Часовниците

Двайсет и седма глава

— Не си измъкнал кой знае какво от жената на Рамзи — оплака се полковник Бек.

— Нямаше какво.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Тя не е активна, така ли?

— Не е.

Бек ме погледна изпитателно и попита:

— Доволен ли си?

— Не особено.

— Надяваше се на повече ли?

— Това не запълва празнотата.

— Е, ще трябва да потърсим другаде. Да изоставим полумесеците, какво ще кажеш?

— Аха.

— Днес отговаряш само с едносрични думи. Да нямаш махмурлук?

— Не ме бива за тази работа — отговорих бавно.

— Искаш да те погаля по главицата и да те утеша?

Въпреки всичко се засмях.

— Така е по-добре — каза полковникът. — А сега ми кажи за какво става дума. Проблем с жена ли?

Поклатих глава.

— Отдавна си го мисля.

— Забелязах — каза Бек неочаквано. — Светът е в хаотично състояние. Нищо не е така ясно, както по-рано. Когато човек изгуби кураж, все едно че започва да гние. Ако това е положението с теб, мисля, че повече няма да можеш да ни бъдеш полезен. Свърши много добри неща, момче. Трябва да си доволен от себе си. Както и да е, щом искаш, върни се при проклетите си водорасли.

Той замълча и след малко попита:

— Наистина ли ти харесват тези гадости?

— Намирам цялата наука за много интересна.

— За мен тя е нещо отвратително. Какво разнообразие има в природата, нали? Колко различни вкусове, искам да кажа. Какво стана с онова убийство? Обзалагам се, че е дело на момичето.

— Грешиш — отговорих.

Бек размаха заплашително пръст пред лицето ми.

— Казвам ти само това: „Бъди готов“. И това не е шега.

Тръгнах по Черинг Крос, потънал в мисли. В метрото си купих вестник.

В него прочетох, че жената, която взели за припаднала на гара Виктория предишния ден, при пристигането си в болницата се оказала наръгана с нож. Умряла, без да дойде в съзнание.

Името й било Мерлина Райвъл.

Обадих се на Хардкасъл.

— Да — отговори той на въпроса ми. — Точно така е, както пише. В гласа му се долавяше горчивина и гняв. — Бях при нея по-миналата вечер. Казах й, че това, което наприказва за белега, няма да мине. Че белегът е получен сравнително скоро. Колко лесно се подхлъзват хората… Като не знаят кога да спрат и преиграят. Някой й е платил, за да каже, че това е трупът на мъжа й, който я е напуснал преди години. И го изигра добре! Повярвах й напълно. След това са решили да се направят на много умни. Ако беше споменала за белега в самото начало, можеше да ни се стори подозрително. Затова е трябвало да ни го каже след това уж че си го е спомнила по-късно. Убедително доказателство.

— Значи и Мерлина Райвъл е била съучастничка?

— Не, не мисля. Предполагам, че някой стар приятел й се е обадил и й е казал: „Слушай, загазих. Един тип, с когото имах вземане-даване, беше убит. Ако разберат кой е, всичките ни сделки ще излязат наяве и това ще е катастрофа. Ако отидеш и кажеш, че това е мъжът ти, който офейка преди толкова години, всичко ще се забрави и толкова.“

— Не може да не е преценила, че това е твърде рисковано.

— И така да е. Нейният човек й е казал: „Какъв е рискът? В най-лошия случай ще кажеш, че си сбъркала. Всеки може да сгреши след петнайсет години.“ Може би в този момент е споменал и известна сума. Тя се е съгласила да му помогне и това е.

— Така, без никакви подозрения?

— Тя не беше подозрителна натура. Боже, всеки път, когато заловим убиец, се намират хора, които просто не могат да повярват, че той е бил способен на такова нещо.

— Какво стана, когато отиде да я видиш?

— Изплаших я. След това направи това, което очаквах — опита се да се свърже с човека, който я е забъркал в тази каша. Естествено бях изпратил хора да я проследят. Отиде в една поща и се обади оттам. За съжаление не се обади от автомата в края на улицата, откъдето очаквах. Изглежда, не е имала монета. Излезе от пощата с доволна физиономия. Беше под наблюдение, но до вчера вечерта не се случи нищо интересно. Отиде на гара Виктория и си купи билет за Кроудийн. Беше шест и половина — часът пик. Не е била нащрек. Мислела си е, че ще се срещне с този, с когото трябва в Кроудийн, но лукавият дявол е бил един ход преди нея. Най-лесното нещо е да се прилепиш до някого от тълпата и да натиснеш с ножа… Предполагам, че дори не е разбрала какво се е случило. Понякога става и това… Помниш ли Бартън от обира на бандата на Левити? Премина почти цялата дължина на улицата, преди да умре. Остра болка и след това си мислиш, че всичко е наред, само че не е. Вече си мъртъв, без да го знаеш. По дяволите, по дяволите, по дяволите! — Завърши той.

— Проверихте ли някого?

Трябваше да попитам, не можех да се сдържа. Отговори ми веднага.

— Вчера госпожица Пебмарш е била в Лондон. Свършила някаква работа за института и се върнала с влака в седем и четирийсет. — Хардкасъл направи пауза. — Шийла Уеб взела да проверява някакъв ръкопис с писател чужденец, който бил в Лондон на път за Ню Йорк. Напуснала хотел „Риц“ около пет и половина. След това отишла на кино — сама — и се върнала тук.

— Слушай, Дик — казах аз. — Имам нещо за теб. Показания на очевидец. В един и трийсет и пет на девети септември пред „Уилбрахъм Кресънт“ деветнайсет е спрял пикап на някаква обществена пералня. Шофьорът оставил голям пакет — прекалено голям, за да е бил пълен с пране — при задната врата на къщата.

— Пералня? Каква пералня?

— „Сноуфлейк“. Чувал ли си за такава фирма?

— Не мога да си спомня веднага. Може да е някоя нова.

— Добре. Провери. Колата карал мъж. Той занесъл пакета отзад.

Изведнъж в гласа на Хардкасъл се промъкна подозрение:

— Да не би да го измисли, Колин?

— Не. Казах ти, че имам очевидец. Провери, Дик. Заеми се с това.

Затворих, преди да успее да попита каквото и да било.

Излязох от телефонната кабина и погледнах часовника си. Имах да правя много неща и докато се занимавах с тях, исках да съм настрана от Хардкасъл.

Трябваше да се погрижа за бъдещето си.