Часовниците

Осемнайсета глава

Хардкасъл пристигна на „Уилбрахъм Кресънт“ номер деветнайсет тъкмо когато госпожица Пебмарш излизаше от къщи.

— Извинете ме за момент, госпожице Пебмарш.

— О… Вие сте инспектор Хардкасъл, нали?

— Да. Може ли да поговоря с вас?

— Не искам да закъснея за института. Много ли ще продължи?

— Не повече от три-четири минути, уверявам ви.

Тя се върна в къщата и той я последва.

— Чухте ли какво се случи днес следобед?

— Случило ли се е нещо?

— Помислих си, че вече знаете. В телефонната кабина на улицата беше намерено мъртво момиче.

— Мъртво? Кога?

— Точно преди три часа и четирийсет и пет минути. — Той погледна стенния часовник.

— Нищо не съм чула за това. Нищо — каза жената. В гласа й сякаш мигновено се появи гняв. Сякаш някой й беше напомнил недъга й по особено оскърбителен начин. — Момиче? Какво момиче?

— Името й е Една Брент и е работела в машинописно бюро „Кавендиш“.

— Още едно момиче оттам? И за нея ли са се обадили както за другата… Шийла… Не помня фамилията й.

— Мисля, че не — отговори инспекторът. — Не е ли идвала да се види с вас у дома ви?

— Тук? Разбира се, че не.

— А вкъщи ли си бяхте по това време?

— Не съм сигурна. Кога казахте, че е било?

— Дванайсет и половина или малко по-късно.

— Да — отговори госпожица Пебмарш. — Бях се прибрала.

— Къде отидохте след предварителното следствие?

— Дойдох направо тук. — Тя направи пауза и попита: — Защо мислите, че това момиче е искало да говори с мен?

— Ами… Вие бяхте на предварителното следствие и тя ви е видяла там. Трябва да има някаква причина да дойде на „Уилбрахъм Кресънт“. Доколкото ми е известно, тя не познава никого тук.

— А защо ще идва при мен само защото ме е видяла на предварителното следствие?

— Е… — Инспекторът се усмихна, след което се опита да предаде усмивката с гласа си, защото си спомни, че жената не би могла да оцени колко обезоръжаваща е тя. — Трудно е да се каже. Може би е искала да й дадете автограф. Кой знае?

— Автограф? — В гласа на госпожица Пебмарш се появи презрение. След това добави: — Да, може и да сте прав. Случват се и такива неща. — Тя поклати енергично глава. — Мога да ви уверя, инспекторе, че не се е случило днес. Откакто се върнах от предварителното следствие, никой не е идвал при мен.

— Е, благодаря, госпожице Пебмарш. Длъжни сме да проверим всички възможности.

— На колко години беше това момиче?

— На деветнайсет, струва ми се.

— Деветнайсет? Колко млада! — Гласът й леко се промени. — Горкото дете. На кого му е притрябвало да убива момиче на деветнайсет години?

— Случва се — каза Хардкасъл.

— Беше ли хубава, привлекателна, секси?

— Не — отговори Хардкасъл. — Искало й се е да бъде, но според мен не беше.

— Значи това не е причината. — Жената поклати глава още веднъж. — Съжалявам, инспекторе. Съжалявам повече, отколкото мога да изразя с думи, че не съм в състояние да ви помогна.

Той си тръгна, както и първия път, впечатлен от личността на госпожица Пебмарш.

Госпожица Уотърхаус също си беше у дома. Тя, както можеше да се очаква от човек като нея, отвори вратата рязко, сякаш искаше да залови някого, който върши нещо нередно.

— О, това сте вие! — възкликна тя. — Вижте какво, казах на вашите хора всичко, което знам.

— Сигурен съм, че сте отговорили на зададените ви досега въпроси, госпожице Уотърхаус — каза Хардкасъл, — но непрекъснато възникват нови. Налага се да изясним още някои подробности.

— Не виждам какви. Това беше такъв ужасен шок! — Тя го погледна укорително, сякаш той беше виновен за всичко. — Влезте, влезте. Не може да стоите на прага цял ден. Влезте, седнете и ме пита те каквото искате, макар че не виждам какво повече можете да измислите. Както вече казах, излязох навън, за да се обадя по телефона. Отворих вратата на кабината и видях момичето. Никога не съм била по-потресена през живота си. Веднага изтичах и намерих полицая. След това, ако искате да знаете, се върнах тук и изпих медицинска доза бренди. Медицинска! — добави натъртено.

— Добре сте постъпили, мадам — каза инспектор Хардкасъл.

— И това е всичко — завърши тя категорично.

— Исках да ви попитам дали сте сигурна, че не сте виждали това момиче преди.

— Може да съм го виждала десетки пъти, но не си спомням. Искам да кажа, че може да ме е обслужвало в някой магазин, да е седяло до мен в автобуса или да ми е продало билет за кино.

— Работела, е като машинописка и стенографка в бюро „Кавендиш“.

— Не мисля, че някога ми се е налагало да ползвам такива услуги. Да не би да я е използвал брат ми в службата си? Това ли искате да кажете?

— О, не — каза инспекторът. — Няма нищо такова. Просто исках да разбера дали не е идвала при вас тази сутрин, преди да я убият.

— Да е идвала при мен? Не, разбира се, че не! Защо да идва при мен?

— Не знаем това — отговори Хардкасъл. — Значи според вас всеки, който я е видял да влиза в двора ви тази сутрин, се е заблудил? — Той я погледна невинно.

— Някой я е видял да влиза в двора ми? Глупости! — Госпожица Уотърхаус се поколеба. — Поне…

— Да?

— Може да е пъхнала листовката в пощенската ми кутия… Когато се върнах, имаше листовка… За някакво събрание в подкрепа на ядреното разоръжаване. Всеки ден има по нещо такова. Може и тя да я е пъхнала в пощенската ми кутия, но не можете да ме обвините за това, нали?

— Разбира се, че не. Казахте, че е трябвало да се обадите по телефона и че вашият не е работел. В централата ми казаха, че това не е било така.

— В централата могат да ви кажат каквото си поискат! Набрах номера и чух някакъв чудноват шум, а не нормалния сигнал, така че излязох навън.

Инспекторът стана.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, госпожице Уотърхаус, но предполагаме, че това момиче е дошло дотук, за да се срещне с някого, и че е било в някоя от близките къщи.

— И се налага да обиколите всички — прекъсна го тя. — Струва ми се най-вероятно да е ходила на номер деветнайсет. При госпожица Пебмарш.

— Защо смятате, че е най-вероятно?

— Казахте, че е била стенографка в бюрото „Кавендиш“. Ако си спомням правилно, говореше се, че онзи ден, когато намериха убития, тя се е обадила в бюрото, за да й изпратят такава.

— Да, така се твърдеше, но госпожица Пебмарш отрече да се е обаждала.

— Ако питате мен — продължи жената, — макар че никой не ме слуша, докато не е станало твърде късно, трябва да кажа, че напоследък се е побъркала. Имам предвид госпожица Пебмарш. Струва ми се, че тя наистина се обажда по разни бюра, за да поиска да й изпратят стенограф, и после забравя за това.

— Но не мислите, че може да е извършила убийство?

— Не съм казвала такова нещо. Знам, че в къщата й беше убит човек, но и през ум не ми е минавало да твърдя, че тя има нещо общо с това. Не, просто си мисля, че може да са я прихванали лудите, както често се случва… Познавах една жена, която се обаждаше в разни сладкарници и поръчваше по дузина „целувки“, без да й трябват. Когато й ги носеха, обясняваше, че не ги е поръчвала. Такива работи.

— Разбира се, всичко е възможно — каза инспектор Хардкасъл, сбогува се с госпожица Уотърхаус и излезе.

Помисли си, че е малко вероятно да е била искрена в последното си предположение. От друга страна, ако беше повярвала, че някой е видял Една Брент да влиза в къщата й и ако това наистина е станало, беше съвсем логично да насочи вниманието някъде другаде, към номер деветнайсет например.

Хардкасъл погледна часовника си и реши, че има време, за да се отбие в Бюрото за машинописни услуги „Кавендиш“. Знаеше, че е било отворено в два часа днес следобед. Момичетата биха могли да му помогнат.

Очакваше, че Шийла Уеб също ще е там.

Когато влезе в бюрото, едно от момичетата стана веднага.

— Инспектор Хардкасъл? — каза то. — Госпожица Мартиндейл ви очаква.

Въведе го в кабинета. Госпожица Мартиндейл се нахвърли върху него още от вратата.

— Какъв позор, инспекторе! Истински позор! Трябва да стигнете до дъното на всичко това незабавно! Никакво губене на време повече! Полицията трябва да ни осигурява защита и точно от това имаме нужда в това бюро. От защита. Момичетата ми се нуждаят от нея и аз ще направя необходимото, за да я получат!

— Госпожице Мартиндейл, сигурен съм, че…

— Нима ще отречете, че две от моите момичета пострадаха? Очевидно се е развилнял някакъв безотговорен тип, който има фикс идея или мания, както там се нарича, да напада стенографки и машинописки. Ние сме подложени на целенасочен тормоз! Първо излъга най-безмилостно Шийла Уеб, за да попадне на труп — от такова нещо човек с лабилна психика направо може да полудее, а сега и това! Едно напълно безобидно и добро момиче, удушено в телефонна кабина! Трябва да разберете кой стои зад целия този ужас, инспекторе!

— Едва ли има нещо, което искам повече от това, госпожице Мартиндейл. Дойдох при вас, за да видя дали не можете да ми помогнете.

— Да ви помогна!? Как мога да ви помогна? Мисиите ли, че ако можех, нямаше да дойда при вас още самото начало? Трябва да откриете кой е убил Една и кой изигра този безсърдечен номер на Шийла. Аз съм строга към момичетата си, инспекторе, взискателна съм към работата им и не им позволявам да закъсняват, но няма да позволя да ги тормозят и убиват! Смятам да ги защитя и да взема мерки хората, на които държавата плаща, за да правят това, да си гледат работата както трябва! — Тя го изгледа свирепо.

— Дайте ни време, госпожице Мартиндейл.

— Време? Мислите си, че след като това глупаво дете умря, можете да се бавите колкото си искате? Какво чакате? Да убият още някое от момичетата ми?

— Мисля, че няма нужда да се безпокоите за това.

— Инспекторе, когато се събудихте тази сутрин, и през ум не ви минаваше, че ще убият Една, нали? Ако не беше така, предполагам, че щяхте да вземете все някакви мерки това да не се случи. И какво? Когато я убиха, вие се изненадахте! Всичко това е безумно. Не може да не признаете, че е така! Ако това, което четем във вестниците, е истина… Часовниците например… Никой не спомена за тях сутринта на предварителното следствие.

— Споменаха се колкото се може по-малко неща, госпожице Мартиндейл. Заседанието беше отложено.

— Единственото, което искам, е да направите нещо!

— Значи не можете да ми помогнете? Може би Една е намекнала нещо пред вас или пък ви се е сторила разтревожена, но не е поискала съвета ви?

— И да е била разтревожена, не мисля, че би поискала съвет от мен. А за какво според вас е била разтревожена?

Инспектор Хардкасъл искаше да получи отговор точно на този въпрос, но разбра, че не госпожица Мартиндейл щеше да му го даде.

— Бих желал да поговоря с момичетата ви — каза той. — Разбирам, че Една не би споделила с вас тревогите и страховете си, но може би е казала нещо на тях.

— Това е напълно възможно — съгласи се тя. — През повечето време клюкарстват. Машините започват да тракат едва когато чуят стъпките ми по коридорчето. А какво правят преди това? Бърборят. Бър-бър-бър. — Жената се поуспокои и добави: — В момента тук са само три от тях. Можете да поговорите с тях. Другите са на работа в града. Ще ви дам имената и домашните им адреси, ако желаете.

— Благодаря, госпожице Мартиндейл.

— Предполагам, че искате да говорите с тях насаме. Ако аз присъствам, няма да се чувстват така свободно. Ще трябва да признаят, че наистина са клюкарствали и са си губили времето.

Тя стана от стола и отвори вратата.

— Момичета, инспектор Хардкасъл желае да поговори с вас. Можете да прекратите работа, докато свърши. Кажете му всичко, което може да му помогне да открие кой е убил Една.

Госпожица Мартиндейл се върна в кабинета си и затръшна вратата след себе си. Три уплашени лица се вторачиха в инспектора. Той огледа момичетата, колкото да си създаде представа с кого ще си има работа.

Русо, едро момиче с очила. „Може да се разчита на това същество — помисли си той, — но едва ли е много умно.“ Доста екстравагантна на вид брюнетка с прическа, създаваща впечатлението, че преди малко тук е духал силен вятър. Може би забелязваше какво става в момента, но едва ли можеше да се разчита на спомените й. Би ги украсила както й харесва. Третата беше родена, за да се кикоти, и вероятно се съгласяваше с всичко, което й кажат.

Хардкасъл заговори тихо и непринудено:

— Вече сте чули какво се случи с колежката ви Една Брент.

Трите глави закимаха енергично.

— Между другото, как научихте?

Момичетата се спогледаха, като че ли се мъчеха да решат коя да отговори. Изглежда нямаше възражение това да бъде русото момиче, чието име беше Джанет.

— Една не дойде на работа в два, както трябваше — обясни то.

— И Пясъчната котка се ядоса много… — продължи чернокосата Морийн, но не довърши.

Третото момиче се изкикоти и обясни:

— Така й викаме.

„Подходящ прякор“ — помисли си Хардкасъл.

— Когато поиска, е същински ужас — каза Морийн.

— Направо се нахвърля върху тебе. Попита дали Една е казала на някоя от нас, че няма да дойде на работа и че трябвало поне да се обади.

Русото момиче добави:

— Казах на госпожица Мартиндейл, че е била на предварителното следствие заедно с нас, но после не сме я виждали и не знаем къде е отишла.

— Но не я излъгахте, нали? — Попита Хардкасъл. — Наистина ли не знаехте къде е отишла след това?

— Предложих й да отидем да обядваме заедно — обясни Морийн, — но изглежда си беше наумила нещо друго. Не знаела дали ще обядва, щяла да си вземе нещо и да хапне тук.

— Значи е имала намерение да се върне на работа?

— Да, разбира се. Всички знаехме, че в два трябва да сме тук.

— Забелязали ли сте нещо особено у Една през последните дни? Да ви се е сторила разтревожена или объркана? Споделяла ли е с вас нещо такова? Ако си спомните, моля ви да ми го кажете.

Те се спогледаха отново, но не заговорнически, а сякаш се чудеха.

— Тя винаги намираше за какво да се тревожи — поясни Морийн. — Непрекъснато правеше грешки и забъркваше каши. Доста бавно загряваше.

— На Една непрекъснато й се случваха неприятности — допълни кикотещото се момиче. — Помните ли как й се счупи токчето онзи ден? Вечно ставаше нещо такова.

— Помня — каза Хардкасъл.

Помнеше колко тъжно гледаше момичето обувката в ръката си.

— Знаете ли, когато Една не дойде днес в два, имах чувството, че й се е случило нещо много лошо — обади се Джанет и кимна със сериозно лице.

Хардкасъл я погледна неодобрително. Не обичаше хората, които проявяват мъдрост, след като се случи бедата. Беше напълно сигурен, че това момиче не си е помислило нищо подобно и че най-вероятно си е казало: „Ех, как ще си изпати от Котката, като се върне!“

— Как научихте за случилото се? — Попита той отново.

Те се спогледаха. Тази с кикотенето се изчерви гузно и стрелна с очи затворената врата на госпожица Мартиндейл.

— Ами… ъ-ъ-ъ… Аз се измъкнах за мъничко. Исках да си купя пасти за вкъщи и знаех, че като свършим работа, няма да е останало нищо… Като отидох в магазина, онзи на ъгъла, където ме познават много добре, жената ме попита: „Тя ви беше колежка, нали?“ Попитах я: „Коя?“ А тя отговори: „Онази, която са намерили мъртва в телефонната кабина.“ О, така се уплаших! Изтичах обратно и казах на другите. След това решихме, че трябва да кажем на госпожица Мартиндейл, и точно в този момент тя нахълта тук и се развика, че нито една машина не тракала.

Разказа поде русото момиче:

— Аз казах: „Не сме виновни ние. Току-що чухме ужасна новина за Една, госпожица Мартиндейл.“

— И какво направи тя?

— В началото не й се вярваше — обясни брюнетката. — Каза: „Глупости. Пак са ви пробутали някоя безумна клюка в магазините. От къде на къде Една?“ Но се върна в кабинета си, обади се в полицията и се оказа вярно!

— Не мога да разбера — каза Джанет унесено, — не мога да разбера защо им е било да убиват Една.

— Тя си нямаше приятел или нещо такова — допълни брюнетката.

Трите погледнаха Хардкасъл с надежда, сякаш очакваха да им каже отговора. Той въздъхна. Повече нямаше какво да прави тук. Може би някое от другите момичета щеше да му помогне повече. И, разбира се, оставаше самата Шийла Уеб.

— Шийла Уеб и Една бяха ли добри приятелки? — Попита той.

Момичетата се спогледаха.

— Не много.

— Между другото, къде е госпожица Уеб?

Обясниха му, че е в хотел „Кърлю“ при професор Парди.