Часовниците

Петнайсета глава

На предварителното следствие присъстваха доста хора. Развълнувани от убийството, жителите на Кроудийн очакваха с надежда да бъдат направени сензационни разкрития. Но заседанието се оказа сухо и скучно. Не беше нужно Шийла Уеб да се безпокои за явяването си — всичко свърши за по-малко от минута-две. Някой се обадил в машинописното бюро „Кавендиш“ и поискал да я изпратят на „Уилбрахъм Кресънт“ номер деветнайсет.

Тя направила каквото й казали и влязла във всекидневната. Там видяла трупа на убития, разпищяла се и хукнала навън да търси помощ. Нямаше веществени доказателства, допълнителни въпроси и усложнения.

Разпитът на госпожица Мартиндейл, която също беше призована да се яви, отне още по-малко време. По телефона й се обадила жена, която твърдяла, че е госпожица Пебмарш от „Уилбрахъм Кресънт“ номер деветнайсет и поискала да й изпрати стенографка, за предпочитане госпожица Шийла Уеб. Дала и някои указания. Госпожица Мартиндейл записала съвсем точно часа на обаждането — 1.49. След това я освободиха.

Госпожица Пебмарш, призована на свидетелската банка след това, категорично отрече да се е обаждала в машинописно бюро „Кавендиш“, за да й изпратят стенографка.

Инспектор Хардкасъл говори кратко и емоционално. Каза, че веднага след като са го уведомили по телефона, той е отишъл на посочения адрес, където бил трупът на убития. Зададоха му въпрос:

— Успяхте ли да идентифицирате тялото?

— Все още не, сър. Поради това молбата ми е заседанието да бъде отложено.

— Разбира се.

След това бе изслушана медицинската експертиза. Доктор Ригс — съдебният лекар — се представи, разказа как се е озовал на адреса и как е прегледал трупа.

— Можете ли да определите времето на смъртта, докторе?

— Прегледах го в три и половина. Според мен смъртта е настъпила между един и половина и два и половина.

— Възможно ли е да се определи по-точно?

— Бих предпочел да не правя това. Най-вероятното време е някъде около два часа, дори по-рано, но трябва да се вземат предвид много фактори — възраст, общо състояние на организма и така нататък.

— Извършихте ли аутопсия?

— Да.

— Каква е причината за смъртта?

— Убитият е бил прободен с тънък остър нож. Нещо като кухненски нож с много тънко острие. Мястото на проникване на ножа… — и лекарят се впусна в подробности за това къде точно острието е разкъсало сърцето.

— Моментално ли е настъпила смъртта?

— Може би след няколко минути.

— Възможно ли е човекът да е викал или да се е съпротивлявал?

— При обстоятелствата, при които е бил прободен — не.

— Бихте ли обяснили по-подробно, докторе?

— Изследвах някои органи и мога да кажа, че преди да бъде убит, човекът е бил в безсъзнание поради поемане на наркотик.

— Можете ли да кажете какъв е бил този наркотик?

— Да. Хлоралхидрат.

— Можете ли да кажете как е бил поет?

— Вероятно разтворен в някакъв алкохол. Ефектът на хлоралхидрата настъпва много бързо.

— Доста разпространено средство в някои среди — промърмори съдията.

— Точно така — отговори доктор Ригс. — Той е изпил течността, без да подозира нищо, а след няколко минути е започнал да залита и е изгубил съзнание.

— И според вас е бил убит докато е бил в това състояние?

— Струва ми се, че да. Това може да обясни защо няма следи от борба и спокойната поза на тялото.

— Колко време след загубата на съзнание е бил убит?

— Не мога да кажа точно. Това също зависи от организма на жертвата. По-издръжлив човек би дошъл отново в съзнание след половин час, но това би могло да стане и много по-късно.

— Благодаря, доктор Ригс. Можете ли да кажете кога убитият е приемал храна за последен път?

— Не беше обядвал, ако това имате предвид. Не беше приемал твърда храна от няколко часа.

— Благодаря, доктор Ригс. Това е всичко.

След това съдията огледа залата и обяви:

— Заседанието се отлага с две седмици до двайсет и осми септември.

Хората започнаха да се разотиват. Една Брент, която присъстваше, както и повечето момичета от бюрото на госпожица Мартиндейл, излезе на улицата и спря нерешително. Тази сутрин нямаше да работят. Морийн Уест, една от колежките й, се приближи до нея и я заговори:

— Една, какво ще кажеш да отидем да обядваме в „Синята птица“? Имаме много време. Поне ти.

— Нямам повече от теб — отговори Една обидено. — Котката ми каза да се прибера след първата смяна за обяд. Доста злобно от нейна страна. Мислех си, че ще имам на разположение поне още един час, за да си купя някои неща.

— Типично за нея — съгласи се Морийн. — Тя е много злобна, нали? Бюрото ще работи от два и всички трябва да сме там. Чакаш ли някого?

— Шийла. Не я видях да излиза.

— Тя си тръгна по-рано. Веднага след като даде показания. Тръгна с някакъв тип, но не видях кой е той. Идваш ли?

Една се огледа колебливо и отговори:

— Ти тръгвай… Аз трябва да напазарувам.

Морийн се отдалечи с друга колежка. Една продължи да чака. Най-накрая се престраши и се приближи до русокосия млад полицай, застанал на входа.

— Може ли да вляза пак? — Попита тя. — Искам да поговоря с този, който дойде в службата… инспектор някой си…

— Инспектор Хардкасъл?

— Да. Който даде показания тази сутрин.

— Е… — Младият полицай погледна към фоайето на съда и видя инспекторът да разговаря оживено със съдията и областния полицейски началник.

— Струва ми се, че в момента е зает, госпожице. Можете да дойдете в участъка по-късно. Ако желаете да му предам нещо… Важно ли е?

— Не, не чак толкова — отговори Една. — Чудех се… как това, което каза тя, би могло да е вярно, след като… — Обърна се и се отдалечи, сбърчила вежди. Тръгна към пазара и главната улица. Все още намръщена и озадачена, тя се опитваше да мисли. Мисленето не й се удаваше особено добре. Колкото повече се мъчеше да си изясни нещата, толкова повече се объркваше.

В един момент дори изрече на глас:

— Но не е възможно да е било така… не може да е било така…

Изведнъж с вид на човек, който е взел решение, тя зави по Олбани Роуд и тръгна към „Уилбрахъм Кресънт“.

След като пресата съобщи за убийството в къщата на „Уилбрахъм Кресънт“ номер деветнайсет, пред нея най-редовно се стичаха хора, за да я огледат хубаво. Едва ли някой може да обясни тайнственото влияние, което тухлите и мазилката могат да окажат върху хората при определени обстоятелства. През първите двайсет и четири часа дори се бе наложило отпред да се постави полицай, за да отпраща зяпачите с авторитетен глас. Оттогава интересът видимо беше спаднал, но не беше преминал. Автомобилите намаляваха скоростта си, майките с бебешки колички оставаха за по няколко минути на отсрещния тротоар и се взираха напрегнато в жилището на госпожица Пебмарш, жени с пазарски чанти спираха, за да разменят по някоя и друга приятна клюка с познати.

— Това е къщата. Онази там…

— Трупът е бил във всекидневната… Не, струва ми се, че всекидневната е отпред, прозорците вляво…

— Момчето на бакалина ми каза, че били вдясно.

— Може и така да е, но веднъж бях на гости на номер десет и много добре си спомням, че трапезарията беше вдясно, а всекидневната — вляво.

— По нищо не личи, че вътре е извършено убийство нали?

— Момичето, доколкото разбрах, е изтичало навън с писъци…

— Казват, че след този случай не било на себе си. Ужасен шок, наистина…

— Казват, че проникнал през задния прозорец. Тъкмо слагал сребърните прибори в чантата си, когато влязло момичето и го заварило…

— Горката жена, която живее тук! Тя е сляпа! Естествено нямало е как да разбере какво става в къщата й.

— О, но по това време тя не е била вкъщи.

— Струва ми се, че си е била вкъщи. О, трябва да вървя да напазарувам…

През повечето време можеха да се чуят подобни разговори. Притегляни като с магнит, пред къщата на „Уилбрахъм Кресънт“ номер деветнайсет се спираха най-невероятни хора, гледаха втренчено в продължение на известно време и си тръгваха, задоволили някаква своя вътрешна потребност.

Тук се озова и Една — все още объркана, тя се присъедини към групата от пет-шест души, които се бяха отдали на любимото занимание да оглеждат къщата, в която е извършено убийство.

Една, която лесно се поддаваше на чуждо влияние, също се вторачи.

Значи ето къде се бе случило! Дантелени пердета на прозорците. Много приятни. И въпреки това тук е бил убит човек. С кухненски нож. Най-обикновен кухненски нож. Едва ли има дом, в който да няма такъв…

Омагьосана от поведението на хората наоколо, тя продължи да гледа и престана да мисли…

Забрави какво я бе довело до това място…

Когато някой заговори в ухото й, тя се стресна.

Обърна се и се слиса.