки това…

— Знам, знам. Въпреки това… Е, защо дойде? Дойде да поискаш разрешение да продължиш да се ровиш из „Уилбрахъм Кресънт“, където и да се намира това странно място?

— Намира се в Кроудийн. На осемнайсет километра от Портълбъри.

— Да, да. Много хубаво градче. Но ме интересува защо дойде тук. Обикновено не искаш разрешение, а правиш каквото си знаеш, нали?

— Боя се, че сте прав, сър.

— Защо тогава?

— Имам нужда от пълна информация за няколко личности.

Полковник Бек въздъхна и придърпа отново писалището пред себе си. Извади от джоба си химикалка, духна върха й и ме погледна.

— Е?

— Къщата се нарича „Диана Лодж“. Адресът е „Уилбрахъм Кресънт“, номер двайсет. Там живее жена на име госпожа Хеминг с около четиринайсет котки.

— Диана? Хм — каза полковник Бек. — Богинята на лова и Луната. Диана Лодж. Добре. Какво работи тази госпожа Хеминг?

— Нищо — отговорих аз. — Погълната е от грижите по котките си.

— Много добро прикритие, струва ми се. Може и да е тя. Това ли е всичко?

— Не. Има и един човек на име Рамзи. Живее на номер шейсет и две. Твърди се, че е строителен инженер и често пътува в чужбина.

— Това ми харесва повече. Искаш информация за него, така ли? Добре.

— Има съпруга — продължих аз. — Много мила жена и две немирни деца. Момчета.

— Може и да има. Случвало се е и друг път. Помниш ли Пендълтън? Той също имаше жена и деца. Много приятна при това. Но най-глупавата, която съм виждал. И през ум не й беше минало, че мъжът й е нещо друго, а не е олицетворение на почтеността в търговията с книги за Изтока. Освен нея имаше съпруга в Германия с две дъщери и още една в Швейцария. Не знам за какво му бяха — за прикритие или поради ненаситност. Естествено, той никога не би признал второто. Както и да. Искаш информация за господин Рамзи. Нещо друго?

— Не съм много сигурен. На номер шейсет и три живее възрастно семейство. Пенсиониран професор и жена му. Името му е Макнотън. Шотландец. Занимава се с градината си. Нямам причина да смятам, че при тези хора има нещо нередно, но все пак…

— Добре. Ще проверим. За всеки случай.

— А защо се интересуваш точно от тези хора между другото?

— Дворовете им опират в двора на къщата, в която беше извършено убийството.

— Прилича ми на упражнение по френски — отговори полковник Бек. — Къде е трупът на чичо ми? В градината на братовчеда на леля ми. А кой живее на самия номер деветнайсет?

— Сляпа жена. Бивша учителка. Сега преподава в училище за слепи и местната полиция я разследва.

— Сама ли живее?

— Да.

— А каква е връзката с останалите?

— Предполагам, че ако в някоя от техните къщи е бил убит човек, би било много лесно трупът да се прехвърли през оградата на номер деветнайсет. Това е една възможност и нищо повече. Искам и да ви покажа нещо. Ето това.

Бек пое потъмнялата монета от ръката ми.

— Чешки талер? Къде го намери?

— Не аз. Бил е намерен в градината на номер деветнайсет.

— Интересно. Може обзелата те мания за луни и полумесеци все пак да доведе до нещо. — Той се замисли и добави: — На съседната улица оттук има заведение на име „Изгряващата луна“. Защо не пробваш там?

— Вече пробвах.

— Винаги имаш готов отговор, нали? Искаш ли пура?

Поклатих глава.

— Благодаря. Нямам време.

— В Кроудийн ли се връщаш?

— Да. Ще присъствам на предварителното следствие.

— Ще видиш, че ще го отложат. Да не би да си хукнал след някое момиче, а?

— Разбира се, че не — отвърнах рязко.

Неочаквано полковник Бек започна да се смее:

— Внимавай в картинката, момче! Както винаги любовта надига грозната си глава. От колко време я познаваш?

— Няма никаква… искам да кажа… Да, трупа откри едно момиче, но…

— И какво направи, след като го откри?

— Разпищя се.

— Романтично. И се втурна към теб, разплака се на рамото ти и ти разказа за трагедията, нали?

— Не мога да разбера за какво става дума — отговорих хладно. — Погледнете тези.

Подадох му няколко от полицейските снимки.

— Кой е той? — Попита полковникът.

— Мъртвият.

— Обзалагам се, че го е убило момичето, по което толкова си падаш. Има нещо гнило в цялата история.

— Не сте я чули още. Не съм ви я разказал.

— Няма нужда. — Полковник Бек махна с пурата си. — Върви на това предварително следствие и внимавай с момичето. Да не би да се казва Диана или Артемида? Има ли нещо общо с луните и полумесеците?

— Не.

— Сигурно ли е?