Часовниците

Единайсета глава

— Рамзи — каза Колин замислено.

— Какво Рамзи?

— Харесва ми как звучи това име, това е всичко. Пътува много в чужбина, при това заминава почти без предупреждение. Жена му твърди, че е строителен инженер, но, изглежда, не знае други подробности за него.

— Симпатична жена — каза Хардкасъл.

— Да. При това не е много щастлива.

— Уморена е. Децата я изтощават.

— Струва ми се, че не е само това.

— Едва ли човекът, когото търсиш, ще е обременен с жена и две деца — усъмни се Хардкасъл.

— Кой знае? — възрази Колин. — Можеш да се изненадаш, когато научиш какво правят някои от колегите, за да си осигурят прикритие. Една самотна вдовица с две деца лесно може да се поддаде на увещания.

— Не мисля, че тя е от тези жени — каза Хардкасъл.

— Нямах предвид да заживее в грях, а да се съгласи да стане госпожа Рамзи, за да осигури това прикритие. Естествено, той би й разказал някаква история. Например, че работи за нас — високопатриотично занимание.

Хардкасъл поклати глава.

— Живееш в странен свят, Колин.

— Да, така е. Но един ден ще изляза от него. Човек започва да забравя кое какво е и кой е. Половината от тези хора работят както за едните, така и за другите и накрая сами не са наясно всъщност на чия страна са. Объркват знамената… Все едно, да продължаваме с работата.

— Най-добре е да отидем при Макнотън — предложи Хардкасъл и спря пред номер шейсет и три. — Градината му също граничи с тази на номер деветнайсет. Като на семейство Бланд.

— Какво знаеш за Макнотън?

— Не много. Дошли са тук преди около година. Възрастно семейство. Той е пенсиониран професор, ако не греша. Занимава се с градинарство.

В предния двор имаше розови храсти, а под прозорците — лехи с кърпикожух. Вратата отвори весела млада жена с пъстри дрехи и попита:

— Какво иска? Да?

— Чужденката, най-накрая — промърмори Хардкасъл и подаде визитната си картичка.

— Полиция — каза на младата жена.

Тя направи крачка назад и го изгледа, сякаш беше превъплъщение на зъл дух.

— Търсим госпожа Макнотън.

— Госпожа Макнотън тук.

Тя ги въведе във всекидневната, която гледаше към задния двор. Нямаше никого.

— Тя на горен етаж — обясни младата жена, чиято веселост я бе напуснала, излезе във вестибюла и извика:

— Госпожо Макнотън! Госпожо Макнотън!

— Да? Какво има, Гретел? — чу се далечен глас.

— Полиция дошла. Двама полиция. Сложила във всекидневна.

Горе се чу шумолене и долетяха думите:

— О, Боже! О, Боже! Сега пък какво?

След малко се чу шляпане на чехли и се появи госпожа Макнотън, на чието лице бе изписано безпокойство.

Хардкасъл съвсем скоро разбра, че това е обикновеното й изражение.

— О, Боже! — каза тя отново. — О, Боже! Инспекторе, какво има… Хардкасъл, нали? А да. — Тя погледна визитната картичка. — Но защо сте дошли при нас? Нищо не знаем. Предполагам, че заради онова убийство, а не за таксата за телевизора?

Хардкасъл я успокои.

— Всичко това е толкова странно, нали? — каза жената и лицето й леко просветна. — И посред бял ден! Колко необичаен час за обир. Когато обикновено всички са си вкъщи. Но пък какви ужасни неща се случват в наши дни! И всичко става през деня. Ами едни наши приятели… Излезли да обядват и пред къщата им спряло камионче. От него слезли някакви типове и изнесли всичките им мебели пред очите на цялата улица. Естествено никой и не предполагал, че има нещо нередно. Знаете ли, вчера ми се стори, че чувам писъци, но Ангъс предположи, че са ужасните синове на госпожа Рамзи. Тичат по двора и вдигат шум. Играят си с ракети, с космически кораби или с атомни бомби. Можеш да си изкараш акъла понякога.

Хардкасъл извади снимката.

— Виждали ли сте този човек, госпожо Макнотън?

Тя се вторачи в нея.

— Почти сигурна съм, че съм го виждала. Да. Направо съм сигурна. Само че къде беше? Дали не беше този, който дойде, за да ни продаде някаква енциклопедия в четиринайсет тома? Или онзи с новия модел прахосмукачка? Аз не исках да говоря с него и той отиде да безпокои мъжа ми в градината. Ангъс тъкмо засаждаше някакви луковици и не искаше да му пречат, а онзи не спираше да му обяснява какво можела да прави прахосмукачката… как можела да чисти завеси, възглавници и какво ли още не. „Всичко — казваше му, — абсолютно всичко.“ И тогава Ангъс вдигна глава и го попита: „А може ли да сади луковици?“ Стана ми смешно, защото човекът се стъписа и си отиде.

— И смятате, че това е човекът от снимката?

— Ами… не, не съм много сигурна — отговори жената, — защото онзи беше много по-млад, като се замисля. Но въпреки всичко ми се струва, че съм виждала това лице. Да. Колкото повече го гледам, толкова съм по-сигурна, че е идвал тук, за да ми предлага да си купя нещо.

— Може би ви е предлагал застраховки?

— Не, не застраховки. Мъжът ми се грижи за тези неща. Имаме си застраховка. Но въпреки това… Да, колкото повече гледам тази снимка…

Хардкасъл не се почувства особено окуражен. От опит знаеше, че на жена като госпожа Макнотън много би й се искало да е виждала убития заради самото вълнение от този факт. И колкото повече гледаше снимката, толкова по-сигурна щеше да става, че е виждала някого, който прилича на него.

Той въздъхна.

— Струва ми се, че караше фургон — продължи жената. — Но не мога да си спомня кога дойде. Като онези, с които карат хляба.

— Но не го видяхте, вчера, нали?

Лицето й леко помръкна. Тя махна разрошените сиви къдрици от челото си.

— Не, не. Не беше вчера. Поне… така ми се струва. — След това отново се оживи. — Може би мъжът ми ще си спомни.

— Вкъщи ли е той?

— В градината е.

Тя посочи през прозореца, където в този момент един възрастен мъж буташе ръчна количка.

— Може ли да поговорим и с него?

— Разбира се. Елате оттук.

Тя ги изведе в градината през страничната врата. Господин Макнотън се беше изпотил здравата.

— Тези господа са от полицията, Ангъс — обясни жена му запъхтяно. — Дошли са заради убийството у Пебмарш. Имат снимка на убития. Знаеш ли, сигурна съм, че съм го виждала някъде. Не беше ли онзи, който дойде миналата седмица да ни пита дали имаме някакви старинни вещи за продан?

— Дайте да погледна — каза професорът. — Дръжте я вие, че ръцете ми са много мръсни.

Той хвърли един поглед на снимката и отсече:

— Никога не съм виждал този човек.

— Казаха ни, че обичате да се занимавате с градината си.

— Кой? Госпожа Рамзи?

— Не. Господин Бланд.

Ангъс Макнотън презрително изсумтя:

— Бланд няма понятие от градинарство. Само копае, това е. Сади бегонии и герании. Това не е градинарство. Сякаш си в обществен парк. Интересуват ли ви растенията, инспекторе? Разбира се, сега не е сезонът, но имам едно-две неща, които ще ви изненадат. Храсти, за които казват, че виреят добре само в Девън и Корнуол. А аз ги отглеждам тук.

— Боя се, че не разбирам от градинарство — каза Хардкасъл.

Макнотън го изгледа както художник гледа купувач, който казва, че не разбира от изкуство, но знае какви картини му харесват.

— Боя се, че дойдохме тук по един далеч не така приятен повод.

— Разбира се. Тази работа вчера. Когато се е случило, аз бях тук, в градината.

— Така ли?

— Искам да кажа, когато момичето изпищя.

— И какво направихте?

— Ами — отговори възрастният мъж простодушно, — не направих нищо. Помислих си, че пак са лудите деца на госпожа Рамзи. Винаги крещят, викат и вдигат шум.

— Но този писък не се е чул откъм нейната къща.

— Не. Ако тези момчета стояха само в техния двор… Но те ходят навсякъде. Пъхат се през плета и гонят нещастните котки на госпожа Хеминг. Няма кой да ги подхване както трябва, това е лошото. Майка им е мекушава. Разбира се, когато в къщата няма мъж, децата започват да правят каквото си поискат.

— Господин Рамзи пътува много, доколкото разбрах.

— Някакъв строителен инженер е — обясни господин Макнотън. — Наистина пътува непрекъснато. Язовирни стени, тръбопроводи или нещо такова. Преди месец внезапно се наложи да замине за Швеция. Естествено цялата домакинска работа легна на плещите на жена му — готвене, чистене и така нататък. Как няма да се почувстват като отвързани? Не са лоши деца, но имат нужда от дисциплина.

— И освен тези писъци не видяхте и не чухте нищо друго, така ли? А кога ги чухте, между другото?

— Нямам представа — отговори мъжът. — Винаги си свалям часовника, преди да дойда тук. Веднъж го намокрих с маркуча и после едва го поправиха. Колко часът беше, мила? Ти също чу писъците, нали?

— Трябва да е било към два и половина. Поне половин час, след като свършихме с обяда.

— Разбирам. В колко часа обядвате обикновено?

— Един и половина — каза господин Макнотън. — Ако имаме късмет. Тази датчанка изобщо няма чувство за времето.

— И след това лягате да поспите?

— Понякога. Вчера не. Исках да довърша каквото бях започнал. Разчиствах, пренасях тор от купчината.

— Няма нищо по-хубаво от естествения тор — отбеляза Хардкасъл тържествено.

Лицето на господин Макнотън просветна.

— Така е! Няма по-добро! А колко хора съм убедил в това! Да използват всичките тези химикали! Чисто самоубийство!

Той дръпна Хардкасъл за ръката, улови дръжките на количката и тръгна към оградата, която разделяше градината от двора на номер деветнайсет. Скрита зад люлякови храсти, купчината естествен тор се разкри пред очите им в цялото си великолепие. Мъжът закара ръчната количка до един малък навес край нея, където внимателно бяха подредени градинарските сечива.

— Поддържате добър ред — забеляза Хардкасъл.

— Човек трябва да се грижи за инструментите си — отвърна Макнотън.

Инспекторът погледна замислено към номер деветнайсет. От другата страна на оградата се виждаше пергола с рози, която водеше до къщата.

— Значи не видяхте никого в градината на номер деветнайсет? Или някой да гледа през прозореца?

Господин Макнотън поклати глава.

— Не видях нищо такова — каза той. — Съжалявам, че не мога да ви помогна, инспекторе.

— Знаеш ли, Ангъс — намеси се жена му. — Стори ми се, че забелязах някаква фигура да се спотайва в градината на госпожица Пебмарш.

— Не мисля, че си забелязала подобно нещо, мила — отсече съпругът й. — Аз също не съм.

— Тази жена е готова да каже, че е видяла всичко — изръмжа Хардкасъл, когато отново се качиха в колата.

— Значи не смяташ, че е познала човека от снимката?

Инспекторът поклати глава.

— Съмнявам се. Иска й се да го е виждала. Познавам този тип свидетели много добре. Когато я притиснах да каже нещо по-конкретно, не можа да си спомни нищо, нали?

— Не можа.

— Разбира се, не изключвам възможността да е седяла срещу този човек в автобуса, но ако питаш мен, просто си фантазира. Ти как смяташ?

— Същото.

— Не научихме много — въздъхна Хардкасъл. — Е, има и някои странни неща. Например чудно ми е защо госпожа Хеминг, колкото и да е погълната от котките си, знае толкова малко за съседката си госпожица Пебмарш. И да реагира с такова безразличие на вестта за убийството…

— Тя е апатична жена.

— Тя е разсеяна жена — каза Хардкасъл. — От онези, край които могат да стават кражби, обири, убийства и те няма да забележат нищо.

— Добре се е оградила. Тази тел и храсталаците не й позволяват да вижда какво става извън двора й.

Стигнаха до полицейския участък. Хардкасъл се усмихна и каза:

— Е, сержант Лам, мога да те освободя от дежурство.

— Няма ли да ходим при още някого?

— Не в момента. По-късно трябва да отида на още едно място, но няма да те взема със себе си.

— Е, благодаря ти за тази сутрин. Можеш ли да помолиш някого да препише бележките ми на машина? — Колин му ги подаде. — Каза, че предварителното следствие ще е вдругиден. В колко часа?

— Единайсет.

— Добре, ще се върна за него.

— Заминаваш ли?

— Утре трябва да отида до Лондон. Да предам доклада си.

— Мога да се досетя на кого.

— Нямаш право да се досещаш за такива неща.

Хардкасъл се усмихна.

— Предай на старото момче много поздрави.

— Освен това може би ще отида да се консултирам със специалист.

— Специалист? Какъв специалист? Какво ти е?

— Нищо. Само мозъкът ми е малко бавен. Нямах предвид лекар специалист. Специалист в твоята област.

— От Скотланд Ярд?

— Не. Частен детектив. Приятел на баща ми. И мой. Тази твоя фантастична история е точно в неговата област. Ще му допадне и ще го освежи. Имам чувството, че има нужда от това.

— Как се казва?

— Еркюл Поаро.

— Чувал съм за него. Мислех си, че е умрял.

— Не е. Но имам чувството, че е отегчен. Това е по-лошо.

Хардкасъл го погледна с любопитство.

— Странен човек си ти, Колин. Имаш такива странни приятели.

— Ти също си в това число — отговори Колин Лам и му се усмихна.