Демон шосе

7

Смехът заглъхна.

— Не — обади се Амбър едва-едва.

— Демоничните ни образи улесниха всичко. Улесниха го прекалено много.

Амбър поклати глава.

— Не може да сте сторили това. Моля те, Имелда, кажи ми, че не сте го направили.

— Не биваше да позволяваме децата да достигнат етапа, в който да разбират какво представляват. Беше твърде опасно. Твърде непредсказуемо. Ставахме по-силни с всяко следващо дете, което поглъщахме, но всяко се раждаше със сила, равностойна на нашата. Ти си единствената, която реално имах възможност да видя как се променя.

— Щях ли… щяхте ли да изядете и мен? — изправи се внезапно Амбър. — Щели са да ме изядат? Щели са да ме убият и да ме изядат? Собствените ми проклети родители?

— Моля те, седни.

— Не мисля!

— Хубаво — отвърна Имелда и звучеше уморена.

— Давай нататък! Кажи ми какво му направихте на брат ми.

— Убихме го и го изядохме, и той ни направи по-силни — отговори Имелда. — Всеки от нас даде по половин литър кръв, която буквално кипеше от мощ на този етап, а по онова време Кърсти и Грант вече очакваха дете.

— Не — обади се Амбър. — Не е възможно. Такова нещо не се е случвало. Това е извратено.

Имелда не посмя да я погледне в очите.

— Веднага щом техният син навърши шестнадесет и го изядохме, дойде моят ред с Алистър и ние изядохме и моето дете, когато тя навърши шестнадесет, а после отново стигнахме до Бил и Бети.

— Редували сте се? Какво беше този път? Още един брат? Или сестра?

— Беше момиче.

Сълзи се стичаха по страните на Амбър.

— Имала съм сестра. Имала съм сестра и вие сте я убили.

— Да, така беше — отвърна Имелда, издърпвайки стърчащ конец от дрехата си. — На всеки шестнайсет години силата на седмия се рециклираше през нас, правеше ни по-могъщи, а остатъкът отново беше свободен за следващото дете.

— Значи това сте правили? — попита Амбър. — И колко време вече, последните сто години?

— Стараем се да не се привързваме към децата ни. Това е единственият начин да останеш с всичкия си.

Амбър се разсмя.

— С всичкия си? И ти си мислиш, че това е нормално? Това е най-ненормалното нещо, което съм чувала! Това е психария! Това е болно и извратено! Това е зло! Твърдиш, че родителите ми са…

— Психопати — каза Имелда и я погледна. — Да. Чиста проба психопати. Останалите, те станаха психопати. Оставиха се на силата да ги промени, да прояде съвестта им. Но Бил и Бети — те са родени такива. Просто го бяха крили, докато вече не се налагаше да го правят.

— Значи всички са психари, с изключение на теб? — попита Амбър. Ноктите ѝ — все още обичайните ѝ нокти, слава Богу, се впиваха в панталоните. — В това ли искаш да ме накараш да повярвам сега?

— Ако съм психопат — започна Имелда, — защо още не съм те убила? Другите ги няма сега. Ако те убия в този момент… ако те изям… ще абсорбирам цялата ти сила. Няма да се налага да я деля с никого. Та след като наистина смяташ, че съм същата като родителите ти, защо тогава си още жива?

— Не знам — отговори Амбър. — Може да се опитваш да ме убедиш да умра. Или може би, понеже Сияйния демон изисква по стъкленица кръв от всеки един от вас, ако остана само за теб, това ще е нарушение на договора.

Имелда се усмихна.

— Вече нарушавам правилата, като те оставям жива. Но се възхищавам на логиката ти. Не спираш да мислиш, нали? Това е, което винаги съм обичала у теб, Амбър.

— Никога не си обичала каквото и да било у мен — сопна се Амбър. — Преди всичко това дори не ме заговаряше.

— Вече не можех да го правя — отвърна Имелда. — Не можех да се преструвам повече. Не като останалите.

— И как така стана, че ти си по-различна?

Имелда се поколеба.

— Последния път, когато имах дете, нещо се обърка. Опитах се да не се привързвам към нея, но не можех. В момента, в който взех новороденото си бебе на ръце, знаех… Знаех, че не би трябвало да се чувствам така.

— Обичала си я.

— Да.

— И все пак си я убила.

— Алистър я уби. Опитах се да избягам. Опитах се да взема дъщеря си и да избягам, но той знаеше какво планирам. Обеща, че ако се върна, няма да каже на другите. Бях уплашена. Объркана. Слаба.

— И ти върна дъщеря си, за да бъде убита.

— Да.

— И нека позная — чувствала си се зле по този повод.

Имелда вдигна очи.

— Това спира сега. С теб. Прекарах последните десет години да събирам смелост. Съжалявам, че никога не съм се държала мило с теб, но беше твърде рисковано. Боях се, че другите ще забележат какво планирам. Особено Алистър. Той ме познава най-добре. Но сега ще разкъсам цикъла. Ти ще изчезнеш с Майло. Тази вечер. Аз ще се присъединя към вас, когато мога, но имаш един-единствен шанс да се измъкнеш от това жива и Майло знае откъде можеш да започнеш.

— Отпращаш ме? Но не можеш да го направиш. Това е моят дом.

— Така ли? Какво точно имаш тук, Амбър? Приятели? Наистина? Ще останеш заради училището? Заради работата си в ресторанта? Тези неща ти стигат, за да останеш?

Амбър преглътна.

— И къде тогава отивам?

— Майло знае, аз — не.

— Защо не знаеш?

— Защото, ако родителите ти разберат, че ти помагам — отвърна Имелда, — ще ме изтезават, докато не им кажа всичко. Ако не знам къде се намираш, няма как да те предам.

Амбър зяпна.

— Но… какво ще стане с теб?

Имелда се позачуди.

— Родителите ти са безмилостни хора, мила, няма да изпуснат възможността да абсорбират повече сила.

— Ще те изядат?

— И ако извадя голям, голям късмет? Първо ще ме убият.