Часовниците

Двайсет и осма глава

Пристигнах в Кроудийн в единайсет вечерта, пет дни по-късно. Отидох в хотел „Кларендън“, взех си стая и легнах да спя. Бях уморен и на сутринта се успах. Събудих се в десет без петнайсет.

Поръчах кафе, препечени филийки и вестник. Донесоха ми ги заедно с един квадратен плик, в чийто горен край беше написано „ДА СЕ ПРЕДАДЕ НА РЪКА“. Това ме изненада. Не го очаквах. Хартията беше дебела и скъпа, а — буквите равни. След като го разгледах от всички страни, най-накрая го отворих. Вътре имаше лист хартия, на който с едър почерк беше написано:

Вторачих се в него, започнах да го въртя в ръцете си — какво беше това?

Обърнах внимание на номера на стаята — 413 — както часовниците. Съвпадение? Или не?

Мина ми през ума да позвъня в хотел „Кърлю“, после на Дик Хардкасъл. Не направих нито едното, нито другото.

Летаргията ми изчезна напълно. Измих се, избръснах се, облякох се и отидох до хотел „Кърлю“ пеш. Стигнах навреме.

Лятото вече бе свършило и в хотела нямаше много хора.

Не попитах нищо на рецепцията, а направо се качих с асансьора на четвъртия етаж. Тръгнах по коридора и застанах пред стая 413. Известно време не знаех какво да правя. Чувствах се като пълен глупак. След това почуках три пъти…

— Влез — извика някой отвътре.

Натиснах дръжката, вратата се отвори. Влязох в стаята и се заковах на място. Пред мен беше последният човек, когото очаквах да видя.

Еркюл Поаро седеше с лице към мен и ме гледаше усмихнато:

— Една малка изненада, нали? Надявам се да е приятна.

— Поаро! Стара лисицо! — извиках. — Как се оказахте тук?

— Пътувах с един даймлер. Много удобна лимузина.

— Но какво правите тук?

— Там стана ужасно. Настояваха на всяка цена да боядисат апартамента ми. Представи си проблемите ми. Какво можех да направя? Къде да се дяна?

— На много места — отвърнах хладно.

— Може би, но един лекар ми каза, че въздухът край морето ще ми се отрази добре.

— Той е бил от тези, които научават къде иска да отиде пациентът им и го убеждават, че от въпросното място няма по-добър за здравето им! Вие ли изпратихте това? — Размахах пред него писмото.

— Разбира се. Кой друг?

— А номерът на стаята съвпадение ли е?

— Не е съвпадение. Специално поисках да ми дадат нея.

— Защо?

Той наклони глава на една страна и ми намигна:

— Стори ми се подходяща.

— А чукането три пъти?

— Не можах да се сдържа. Ако имаше как да пъхна вътре и клонка розмарин, щеше да е още по-добре. Помислих си дори да си порежа пръста и да сложа кървав отпечатък на вратата, но това щеше да е прекалено. Можеше да получа инфекция.

— Предполагам, че това е някакво второ детство — отбелязах хладно. — Ще ви купя балон и пухкаво зайче още днес следобед.

— Струва ми се, че не харесваш малката ми изненада. Не се радваш, не си във възторг, че ме виждаш.

— И нима очаквахте това от мен?

— Защо не? Хайде, да бъдем сериозни, след като свърших с малката си клоунада. Надявам се да ви бъда от помощ. Поговорих с областния началник, който беше самата любезност, и в момента очаквам приятеля ти, инспектор Хардкасъл.

— И какво ще му кажете?

— Мислех да си поприказваме.

Погледнах го и се разсмях — казваше „поприказваме“, но много добре знаех кой ще говори. Еркюл Поаро, естествено!

Хардкасъл дойде. Представих го, ръкуваха се и седнахме. От време на време Дик се взираше в Поаро като човек в зоологическата градина, който разглежда някаква нова и изненадваща придобивка. Едва ли беше срещал човек като него преди това.

Най-накрая, след като любезностите и общите разговори приключиха, Хардкасъл се прокашля и каза:

— Мосю Поаро, предполагам, че ще искате да се запознаете с местопрестъплението лично. Няма да е много лесно… — Той се поколеба: — Областният началник ми каза да направя за вас всичко, което поискате, но трябва да си даваме сметка, че ще има проблеми, възражения, може да ни задават въпроси… Все пак, тъй като сте дошли тук специално, за да…

Поаро го прекъсна с известна хладина:

— Дойдох тук, защото започнаха да ремонтират и да боядисват апартамента ми в Лондон.

Аз се разсмях гръмко и Поаро ме погледна с упрек.

— Мосю Поаро няма нужда да гледа каквото и да било — обясних на Дик. — Винаги е твърдял, че човек може да свърши всичко, без да става от стола си. Но може би това не е съвсем вярно, нали, мосю Поаро? Иначе защо щяхте да дойдете точно тук?

Поаро отговори с достойнство:

— Казах, че не е необходимо да бъдеш хрътката, фокстериерът или гончето и да тичаш насам-натам след миризмата. Но трябва да призная, че в този случай е необходимо да имаш куче. Куче ловец, приятелю. Добър ловец.

Той се обърна към инспектора и с удоволствие засука мустак с едната си ръка:

— Трябва да ви кажа, че аз не съм луд на тема кучета като англичаните. Аз лично мога и без куче, но приемам идеала ви за куче. Човек обича и уважава кучето си. Той му угажда, хвали интелигентността и мъдростта му пред приятелите си. Представете си обаче, че и обратното може да е вярно. Кучето обича господаря си. То му угажда. То се хвали с мъдростта и интелигентността му! Както човек е готов да стане и да излезе навън, когато най-малко му се излиза, за да разходи кучето си, защото знае, че то много обича, така и кучето се стреми да даде на господаря си това, което той иска да има. Нещо такова се получи и с моя млад приятел Колин. Той дойде да ме види, не за да поиска помощ за собствения си проблем — той беше сигурен, че с него може да се справи съвсем сам и доколкото разбрах, се е справил, не, той дойде при мен, защото беше загрижен, че се чувствам самотен и нямам какво да правя. Искаше да ме заинтригува и да ми осигури някакво занимание. Той ме предизвика. Предизвика ме да направя това, което толкова често твърдя, че е напълно възможно да се направи — да седна на стола си и след нужното време да намеря решението на дадения проблем. Може би зад това предизвикателство имаше и малко злоба — не много и напълно безвредна. Искаше, нека се изразя така, да ми докаже, че не е чак толкова лесно. Ами да, драги мой, нали е така? Ти искаше да ми се подиграеш — съвсем мъничко! Не те упреквам. Само ще ти кажа, че не познаваш Еркюл Поаро!

Той изпъчи гърди и отново засука мустак. Погледнах го и му се усмихнах сърдечно:

— Добре тогава. Кажете ни отговора на загадката. Ако го знаете, естествено.

— Но, разбира се, че го знам.

Хардкасъл се вторачи в него с невярващи очи:

— Искате да кажете, че знаете кой е убил мъжа в къщата на „Уилбрахъм Кресънт“, номер деветнайсет?

— Разбира се.

— И кой е убил Една Брент?

— Без съмнение.

— И знаете кой е убитият?

— Знам кой би трябвало да е.

По лицето на Хардкасъл се изписа съмнение. Той помнеше думите на началника си и не прояви неучтивост, но в гласа му прозвуча недоверие.

— Извинете, мосю Поаро, значи твърдите, че знаете кой и защо е убил тези трима души? — Можете да защитите твърденията си в съда?

— Това не.

— Значи искате да кажете, че само предполагате — обадих се аз.

— Няма да споря за думите, драги Колин. Казвам само, че знам.

Хардкасъл въздъхна:

— Виждате ли, мосю Поаро, на мен ми трябват доказателства.

— Естествено. При средствата, които имате на свое разположение, няма да е никак трудно да ги съберете.

— Не съм много сигурен за това.

— Инспекторе, да знаете, наистина да знаете, нима това не е първата стъпка?

— Невинаги — въздъхна Хардкасъл. — На свобода се разхождат хора, които би трябвало да са в затвора. Те го знаят, ние също го знаем, и какво от това?

— Но те са малък процент, нали…

Прекъснах ги:

— Добре, добре. Вие знаете. Сега кажете и на нас!

— Подозирам, че още се съмняваш. Нека най-напред кажа следното. Да си сигурен, че си стигнал до правилното решение, означава всичко да застане на мястото си. Да се убедиш, че няма друг начин, по който да са се развили събитията.

— За Бога! — възкликнах аз. — Хайде да продължаваме. Съгласен съм с всичко, което казвате.

Поаро се намести удобно в стола си и даде знак на инспектора да напълни чашата му отново.

— Едно нещо, драги мои, трябва да се разбира много ясно. За да разкрие едно престъпление, човек трябва да разполага с фактите. Именно за това е нужно кучето… То ги лови един по един и ги слага в…

— В краката на господаря си — казах аз. — Съгласихме се вече.

— Човек не може да разкрие престъпление само като си седи на стола и чете за него във вестниците. Защото фактите трябва да са точни, а вестниците рядко са такива. Те пишат, че нещо се е случило в четири, а всъщност е било в четири и петнайсет, казват, че някой си имал сестра Елизабет, а всъщност той има снаха, при това Александра. И така нататък. Колин се оказа ловджийско куче с удивителни способности — заради тях, струва ми се, той е стигнал толкова далеч в своята професия. Винаги е имал забележителна памет. Може да повтори съвсем точно всеки разговор, който е водил преди няколко дни. Казвам точно, тоест предава самия разговор, а не както почти всички други, своите впечатления от него. Ще поясня с пример. Той не би казал: „В единайсет и двайсет дойде пощата“, а ще опише точно какво се е случило — как на вратата се е почукало, как някой е донесъл писмата и така нататък. Това е много важно. Все едно, че е чул и видял нещата, които и аз бих чул и видял, ако съм бил на негово място.

— Само че горкото куче не е направило нужните заключения?

— Така. Значи се запознах с фактите. Първото нещо, което ми направи впечатление, когато Колин ми разказа за какво става дума, беше колко фантастично е всичко. Четири часовника, показващи горе-долу един час напред, внесени в къщата, без собственичката да знае или поне така твърди. Защото никога не бива да вярваме на това, което ни се казва, преди да го проверим, нали?

— И аз мисля така — обади се Хардкасъл одобрително.

— На пода лежи мъртвец — възрастен човек с почтен вид. Никой не знае кой е той, или поне така твърдят. В джоба му е намерена визитна картичка с името Р. Х. Къри от застрахователна компания „Метрополис & Провиншъл“ на Денвърс Стрийт, номер седем. Но такава компания няма. Няма такава улица и няма такъв човек. Това са факти със знак минус, но все пак са факти. А сега да продължим. Твърди се, че в два без десет в едно бюро за машинописни услуги се е обадила госпожица Милисънт Пебмарш и е пожелала в три часа на домашния й адрес — „Уилбрахъм Кресънт“, номер деветнайсет — да бъде изпратена стенографка. Настояла това да бъде госпожица Шийла Уеб. Тя отива. Пристига на мястото в три без десет, влиза във всекидневната, както й е казано, намира на пода мъртвец и излиза от къщата с писъци. Попада в прегръдките на един млад човек.

Поаро замълча и ме погледна. Аз се поклоних.

— Появява се младият герой.

— Виждаш ли — отбеляза Поаро, — дори ти не можеш да се въздържиш от фарсовия мелодраматичен тон, когато говориш за това. Цялата работа е фантастична, мелодраматична и напълно нереална. Подобно нещо може да се случи само на страниците, написани от Гари Грегсън например. Трябва да спомена, че когато моят млад приятел дойде да ме види във връзка с тази история, аз бях погълнат от творбите на някои писатели на трилъри, създадени през последните десет години. Много интересно. Човек започва да гледа на истинските престъпления в светлината на художествената литература. С други думи, че когато кучето не лае, когато би трябвало да лае, аз си казвам: „Аха, престъпление като за Шерлок Холмс“. По същия начин, ако трупът се окаже в стая, в която няма как да бъде, аз си мисля: „Аха! Това е като у Диксън Кар!“ И моята приятелка госпожа Оливър. Ако намеря… Но стига толкова. Нали разбирате какво искам да кажа? В нашия случай обстоятелствата са толкова невероятни, че на човек му идва да каже: „Тази книга няма нищо общо с живота. Това е нереално.“ Само че уви — тук става дума за нещо съвсем реално. Това се е случило. И човек започва да мисли трескаво, нали?

Хардкасъл не би използвал тази дума, но беше съгласен с твърдението, защото кимна. Поаро продължи:

— Това е някаква противоположност на Честъртъновото „Къде най-добре ще скриеш лист от дърво? В гората. Къде най-добре ще скриеш камъче? На брега на реката.“ В нашия случай имаме фантазия, мелодрама, крайност. Когато се запитам, перифразирайки Честъртън: „Къде една жена на средна възраст може да скрие факта, че красотата й си отива“, аз не отговарям: „Сред други лица на средна възраст“. Нищо по-добро. Този факт се прикрива с грим, пудра, руж, с красиви кожи, бижута на шията и ушите. Разбирате ли ме?

— Ами… — смънка инспекторът, прикривайки факта, че не разбира.

— Защото тогава хората ще гледат кожите и бижутата, фризурата и роклята и няма да се питат какво представлява самата жена. Така че си казах, казах го и на моя приятел Колин… Тъй като около това убийство има прекалено много фантастични неща, които разсейват вниманието, всъщност то трябва да е много просто. Нали?

— Да, казахте ми го — потвърдих аз, — но все още не виждам как това може да е вярно.

— Ще трябва да почакаш. Значи налагаше се да се абстрахирам от второстепенните неща и да се заема със същността. Убит е един човек. Защо е бил убит? Кой е той? Очевидно отговорът на първия въпрос зависи от отговора на втория. А докато не се отговори на тези два въпроса, не е възможно да се продължи нататък. Мъртвият би могъл да е измамник, шантажист или нечий съпруг, чието съществуване се е оказало опасно за жена му. Може да е бил десетки неща. Но всички твърдяха, че той е изглеждал напълно обикновен, почтен, заможен човек на средна възраст. И тогава си казах: „Ти си сигурен, че това престъпление е много просто. Така да бъде. Тогава приеми, че този човек е точно това, което изглежда — заможен, почтен, обикновен.“ — Поаро погледна инспектора. — Виждате ли?

— Ами… — смънка Хардкасъл отново и учтиво замълча.

— Значи има един обикновен, почтен и приятен човек на средна възраст, когото някой е имал нужда да отстрани. Кой е този някой? Тук вече можем да стесним малко кръга. Знаем някои неща. За госпожица Пебмарш, за бюрото „Кавендиш“, за Шийла Уеб, която работи там. И аз казах на моя приятел Колин: „Съседите. Поговори с тях. Научи повече за тях. Разбери какво е миналото им. Но преди всичко разговаряй.“ Защото в разговорите човек получава не само отговори на конкретните си въпроси… При обикновеното бъбрене хората често се изпускат. Когато темата е опасна, човек е нащрек, но когато води неангажиращ разговор, престава да внимава и инстинктивно казва истината, което често е по-лесно, отколкото да лъжеш. Така че, без да знаят, могат да ти кажат много съществени факти.

— Възхитителна теория — казах аз. — За жалост обаче в нашия случай нямаше нищо такова.

— Драги мой, как да нямаше? Имам предвид едно малко, маловажно на пръв поглед изречение.

— Кое? — настоях аз. — Кой го каза? Кога?

— Всяко нещо с времето си, драги мой.

— Та какво говорехте, мосю Поаро? — Хардкасъл любезно го върна към темата.

— Ако очертаем един кръг около „Уилбрахъм Кресънт“, номер деветнайсет, всички влизащи в него биха могли да убият господин Къри. Госпожа Хеминг, семейство Бланд, семейство Макнотън, госпожица Уотърхаус и брат й. Но повече внимание от тях заслужават хората, които са били на местопрестъплението. Госпожица Пебмарш, която би могла да извърши убийството, преди да излезе в един и трийсет и пет, госпожица Уеб, която би могла да си уговори с него среща там и да го убие, преди да изтича с писъци навън.

— А! — обади се Хардкасъл. — Стигнахте до конкретните неща най-после.

— И, разбира се — Поаро се обърна към мен, — ти, драги Колин. Ти също си бил на местопрестъплението. Търсил си голям номер там, където са малките.

— Много интересно — казах аз възмутено. — Чакам да чуя какво още ще кажете!

— Аз мога да кажа каквото си поискам — отговори той величествено.

— Но все пак аз дойдох и ви разказах всичко!

— Убийците често правят такива неща. Освен това може да ти е било забавно… да си искал да се пошегуваш за моя сметка.

— Ако продължавате в този дух, ще взема да повярвам!

Поаро се обърна към Хардкасъл:

— „Това — казах си аз — трябва да е много просто убийство.“ Наличието на тези абсурдни часовници, времето, което показват, толкова очебийното насочване на определен човек, който трябва да открие трупа, всичко това за момент ще оставим настрана. Тези неща, както се казва в безсмъртната „Алиса“ са: „обуща, червен восък, параходи, зеле и царе“. Същественото е, че възрастният мъж е бил убит и някой е имал нужда от това. Ако знаехме коя е жертвата, бихме могли да се насочим към убиеца. Ако е бил например известен изнудвач, щяхме да търсим човек, който има за какво да бъде изнудван. Ако е бил детектив, щяхме да търсим човек с криминални прояви, ако е бил богат, щяхме да се вгледаме в наследниците му. Само че ние не знаем кой е той. Тогава остава по-трудната задача да търсим сред околните този, който е имал причина да го убие.

Ако оставим настрана госпожица Пебмарш и Шийла Уеб, кой друг би могъл да се представя не за това, което е в действителност? Отговорът е разочароващ. Кой друг? С изключение на господин Рамзи, който наистина не е бил това, за което се представя. — Поаро ме погледна въпросително и продължи: — Всички изглеждат напълно почтени. Бланд е известен местен строител, Макнотън наистина е бил професор в Кеймбридж, госпожа Хеминг е вдовица на местен търговец, господин и госпожица Уотърхаус са уважавани, отдавна живеещи на това място хора. Тогава се връщаме към господин Къри. Откъде е дошъл той? Какво го е довело в къщата на „Уилбрахъм Кресънт“, номер деветнайсет? И тук се появява много ценната забележка, направена от госпожа Хеминг. Когато сте й казали, че убитият е непознат, който няма нищо общо с дома на госпожица Пебмарш, тя е казала: „Аха. Дошъл е тук, за да го убият. Колко странно.“ Тя притежава дарбата да слуша какво говорят хората и тъй като не е заета със свои собствени мисли, да стига до същността на проблема. Тя предава в едно изречение цялото престъпление: Господин Къри е дошъл в къщата на „Уилбрахъм Кресънт“, номер деветнайсет, за да бъде убит. Толкова е просто!

— Тази забележка ми направи впечатление тогава — обадих се аз.

Поаро не ми обърна внимание:

— Дили, дили, дили, ела да те убием. Господин Къри е отишъл и е бил убит. Но това не е всичко. Било е много важно да не се разбере кой е той. В джобовете му е нямало портфейл, нямало е документи, етикетите на шивача са махнати от дрехите. Но и това не е било достатъчно. Визитната картичка с името Къри е била само временно средство. Ако е трябвало самоличността на този човек да бъде прикрита за вечни времена, се е налагало да му се даде фалшива самоличност. Бях сигурен, че рано или късно ще се появи някой, който ще го разпознае и толкова. Брат, сестра, съпруга… Оказа се съпруга. Госпожа Мерлина Райвъл… дори само името й би трябвало да предизвика съмнения. В Съмърсет има едно село, наречено Къри Райвъл… Може би подсъзнателно са избрани тези две имена… Господин Къри, госпожа Райвъл…

Дотук планът беше съвсем ясен, но се учудвах защо убиецът е смятал, че трупът няма да бъде идентифициран наистина. Ако този човек не е имал семейство, все пак не може да е нямал и съседи, хазайки, прислуга и така нататък. Това ме доведе до следващото заключение — че убитият не е сред безследно изчезналите.

По-нататък стигнах до извода, че е бил чужденец. Това обяснява факта, че никой зъболекар няма в архива си пациент с пломби като неговите.

И започнах да добивам бегла представа както за убиеца, така и за жертвата. Само бегла. Престъплението е било добре планирано и интелигентно извършено, но тук отново се намесва малкото лош късмет, който никой убиец не е в състояние да предвиди.

— Какво искате да кажете? — Попита Хардкасъл.

Най-неочаквано Поаро отметна глава назад и изрецитира:

Той се наведе напред.

— Много хора биха могли да убият господин Къри, но само един човек е имал причина да убие Една Брент.

И двамата го погледнахме втренчено.

— Да помислим за машинописно бюро „Кавендиш“. Там работят осем момичета. На девети септември четири от тях са били на работа извън бюрото, тоест обядвали са другаде. Те са били четирите, които нормално са се хранели първа смяна — от дванайсет и половина до един и половина. Останалите четири — Шийла Уеб, Една Брент и две други, са се хранели след това — между един и половина и два и половина. Но в този ден на Една й се е случила неприятност малко след като е изляза от бюрото. Счупила е тока си на някаква решетка. Не е можела да ходи така. Купила си е нещо за ядене и се е върнала.

Поаро вдигна поучително пръст.

— Научихме, че Една Брент е била обезпокоена за нещо. Опитала се е да говори с Шийла Уеб у дома й, но не е успяла. Било е прието, че това има нещо общо с Шийла Уеб, но няма никакви доказателства. Може просто да е искала да се посъветва с нея за нещо, което я е озадачило. Ако е така, трябва да се обясни защо е искала да разговарят извън службата. За това, какво я е обезпокоило, може да съдим единствено по думите, казани на полицая след предварителното следствие. Казала е нещо такова: „Не виждам как онова, което каза тя, може да е вярно.“ На заседанието са били изслушани три жени. Една може да е имала предвид госпожица Пебмарш или, както се смяташе, Шийла Уеб. Но има и трета възможност. Може да е имала предвид госпожица Мартиндейл.

— Госпожица Мартиндейл? Но тя каза само няколко думи!

— Точно така. И те се отнасяха до мнимото телефонно обаждане на госпожица Пебмарш.

— Да не би да искате да кажете, че Една е знаела, че не се е обадила госпожица Пебмарш?

— Мисля, че е било по-просто от това. Според мен никой не се е обадил.

Той продължи:

— Токът на Една Брент се е счупил. Онази решетка е била съвсем близо до бюрото. Тя се е върнала, но госпожица Мартиндейл, която е била в кабинета си, не е разбрала това. Според нея в бюрото не е имало никого. При това положение е било необходимо само да каже, че някой се е обадил в един и четирийсет и девет. В началото Една няма представа какво е станало. Шийла Уеб се прибира от обяд и госпожица Мартиндейл й казва да отиде на адреса, но Една не е чула кога и как е уговорено това.

После новината за убийството се разпространява и постепенно нещата се изясняват. Госпожица Пебмарш се била обадила, за да повика Шийла Уеб, но отрича да е правила това. Говори се, че телефонното обаждане е било в два без десет. Но Една знае, че това не може да е вярно, защото е била в бюрото. Телефонът не е звънял. Може би госпожица Мартиндейл е сбъркала? Само че госпожица Мартиндейл никога не греши. Една започва да мисли за това и все повече се обърква. И решава да поговори с Шийла. Тя може би ще й обясни.

След това идва предварителното следствие. Всички момичета присъстват. Госпожица Мартиндейл повтаря твърдението си категорично и уверено. Една е сигурна, че то не е вярно. Тогава е поискала да говори с инспектора и е попитала полицая къде може да го намери. Може би госпожица Мартиндейл е дочула този разговор, излизайки от залата заедно с тълпата. Може би вече е била разбрала от момичетата, че в онзи ден Една се е върнала в бюрото със счупен ток на обувката. Както и да е, проследила я е до „Уилбрахъм Кресънт“. Чудя се защо ли това момиче е решило да отиде там?

— За да позяпа къщата както всички останали, предполагам — каза Хардкасъл с въздишка.

— Да, възможно е. Може би госпожица Мартиндейл я е заговорила, тръгнали са заедно по улицата и Една я е попитала направо. Госпожица Мартиндейл решава да действа бързо. Намират се точно до телефонната будка. Госпожица Мартиндейл може би й е предложила да се обади в полицията, за да каже, че двете ще отидат след малко там, за да изяснят грешката и така нататък. В природата на Една е да прави каквото й кажат. Тя влиза в будката, взема слушалката, а другата жена идва зад нея, дръпва двата края на шала й и я удушава.

— Без никой да види?

Поаро сви рамене.

— Можеше някой да забележи, но фактът е, че това не е станало! Било е един часът. Време за обяд. Хората, които са били на улицата, са гледали към къщата на госпожица Пебмарш и са коментирали убийството. Тази безскрупулна жена е решила да рискува.

Хардкасъл поклати глава със съмнение:

— Госпожица Мартиндейл? Не виждам какъв е мотивът й да се забърка във всичко това.

— Да, наистина. Той не личи от пръв поглед. Но тъй като тя без съмнение е убила Една… Да, само тя би могла да го направи, значи някак си е била замесена. Госпожица Мартиндейл в този случай се явява като някаква лейди Макбет — безмилостна жена без въображение.

— Без въображение?

— Да, без никакво въображение. Практична и действена — да. Добре е планирала всичко.

— Но защо? Какъв е бил мотивът й?

Еркюл Поаро ме изгледа и размаха заканително пръст:

— Значи разговорите със съседите не са били полезни за теб, така ли? Аз открих нещо много показателно. Помните ли, че след приказките за живеенето в чужбина госпожа Бланд казва, че Кроудийн й допада, защото и сестра й е тук. Само че госпожа Бланд не би трябвало да има сестра. Преди година тя е наследила цяло състояние от свой роднина в Канада, защото е била единствената наследничка на цялото семейство.

Хардкасъл наостри уши.

— Значи мислите…

Поаро се облегна назад и опря пръстите на ръцете си. Продължи с полузатворени очи:

— Представете си, че сте обикновен човек, не особено почтен, който е изпаднал във финансови затруднения. Един ден получавате писмо от адвокатска фирма, с което ви уведомяват, че жена ви е наследила много пари от чичо си в Канада. Писмото е адресирано до госпожа Бланд, само че го получава не тази госпожа Бланд, за която е предназначено — тази е втората съпруга на господин Бланд, не първата. Представете си изкушението! Разочарованието! И след това идва идеята. Кой би разбрал, че истинската госпожа Бланд е друга? Никой в Кроудийн не знае, че строителят се е женил два пъти. Първият му брак е сключен по време на войната в чужбина. Вероятно първата му жена е умряла скоро след това и той се е оженил повторно. Той пази първото брачно свидетелство, различни семейни документи, снимки на починали роднини в Канада. Едва ли е представлявало голям проблем да заблуди съда. А и си е струвало да рискува. Те рискуват и печелят, формалностите се уреждат. И семейство Бланд вече е богато, всички финансови проблеми са решени и така нататък. Само че след една година се случва нещо неприятно. Какво? Предполагам, че някой е решил да дойде от Канада и този някой е познавал първата госпожа Бланд твърде добре, за да бъде измамен. Може да е бил някой възрастен семеен адвокат или приятел от едно време. Който и да е бил той, щял е да разбере измамата. Може би са мислили как да избегнат срещата между него и госпожа Бланд, вероятно са се чудили дали тя да не замине за чужбина или нещо такова… Но подобно нещо би събудило подозрения. Посетителят би настоявал на всяка цена да види тази, заради която всъщност е дошъл от толкова далеч…

— И решават да прибегнат до убийство?

— Да. Предполагам, че сестрата на госпожа Бланд е дала идеята и е съставила плана.

— Мислите, че госпожица Мартиндейл и госпожа Бланд са сестри?

— Само така могат да се обяснят нещата.

— Когато я видях, госпожа Бланд ми заприлича на някого — каза Хардкасъл. — Наистина, те са много различни като характер, но все пак има някаква външна прилика. А защо са се надявали, че ще се измъкнат безнаказано? Все някой е щял да потърси този човек. Щяло е да започне издирване.

— Ако той е пътувал не по работа, а като турист. Маршрутът му едва ли е щял да бъде точно определен. Писмо от тук, картичка от там… Преди близките му да започнат да се питат къде е, е щяло да мине известно време. След това на кого би му минало през ума да свърже изчезналия богат канадец, когото никой не е виждал, с човека, погребан като Хари Касълтън? Ако аз бях убиецът, бих заминал за един ден до Франция или Белгия и щях да подхвърля паспорта и документите му в някой влак или трамвай, така че следствието да започне оттам.

Помръднах неволно и Поаро ме погледна.

— Да?

— Бланд спомена, че е пътувал за един ден до Франция с някаква руса хубавица.

— Което, струва ми се, е съвсем естествено за него. Просто въпрос на навик.

— Все още това са предположения — възрази Хардкасъл.

— Но те могат да бъдат проверени — каза Поаро.

Той взе една бланка за писма от хотелските и я подаде на Хардкасъл.

— Напишете на господин Ендърби, „Енисмър Гардънс“, номер десет, Лондон. Обеща да проучи някои факти в Канада. Той е известен адвокат с опит в международното право.

— Ами часовниците?

— А, да. Часовниците. Прословутите часовници! — Поаро се усмихна. — Ако се замислите, ще видите, че са хрумване на госпожица Мартиндейл. Тъй като престъплението, както казах, е било съвсем просто, се е налагало да бъде замаскирано с помощта на някаква фантасмагория. Часовникът, който Шийла Уеб е носила на поправка… Дали го е забравила в бюрото? Госпожица Мартиндейл го е намерила и върху него е изградила всичко. Може би именно заради този часовник е избрала тъкмо Шийла да открие трупа…

Хардкасъл се намеси:

— И твърдите, че тази жена няма въображение? След като е измислила всичко това?

— Но тя не го е измислила — възрази Поаро. — То вече е било измислено. Още в самото начало долових нещо познато. Познато, защото бях чел подобни неща. И освен това имах голям късмет. Както Колин ще потвърди, аз отидох на една разпродажба на авторски ръкописи. Сред тях имаше някои и на Гари Грегсън. Не смеех и да се надявам, че ще успея, но имах късмет. Ето. — Поаро бръкна в чекмеджето и извади две стари тетрадки. — Всичко е тук. Сред многото сюжети за книги, които е смятал да напише. Не е живял достатъчно дълго, за да завърши точно тази, но госпожица Мартиндейл, която е била негова секретарка, е знаела за нея. Просто е използвала идеята и я е пригодила за целите си.

— А какво са означавали часовниците? В сюжета на Грегсън, имам предвид.

— Да. Неговите часовници са показвали пет и една минута, пет и четири минути и пет и седем минути. Това е комбинация на един сейф — 515457. Бил е скрит зад репродукция на Мона Лиза. В сейфа — продължи Поаро с неодобрение — са били скрити най-скъпите бижута на руската царска фамилия. И, разбира се, има и някакво изправено пред съда момиче. Всичко това е дошло наготово за госпожица Мартиндейл. Тя просто е подбрала подходящи хора за ролите и е адаптирала сюжета, за да няма несъответствия. И къде ни водят всичките тези чудати неща? Никъде. Абсолютно никъде. Да, тя е оправна жена. Чудя се… Той нали й е оставил наследство… От какво ли е умрял?

Хардкасъл отказа да прояви интерес към миналото. Той взе тетрадките и листа за писма от ръката ми. През последните няколко минути гледах този лист като хипнотизиран. Хардкасъл беше написал на него адреса на Ендърби, без да си направи труда да обърне бланката така, че името на хотела да е в горния й край.

Адресът му беше наопаки в долния ляв ъгъл.

Когато го видях, разбрах какъв глупак съм бил.

— Е, благодаря, мосю Поаро — каза Хардкасъл. — Наистина ни дадохте повод за размисъл. Дали ще излезе нещо от всичко това…

— Радвам се, че успях да ви помогна — отговори Поаро. Държеше се скромно.

— Ще трябва да проверя доста неща…

— Естествено… Естествено.

Хардкасъл стана и се сбогува. Поаро насочи вниманието си към мен. Вдигна вежди.

— Е, добре — каза той. — Може ли да знам какво те тормози… Имаш вид на човек, който е видял призрак.

— Разбрах какъв глупак съм бил.

— Това може да се случи на всеки.

Но не и на Еркюл Поаро! Трябваше да го нападна.

— Кажете ми едно нещо, Поаро. След като, както твърдяхте, можехте да седите на стола си в Лондон и да повикате мен и Дик Хардкасъл при вас, защо изобщо дойдохте тук?

— Казах вече. Ремонтират апартамента ми.

— Не е било проблем да ви дадат друг. Можехте да отседнете в „Риц“ и там щяхте да се чувствате много по-добре, отколкото в хотел „Кърлю“.

— Без съмнение — отговори той. — Какво ужасно кафе правят тук! Боже мой, какво кафе!

— Добре тогава. Защо?

Поаро изведнъж се ядоса:

— Дявол да го вземе! След като си толкова глупав и не можеш да се досетиш, ще ти кажа. Аз съм човек, нали? Ако се наложи, мога да бъда и машина. Мога да лежа и да мисля, но казвам ти, аз съм човек! А проблемите не са безразлични за човешките същества.

— Е, и?

— Обяснението е толкова просто, колкото е просто и убийството. Дойдох тук от чисто човешко любопитство.

Последните думи Поаро се опита да произнесе с достойнство.