Демон шосе

10

Едгар отиде да донесе джунджуриите, които бяха необходими на Амбър да призове Сияйния демон и в мига, в който излезе от стаята, Амбър погледна към Майло.

— Сега ли ще го направя?

Майло вдигна рамене.

— Имелда каза, че им е отнело дни да постят и да се приготвят.

— Има повече от един начин да се призове Сияйния демон — отвърна Майло. — Понякога дори не се налага да го призоваваш, явява се пред теб, когато си най-уязвим.

— Майло, не знам…

— Ако не искаш да го правиш, кажи. Ще намерим друг начин.

— Има ли друг начин?

Майло не отговори.

Амбър бавно покри лице с дланите си и прокара пръсти по страните си.

После се наведе.

— И какво тогава да кажа? Как да поздравя Сияйния демон? Сър ли да го наричам, господин ли, господар ли?

— Нито ти е господин, нито ти е господар, така че никак няма нужда да го наричаш. Успокой се, става ли? Няма нужда да нервничиш. Говори с него както говориш с мен, но не се съгласявай с нищо друго, освен с условията, които ти искаш. Игнорирай всичко, което казва извън темата. Ще се опита да те преметне. Слушай всяка дума, която използва, понеже винаги ги използва с цел.

— Не ми помагаш да спра да нервнича.

— Съжалявам.

— Мислиш ли, че идеята е добра?

— Най-добрата, с която разполагаме.

— Това не говори твърде добре, обаче, а?

— Не, не говори.

Амбър се облегна назад. Всичко ѝ се беше вързало на възел отвътре.

— Какво мислиш, че ще направи Имелда, когато разбере, че всъщност съм се срещнала със Сияйния демон?

— Всичко зависи от това, дали този план изобщо ще проработи.

— А ти откъде я познаваш, всъщност? — попита тя.

— Ами откъде се познават хората?

— Знам ли. Срещат се?

— Ето на — отговори Майло. — Срещнахме се.

Едгар се върна в стаята. Амбър не беше съвсем сигурна какво очаква — може би някаква роба или церемониална кама, или пък кутия със свещи с издълбани по тях пентаграми. Не очакваше голяма кожена кесия с формата на спаднат балон.

— Това е кесия за барут — гордо обяви Едгар, подавайки кесията с нещо като страхопочитание. Беше тежка, изпълнена до кожения ръб с нещо, прилично на пясък. — Персийска, деветнадесети век, изработена от слабините на камила.

— Бляк.

Едгар се разсмя.

— Не се тревожи, камилата отдавна е мъртва.

— Бляк все пак.

— Виждаш ли тези гравирани неща по кожата? Тези любопитни малки нарези? Не знам какво са. Ама са красивички, нали?

— Вътре барут ли има? — попита тя.

Той поклати глава.

— Нещо далеч по-мощно. И далеч по-ценно. Единствената причина, поради която ти позволявам да го използваш, е, че аз самият не успях да го накарам да проработи.

Майло се намръщи.

— Опитвал си се да призовеш Сияйния демон?

— Всеки иска нещо — отговори Едгар с лека тъга, — но явно не бях толкова интересен за него, че да ми обърне внимание. Историята на живота ми, а? Но ако това свърши работа на някого, то това ще е Амбър и тогава най-сетне ще разбера дали си е струвало парите, които платих за него, или са ме метнали на върбата. Сещаш се — за пореден път.

— Как да го използвам? — попита тя, връщайки му обратно кесията.

Едгар разчисти място на масичката за кафе и я сложи отгоре, после седна.

— Насипваш от праха в кръг около себе си, като гледаш да няма празнини. Палиш. То се възпламенява. Толкоз.

— Толкова ли е лесно? И тогава Сияйния демон ще се появи?

Едгар се поколеба.

— Какво? — попита Майло с подозрение в гласа.

— Сияйния демон вече не прави така — отвърна Едгар. — Да се явява, де. Не можеш да го накараш да дойде при теб. Вместо това, ти отиваш при него.

Амбър се вледени.

— Аз какво?

Майло се намръщи.

— Тя какво?

— Аз не можах да го накарам да сработи, така че трябва да се примиря с онова, което ми обясни човекът, който ми продаде праха, ясно? Палиш кръга и когато лумне… пристигаш.

— Къде? — попиша Майло.

— Ами там, където се намира Сияйния демон — отговори Едгар.

— В ада? — обади се Амбър с тънък гласец.

— Може би. Ама не бъди толкова изплашена. Всичко си е абсолютно наред. Ще си в пълна безопасност.

— Не ми звучи като пълна безопасност — изръмжа Майло.

— Обаче е. Няма да бъде изложена на никаква опасност. Докато не излиза от кръга.

— Това не ми харесва — промърмори Амбър. — Поне вие двамата ще бъдете ли с мен?

Едгар направи физиономия.

— Боя се, че ще се наложи ние да останем тук. Такива са правилата. Но не бива да се притесняваш за нищо. Ще се срещнеш със Сияйния демон. Ще му обясниш каква ти е ситуацията. Ще му предложиш онзи тип, който е духнал от сделката в замяна на някакъв начин, по който да се защитиш от родителите си и техните приятели.

— И само това — подчерта Майло. — Не се отклонявай от сценария.

— Това е добър съвет — съгласи се Едгар. — Сияйния демон обича да говори, в това няма спор, и може да се опита да те накара да се съгласиш с нещо, което не бива. Придържай се към простото. Ако му допаднат условията, ще ги приеме. Ако не — потушаваш пламъците и си обратно тук. Не излизай от кръга. Няма как да ти го подчертая по-дебело.

— Ами ако той ме издърпа?

— Няма да може дори да те докосне, докато стоиш там, където си. Освен това, за собственото си добро — вероятно е препоръчително да не гледаш директно в него. — Едгар се изправи. — Ето. Мисля, че това беше всичко.

Амбър вдигна очи към него.

— Все още имам поне милиард въпроса.

— Познанието е опасно нещо — отвърна Едгар. — Ще се справиш. Хайде, можеш да го свършиш в задния двор.

Той взе кесията за барут и отиде в кухнята. Майло се изправи и помогна на Амбър да стане. Краката ѝ не я държаха.

— Наистина ли ще го направя? — попита тя.

— Можеш да размислиш по всяко време.

Тя издиша продължително.

— Не мога да повярвам, че наистина ще го направя…

Излязоха навън. Тъмният двор беше скромен, с малък басейн, който имаше нужда от сериозно почистване. Амбър не беше сигурна дали потта по лицето ѝ беше от влажността, или от вълнение. Дъждът беше спрял, което отново даде път на песните на цикадите. Едгар заведе Амбър при едно местенце, обрасло с плевели и ѝ подаде кесията и ошмулена кутия кибрит с картинка на стълбище върху нея.

— Всичко е готово — рече той.

Тя погледна към Майло за последни инструкции, но той просто си стоеше, съвсем недосегаем за жегата. Очаквайки да я поправят във всеки един момент, тя отвори тапата на кесията, приклекна и започна да ръси.

Отворът беше тесен и фината черна пудра изтичаше на тънка, непрекъсната струйка. Топлият бриз разрошваше тревата, но прахът падаше надолу, сякаш в пълно безветрие. Амбър завъртя 360 градуса, като се увери, че няма празнини около нея, а когато приключи, се изправи насред малкия кръг и запуши отново кесията. Подаде я на Едгар, но той махна с ръка.

— Изчакай, докато приключиш — рече и тя преметна презрамката на кесията през рамо, така че торбичката се намести диагонално през гърдите ѝ.

Извади клечка от кибрита и отново приклекна. Устата ѝ беше пресъхнала. Ръцете трепереха. Пишкаше ѝ се. Тя вдигна очи към Майло.

— Ще се видим като се върнеш — рече той.

Амбър прокара кибритената главичка по шкурката. Клечката лумна, а тя с треперещи ръце запали праха. Той се възпламени моментално, изпускайки такава смрад, че тя веднага извърна глава. Огънят се разпространи от точката на контакт в двете посоки, а тя стоеше и наблюдаваше как я заобикаля. Когато пламъците се срещнаха и кръгът се затвори, пламъците станаха сини, а тя вече беше вътре в някакво помещение, в замък — огромните му стени бяха изградени от дялани камъни, таванът беше твърде висок, за да се вижда, а дебелите дървени греди бяха погълнати от сянка.

Пред нея имаше пет аркообразни входа към коридори, подобно на пръстите на разперена ръка. По стените висяха гоблени, изобразяващи различни греховни деяния, а шокиращият им ефект незабавно биваше засенчен от дори още по-отвратителните изображения по рисуваните стъкла на високите прозорци, врязани в стената високо горе.

Беше студено. Потта, която беше покрила тялото ѝ в горещината на Маями, сега я караше да трепери. Дъхът ѝ кристализираше на малки облачета. Мислеше, че е сама, докато не чу кикота.

Някой стоеше в тъмното пространство до вратата. Спотайваше се.

— Ехо? — повика тя. Гласът ѝ не звучеше като нейния. Звучеше като този на изплашено дете. — Аз… ви виждам. Виждам ви. Ехо?

Очертанието не помръдна.

Отнякъде, от друго място, се донесоха писъци, хор от болка, довян от вятъра. Почти изчезна докато го регистрира изобщо.

— Здравей — отвърна очертанието.

Пристъпи напред в светлината. Високо и слабо, безполово нещо, облечено в роба от кръпки, която може и да беше наметало. Тежък грим — черен и зле нанесен, очертаваше очите му, а тънката уста бе намазана с червено червило. Фондьотенът му покриваше почти цялата плешива глава в дебел пласт сиво-бяло, което може и да беше пепел.

— Ти ли си Сияйния демон? — попита Амбър.

Странното нещо се изкикоти кресливо, покривайки уста с дългите си пръсти.

— Не, не, не — отвърна то с любопитен глас. — Не, не. Но той знае, че си тук.

— Къде съм?

Поредното кикотене.

— В неговия замък.

— Това адът ли е?

— За някои — да. Как се казваш?

— Амбър.

— Здрасти, Амбър. Аз съм Жокера.

— Привет, Жокер.

— Искаш ли да си поиграеш с мен? — попита Жокера. — Знам много игри. Искаш ли да играем на „Кой може да изкрещи най-силно“? Много съм добър в нея. Или пък на „Кой може да пусне най-много кръв“? Бас ловя, че ти ще спечелиш. Ще ти дам преднина, ако искаш.

— Не мисля.

— Излез от кръга, Амбър.

— Съжалявам, не мога.

— Разбира се, че можеш — рече Жокера, присламчвайки се по-наблизо. — Излез от кръга.

Жокера се усмихна. Зъбите му бяха малки, заострени късчета цветно стъкло, стърчащи от окървавени венци.

Внезапно съществото извърна глава и присви очи. В единия коридор се появи блещукане.

Амбър се пребори с порива да хукне да бяга, макар всеки инстинкт в тялото ѝ да крещеше срещу нея. Наблюдаваше как блещукането се усилва и става все по-ярко, после се извърна, свеждайки глава, прикривайки очите си с длани. Помещението внезапно се озари. Иззад нея се дочу отдалечаващо се топуркане на боси крака.

— Искаш аудиенция при мен — чу се глас. Мъжки. Тих.

— Да — изкряка тя със затворени очи. — Аз съм… аз…

— Знам коя си, дете. Знам защо си тук. Търсиш защита от онези, които искат да ти причинят зло.

Тя кимна. Устата ѝ беше толкова, толкова пресъхнала.

— Родителите ми. И техните приятели.

— И тях познавам, да — отвърна Сияйния демон. — Толкова нетърпеливи. Толкова безмилостни — сиянието му проникваше през клепачите. Беше болезнено. — Ти си първата, която успя да избяга от тепсията им. Първата, която намери път към мен.

— Имам нужда от помощта ти.

— Ама разбира се — отвърна Сияйния демон и тя успя да чуе усмивката в гласа му. — Аз съм единственият, който би могъл да ти помогне. Аз съм единствената ти надежда, нали така? Ела, Амбър, нека те разведа из замъка ми.

— Аз… казаха ми да стоя в кръга.

— Ммммм. Да. Мъдро, предполагам.

— Къде сме? — попита тя. — Това адът ли е?

— Въпроси, въпроси — възкликна Сияйния демон. — Толкова любопитен вид сте вие, живите. Мъртвите нямат нужда от въпроси. Мъртвите са съвсем доволни в нежното си неведение — сега той крачеше около кръга, в който стоеше тя. Амбър не продума. Имаше чувството, че не е приключил.

— Това е неговото царство — продължи Сияйния демон. — Онзи с многото имена. Моят мрачен и ужасяващ господар.

— Окървавения крал — рече Амбър.

— Едно от имената му, да — отговори Сияйния демон. — Това е неговото царство, но ние сме в моя дворец. Ти си мой гост, Амбър. Уверявам те, не ще те връхлети беда, ако направиш малка крачка…

Тя се обърна по посока на гласа му.

— Аз… съжалявам, но не мога. Тук съм само, за да сключа сделка.

Тишина. А после:

— Жалко.

Тя навлажни с език пресъхналите си устни.

— Можеш ли да ми помогнеш? Можеш ли да си върнеш обратно силата, която си им дал?

Сияйния демон спря някъде отляво.

— Родителите ти, техните приятели, те имат идеи далеч над позицията си. Амбиции. Някои би ги нарекъл светотатствени. Но сделката си е сделка — не мога да наруша своята част повече, отколкото те биха нарушили своята. Не мога да им отнема силата или да променя условията на уговорката, която имаме. Но може би все пак има начин, по който да ти помогна. Ти какво си готова да ми дадеш в замяна?

Тя преглътна.

— Има един човек, с когото си сключил сделка преди години. Той те е измамил.

— Никой не ме мами, дете.

— Този го е сторил. Дал си му каквото е искал, а той е избягал. Никога не е изпълнил своята част от сделката. Помниш ли го?

Сияйния демон замълча за миг.

— Знам за кого говориш.

— Мога да го открия. Мога да го открия вместо теб.

— Знаеш ли къде е?

— Не, но мога да разбера. Мисля, че мога да разбера.

— Интересно — рече той.

— Имаме ли сделка?

— Ако действително го намериш, Амбър, тогава ще говорим за сделки — боси стъпки по камъка. Отдалечаваше се.

— Не — извика тя.

Звук, подобен на остро вдишване, изсвистя през помещението.

— Не? — повтори той.

Тя имаше чувството, че току-що е извършила сериозно нарушение на демонския етикет, но все пак продължи.

— Искам думата ти, че ще имаме сделка, ако ти го доведа.

— Това ли искаш? Наистина?

— Да — отвърна тя с, както се надяваше, стоманена решимост.

Той се приближи.

— В такъв случай — времево ограничение — рече той. — Колко време ще ти трябва?

— Ъ… шест седмици? — избълва тя, удвоявайки предположението на Имелда.

— Имаш три — отсече Сияйния демон, а Амбър се постара да не прави гримаси. — Двадесет и един дни. Петстотин и четири часа.

— И… тогава ще ме защитиш от родителите ми?

Сега стоеше точно пред нея.

— Не мога да променя условията на договора, който съм сключил с тях, но ако ми доведеш този човек в отпуснатото ти време, ще променя теб, Амбър. Твоята кръв ще стане отрова. Да те погълнат ще значи смърт.

— Но аз ще съм си добре, нали?

Отново онази усмивка, която се проявяваше в гласа му.

— Твоята кръв ще бъде отрова за всички, освен теб. Имаш думата ми. Имам ли аз твоята?

— Аз… предполагам, че да. Как е името му? На човека, който те измами?

— Не мога да ти помагам повече. Протягам ти ръка — стисни я и имаме сделка.

— Аз… не мога да се показвам извън кръга.

— Все още стоиш в него, не е ли така?

Амбър прехапа устна, след което бавно протегна ръка навън.

Сияйния демон я сграбчи за ръката и я изви, Амбър извика и стисна очи още по-силно, докато той притискаше пръст в китката ѝ. Гореше.

— Петстотин и четири часа — повтори Сияйния демон, след като отдръпна пръста си. — Ако не успееш да ми доведеш този човек в даденото време, душата ти става моя.

— Не! — извика Амбър, докато се опитваше да се отскубне. — Не съм се съгласявала с това!

— Такива са условията — заяви Сияйния демон и я пусна толкова внезапно, че тя едва не излетя от кръга.

Тя се извърна от него, стиснала дясната си ръка, докато отваряше очи. Числото 504 бе прогорено в китката ѝ, дамга, която вече се втвърдяваше и се превръщаше в белег. Болката бързо отшумяваше.

— Не съм се съгласявала на това — повтори тя. — Не съм…

От всичките пет коридора нахлу вятър, усоен вятър, който носеше намек за развала и за противен парфюм, и за презрели плодове, и за човешки останки, и този вятър потуши огнения кръг, а Амбър отново се озова под открито небе, в Маями, а Майло тичаше към нея, за да я хване, докато се свлича надолу.