Часовниците

Втора глава

Машината на закона действаше с пълна сила на „Уилбрахъм Кресънт“ № 19. Имаше съдебен лекар, фотограф, специалист по отпечатъците. Те работеха безшумно, с професионализъм.

Най-накрая се появи и инспектор Хардкасъл — висок човек със сипаничаво лице и изразителни вежди, който подобно на някакъв бог бе дошъл да провери дали се прави всичко необходимо. Той огледа набързо трупа, размени няколко думи с лекаря и след това отиде в трапезарията, където го очакваха трима души. Госпожица Пебмарш, Колин Лам и едно високо момиче с къдрава кестенява коса и големи уплашени очи. „Много е хубава“ — помисли си инспекторът и се представи на госпожица Пебмарш:

— Инспектор Хардкасъл.

Беше чувал за нея, макар и пътищата им да не се бяха пресичали. Беше я виждал в района си, знаеше, че е бивша учителка и че в момента преподава Брайлово писмо в Института за деца с увреждания „Ааронберг“.

Струваше му се много невероятно точно в нейната строго и с вкус подредена къща да бъде открит труп, но пък невероятното се случваше доста по-често, отколкото човек е склонен да вярва.

— Случилото се е ужасно, госпожице Пебмарш — заговори той. — Вероятно сте преживели голямо сътресение, ще трябва да взема показанията и на трима ви. Доколкото разбрах, госпожица… — той погледна бележника, който един униформен полицай поднесе пред очите му — Шийла Уеб е открила трупа. Ако позволите, госпожице Пебмарш, с госпожица Уеб ще отидем в кухнята, за да поговорим на спокойствие.

Той отвори вратата към кухнята и изчака да мине момичето. Там вече седеше млад цивилен полицай и пишеше нещо на една малка масичка.

— Този стол изглежда удобен — отбеляза инспектор Хардкасъл и се настани върху стилния осъвременен вариант на старинна мебел.

„Няма да те изям, мила моя“ — едва не каза той, но се въздържа. Вместо това успокои момичето:

— Няма защо да се тревожите. Налага се да изясним обстоятелствата. Така. Името ви е Шийла Уеб. А адресът ви?

— Палмърстоун Роуд, четиринайсет. Зад газостанцията.

— Да, разбира се. Предполагам, че работите?

— Да. Стенографка съм. Работя в бюрото на госпожица Мартиндейл.

— Бюрото за машинописни и стенографски услуги „Кавендиш“, нали?

— Да.

— Откога работите там?

— Скоро ще стане година. От десет месеца по-точно.

— Добре. А сега ми разкажете как се оказахте на „Уилбрахъм Кресънт“ номер деветнайсет.

— Ами, ето как стана. — Сега Шийла Уеб говореше по-уверено. — Госпожица Пебмарш се обадила в бюрото и поискала в три часа при нея да дойде стенограф. Когато се върнах от обяд, госпожица Мартиндейл ми нареди да дойда.

— Защо избра точно вас? Вие ли бяхте свободна в момента или се редувате по някакъв начин с колежките си?

— Не. Госпожица Пебмарш настояла да дойда лично аз.

— Госпожица Пебмарш настояла да дойдете лично вие. — Веждите на Хардкасъл се сключиха. — Разбирам… Защото сте работили за нея и по-рано?

— Никога не съм работила за нея — поясни бързо Шийла.

— Така ли? Сигурна ли сте?

— О, да. Сигурна съм. Искам да кажа… Човек не може да забрави тази жена, ако я е виждал веднъж. Всичко това ми се струва много странно.

— Наистина. Добре, засега няма да навлизаме в подробности. Кога пристигнахте в къщата?

— Трябва да е било малко преди три, защото часовникът с кукувицата… — Тя не довърши. Очите й се разшириха още повече. — Колко странно! Наистина много странно! Всъщност тогава не обърнах внимание на това.

— На какво, госпожице Уеб?

— Ами… на часовниците.

— На часовниците?

— Този с кукувичката удари три, но всички други бяха с около час напред. Много странно.

— Наистина е странно — съгласи се Хардкасъл. — Така. Кога забелязахте трупа?

— Когато погледнах зад канапето… Беше там… той… Ужасно! Да, ужасно!

— Съгласен съм. Познавате ли този човек? Виждали ли сте го преди?

— О, не!

— Сигурна ли сте в това, госпожице Уеб? Може би сега изглежда доста по-различен отпреди. Помислете си внимателно. Никога ли не сте виждали този човек?

— О, напълно съм сигурна, че не съм го виждала.

— Добре. Значи е така. И какво направихте след това?

— Какво направих?

— Да.

— Ами… Нищо. Абсолютно нищо. Не бях в състояние да направя каквото и да било.

— Разбирам. Не го ли пипнахте?

— Да, да. За да видя… искам да кажа… за да разбера… но беше съвсем студен… и ръката ми се изцапа с кръв. Беше ужасно! Гъста и лепкава!

Тя започна да трепери.

— Успокойте се, няма нищо — каза Хардкасъл бащински. — Това е минало. Забравете за кръвта. Продължете нататък. Какво стана след това?

— Не знам… О, да. Тя се върна.

— Госпожица Пебмарш ли?

— Да. Само че тогава не знаех, че това е госпожица Пебмарш. Влезе с пазарска чанта в ръка. — Шийла Уеб натърти „пазарска чанта“, сякаш беше нещо нелепо и неуместно.

— И какво казахте вие?

— Мисля… мисля, че не казах нищо. Опитах се, но не можах. Имах чувството, че нещо ми е заседнало ето тук. — Тя посочи гърлото си.

Инспекторът кимна.

— И тогава тя попита: „Кой е тук?“, дойде зад канапето и си помислих, че ще го… че ще го настъпи. И изпищях… След това повече не можех да спра да пищя и не си спомням как съм изтичала чак до улицата.

„Като прилеп от ада“ — спомни си инспекторът думите на Колин.

Шийла Уеб го погледна още по-уплашено и неочаквано каза:

— Съжалявам!

— Няма за какво да съжалявате. Разказахте ми много добре какво се е случило. Няма нужда да мислите повече за това. А… само още нещо. Как стана така, че се оказахте в стаята?

— Как?… — Тя го изгледа стъписано.

— Да. Били сте тук няколко минути по-рано и предполагам, че сте позвънили. Но след като не е имало кой да ви отвори, как влязохте вътре?

— А, това ли? Тя ми каза.

— Коя е „тя“, госпожица Уеб?

— Госпожица Пебмарш.

— Бях останал с впечатлението, че не сте разговаряли с нея.

— Не, не на мен. Казала го е на госпожица Мартиндейл… ако я няма, да вляза в стаята вдясно и да я почакам.

— Разбирам — Хардкасъл кимна замислено.

— Това… всичко ли е? — Попита Шийла Уеб боязливо.

— Мисля, че да. Ще ви помоля да останете още десетина минути, в случай че се наложи да ви попитам още нещо. След това ще ви изпратя у вас със служебна кола. Сама ли живеете?

— Не, с една моя леля. Родителите ми са починали.

— Как се казва тя?

— Госпожа Лоутън.

Инспекторът стана и протегна ръка.

— Благодаря ви, госпожице Уеб. Опитайте се да забравите и си починете добре тази нощ. Имате нужда от това след всичко, което се случи.

Тя му се усмихна боязливо и се върна в трапезарията.

— Колин, грижи се за госпожица Уеб — каза инспекторът от вратата. — Госпожице Пебмарш, мога ли да ви помоля да дойдете?

Хардкасъл протегна ръка, за да я насочи, но тя мина решително покрай него, намери пипнешком един стол край стената, дръпна го напред и седна.

Хардкасъл затвори вратата. Преди да успее да отвори уста, жената попита:

— Кой е този млад човек?

— Името му е Колин Лам.

— Представи ми се. Интересува ме кой е той. Защо дойде тук?

Хардкасъл я изгледа с лека изненада.

— Минавал е случайно по улицата точно когато госпожица Уеб е изтичала с писък по пътеката. След това е влязъл тук, уверил се е, че е извършено убийство, и ни се обади. Аз го помолих да се върне и да ни изчака.

— Обърнахте се към него на малкото му име.

— Много сте наблюдателна, госпожице Пебмарш. — (Наблюдателна? Това едва ли беше точната дума, за друга не се сети.) — Колин Лам е мой приятел. Не ги бях виждал от доста време. Той е морски биолог — добави инспекторът.

— Разбирам.

— А сега, госпожице Пебмарш, ще се радвам, ако ми разкажете всичко, което се случи.

— С удоволствие. Но няма много какво да кажа.

— Струва ми се, че живеете тук отдавна?

— От хиляда деветстотин и петдесета. Бях учителка. Когато ми казаха, че нищо не може да се направи и че ще загубя зрението си, се заех да изучавам брайловото писмо и различни други средства за помагане на слепите. Работя в Института за слепи и увредени деца „Ааронберг“.

— Благодаря ви. А сега за събитията днес следобед. Очаквахте ли посетител?

— Не.

— Ще ви прочета описанието на мъртвия, за да видим дали ви напомня на някого. Висок на ръст, видима възраст около шейсет години, тъмна прошарена коса, очи кафяви, гладко избръснат, издължено лице, волева брадичка. Добре хранен, но не е пълен. Тъмен костюм, добре поддържани ръце. Би могъл да бъде банков чиновник, адвокат или нещо подобно. Това напомня ли ви на някого?

— Не мога да кажа, че ми напомня. Разбира се, описанието е твърде общо. Много мъже изглеждат така. Може и да съм виждала този човек някога, но със сигурност не го познавам добре.

— Не сте ли получавали писмо от някого, който е искал да се срещне с вас?

— Не.

— Добре. Значи се обадихте в Бюрото за машинописни услуги „Кавендиш“, поискахте да ви изпратят стенографка и…

Тя го прекъсна:

— Извинете ме. Не съм правила нищо подобно.

— Не сте се обаждали в бюрото „Кавендиш“ и не сте искали да ви изпратят стенограф? — Хардкасъл се втренчи в нея.

— У дома нямам телефон.

— В края на улицата има телефонна кабина — отбеляза инспектор Хардкасъл.

— Знам, че има. Но ви уверявам, инспекторе, че не съм имала нужда от стенографски услуги и не съм, повтарям, не съм се обаждала в никакво бюро, за да искам такива.

— Не сте искали да дойде лично госпожица Шийла Уеб?

— За пръв път чувам това име.

Хардкасъл се вгледа в нея с още по-голяма изненада.

— Оставили сте входната врата отключена — отбеляза той.

— Денем често оставям незаключено.

— Всеки би могъл да влезе.

— Както е и станало — сухо отговори тя.

— Госпожице Пебмарш, според заключението на лекаря смъртта на този човек е настъпила между един и трийсет и два четирийсет и пет. Къде бяхте вие в този интервал?

Тя се замисли.

— В един и трийсет или съм била излязла, или съм се готвела да излизам от къщи. Трябваше да купя някои неща.

— Можете ли да ми кажете точно къде отидохте?

— Нека помисля… Отидох до пощата на Олбани Роуд, изпратих един колет, купих пощенски марки, след това някои неща за вкъщи… А, да. От „Фийлд и Рен“, кинкалерията, взех малко безопасни игли и секретни копчета и се върнах тук. Мога да ви кажа точно в колко часа. Когато влязох през портичката, чух часовникът да кука три пъти. Чува се чак от улицата.

— Ами другите часовници?

— Моля?

— Другите ви часовници са цял час напред.

— Напред? Имате предвид стенния часовник в ъгъла?

— Не само него. И всички останали часовници във всекидневната.

— Не знам какво искате да кажете с това „всички останали часовници“. Във всекидневната ми няма други часовници.