Демон шосе

36

Амбър крачеше бързо, гледаше да се крие в сенките, а в ръката си здраво стискаше кръста. Улиците бяха неестествено притихнали, цялото градче Каскейд Фолс задържаше дъха си за утрото. Но дотогава имаше много време.

Някъде по средата на пътя Амбър забеляза първата кола, която се движеше из града. Тя се скри зад една ограда, прилепи се странично, надничайки през листата на добре оформения плет.

Колата мина бавно и толкова близо, че Амбър успя добре да огледа и Грант, и Кърсти.

Затаи дъх.

Никакви демонски рога у старите приятели на родителите ѝ. Изглеждаха си съвсем нормално, седнали в колата, оглеждаха се като ястреби в търсене на плячка. Амбър почувства безразсъден порив да се изправи, да се остави да я видят.

Устоя.

Колата продължи напред и Амбър се замисли над видяното. За лицата им. Спокойни, но в очакване. Търпеливи, но развълнувани. Знаеха, че е наблизо и че затварят капана. Желанието да се изправи бързо изчезна, заменено от толкова дълбока ненавист, че сега трябваше да се възпре да не закрещи ругатни по тях. Сърцето ѝ тупкаше още по-силно в гърдите и тя се преобрази, без да иска. Този път я нямаше придружаващата промяната болка.

Когато колата сви зад ъгъла, Амбър продължи напред, все още в демонската си форма, пресече бързо улицата и отново се плъзна в сенките.

Стигна до хотел Варга, без да срещне друг човек, и го заобиколи. В съзнанието ѝ проблесна гледката на вампирите, които лазеха по фасадата на хотела като мухи по парче гнило месо, но до този момент нямаше нищо необичайно, или неестествено, поне видимо. Тя продължи през тъмния квартал към единствената къща, която светеше.

Заобиколи я, като се криеше в сенките, след което пресече улицата и приклекна зад някакви храсти. Почака, за да се увери, че никой не я е видял, после надникна към отсрещната страна, към вратата, която зееше отворена, като гладна паст.

Беше се случило нещо ужасно.

Тя прехапа устна и усети острите си зъби. Ако вътре имаше вампири, тя носеше разпятието. Ако вътре бяха родителите ѝ, то нямаше да свърши никаква работа и тя щеше да върви директно към смъртта си.

Но нямаше избор. Глен беше в къщата, просто беше сигурна в това, и нямаше да го остави — не и ако имаше начин да го спаси.

Тя отново прекоси улицата на бегом, приведена ниско, като се изправи чак, когато приближи вратата. В последния момент си върна нормалния облик — ако беше в грешка и всичко беше наред, не искаше да докара инфаркт на собственика на къщата.

Амбър изкачи двете малки стъпала, отвори вратата до край и влезе вътре, като държеше разпятието пред себе си.

Коридорът беше дълъг и тесен, а в края му имаше врата с голямо матирано стъкло. От лявата страна се влизаше в добре поддържана, но необитаема дневна. От дясната подреден кабинет с много книжни лавици. Мина покрай масичка, на която имаше телефон от онези, които беше виждала само на снимка — с шайба. После спалня отляво, баня отдясно.

Къщата беше тиха и добре осветена. Зад матовото стъкло пред нея не се движеха сенки.

Амбър спря и се заслуша. Преброи до десет и след като все така не чу нищо, завъртя топката и бутна вратата. Тя леко се отвори и откри втора дневна, в която очевидно присъстваха следи от живот. Телевизорът в ъгъла, цепениците до камината, пръснатите по мебелите списания и книги — това беше помещението, в което собственикът на къщата прекарваше по-голяма част от времето си.

Беше прекарал тук и последните си мигове.

Тялото му лежеше рухнало до стария диван, а главата му беше завъртяна в обратната посока. Смъртта му изглежда бе бърза — или поне така изглеждаше. Дребно милосърдие. Амбър се чудеше дали щеше да остане поне някой в този град, който да клюкарства за случилото се, след тази вечер.

Дневната беше свързана с кухнята. Амбър безшумно прекоси застлания с килим под. Стигна до вратата, надникна вътре и тежък товар падна от раменете ѝ. Глен лежеше на масата с разперени ръце и крака, а очите му бяха отворени и мигаха. Дузини малки прободни рани бяха нашарили тялото му в идеални комплекти от по две дупки, а от раните изтичаха последните останали капки кръв. Кожата му беше почти бяла. Изглеждаше изпразнен. На косъм от смъртта.

Очите му се спряха на нея. Отвори уста, за да се обади, но се чу само слаба въздишка. Помръдна с пръст — само това му се удаде.

Вампирката влезе в кухнята от мокрото помещение в другия край. Беше на средна възраст и толкова бледа, колкото Глен. Усмихна се на Амбър, разкривайки острите си зъби.

Амбър се върна назад, излизайки от кухнята. Сега вратите, които свързваха дневната с двете спални, бяха отворени. Вампирите стояха там и я наблюдаваха гладно.

Тя се заизмъква към вратата с матираното стъкло. Те тръгнаха след нея. Осмина. Тя вдигна разпятието. По лицата на вампирите се изписаха изражения на физическа болка. Единият дори отскочи като опарен. Всички съскаха ядно.

Жената на средна възраст беше най-смела. С всяка нейна стъпка Амбър се отдръпваше назад. Очите на жената бяха удивителни. Пламтяха. Амбър не можеше да откъсне очи.

— Махни кръста — каза жената.

Гласът ѝ се стопи в главата на Амбър. Думите пееха. Достигаха до всяко кътче от съзнанието ѝ и носеха приятна, успокояваща топлина.

Ръката на Амбър се снижи.

— Махни го — продължи жената. — Нищо няма да ти сторим.

Амбър искаше. Много искаше да го направи. Не ѝ харесваше да държи разпятието така. Не искаше да нарани чувствата на жената. Но другите вампири — тях не ги харесваше. Плашеха я. Особено начинът, по който се приближаваха все повече с широки усмивки. Само след мигове, единият от тях щеше да е достатъчно близо, за да свали ръката ѝ или дори съвсем да избие разпятието от нея.

Толкова ли ще е лошо? Може би не. Може би трябва да им позволи да го направят.

Пламтящите очи на жената се отклониха за кратко към снижаващото се разпятие и Амбър отново можеше да мисли ясно.

Тя оголи зъби, които се удължиха и изостриха, кожата ѝ почервеня, мускулите се наляха, краката се удължиха, рогата пораснаха и сега вече вампирите започнаха да отстъпват, с широко отворени очи, насочени към нея — красива, ужасяваща и ръмжаща.

Жената на средна възраст зяпна.

— Какво си ти?

Амбър само изръмжа и с крачка назад се озова в коридора. Свободната ѝ ръка се обви около топката на вратата и тя бавно я затвори.

Хукна по-бързо по коридора. Сенките зад матовото стъкло се задвижиха към светлината и се скупчиха на едно място, оформяйки солидна маса. Амбър стигна входната врата и стъпи на първото стъпало.

Матовото стъкло се пръсна на парченца, когато вампирите изхвърчаха отвътре. Амбър се извъртя, отскочи от стъпалата и побягна. Те се хвърлиха по петите ѝ — кикотеща се, плюеща сбирщина от тела. Тя стигна до улицата и точно тогава една ръка я сграбчи за рамото. Амбър мушна разпятието през рамо, чу писък, ръката я пусна, а тя продължи да бяга. Вече бяха във въздуха — тъмни фигури, които прехвърчаха през нощното небе. Едната се спусна към нея и тя залегна, след което се препъна. Прескочи една ниска ограда и побягна през нечий заден двор. Внезапно плющене на дрехи някъде отгоре и тя почувства как една ръка минава през косата ѝ, изпускайки я съвсем за малко.

Изтича до следващата къща и не забави ход, докато се приближаваше към входната врата. Зад гърба си усети рязко раздвижване на въздуха и тя знаеше, че това е жената на средна възраст — онази с медения глас. Амбър скочи, подпря рамо на вратата, разби я на трески и в крайна сметка се просна на пода. Вдигна се. Вратата висеше на пантите си, но рамката беше празна. Не можеха да влизат вътре без покана.

Тя се обърна и видя човек на стълбите, забеляза как нещо проблясва в тъмното и залегна, точно когато къщата се изпълни с пушечен гръм. След това се надигна, изскубвайки пушката от ръцете на собственика ѝ.

— Какво, по дяволите? — изкрещя.

Собственикът — пълничък човек около четиридесетте, облечен с хлабаво овързан халат върху боксерки и тениска, веднага вдигна ръце.

— Моля ви! — извика. — Не ни наранявайте. Само си отидете! Господи, моля те!

— Няма да ви нараня — сопна се тя.

Той добре я огледа, би трябвало, защото лицето му се изпъна.

— О, Боже… ти си Дяволът…

— Не съм дявол — отвърна тя. — Казвам се Амбър. Няма да ви нараня.

— Моля те — изхлипа той. — Пощади семейството ми.

— Няма да ви нараня, — повтори тя, този път по-високо. — Знаеш какво става, нали? Наясно си с цялата тази лудост?

Той кимна бързо.

— Не… нещата. Тези…

— Хайде. Можеш да го кажеш.

Той преглътна тежко.

— Вампирите.

— Ето на̀ — каза Амбър. — Каскейд Фолс е залят от вампири, нали? Да ти приличам на вампир?

— Приличаш на Дявола.

— Но не и на вампир. И няма да нараня нито теб, нито семейството ти. Виж, не могат да влязат вътре, освен ако не ги поканиш, нали разбираш? Така че си в пълна безопасност.

— Ще ни изядеш ли?

— Не — раздразнено отвърна тя. — Няма да ви ям. Просто правете каквото ви кажа и ще останете живи, ясно?

Той кимна бавно. Очите му вече се движеха, прескачаха към входната врата, докато мисловните му процеси се връщаха към нормалния си ход.

Тя му подаде пушката.

— Ще ти се доверя да не ме застреляш, става ли?

Той се поколеба, после взе оръжието.

— Благодаря.

— Ще се махна при първата удобна възможност — каза тя. — Ако мога, ще отвлека вниманието им и ще ги отведа далеч от теб и семейството ти. Искаш ли съвета ми? Махни се от този град още сутринта.

— Да — разтреперано отвърна той. — Да.

— Ще проверя отзад — каза тя — и ще видя дали не мога да се измъкна оттам. Ако някой се доближи до вратата, стреляй, разбра ли?

Той кимна и тя го потупа по рамото.

— Всичко ще бъде наред с вас — успокои го тя. — Обещавам.

Тя изтича към тъмната кухня и намери задната врата с ключа, забравен в ключалката. Отвори, но не излезе навън. Наведе се, като гледаше нагоре. Никакъв признак за присъствие.

Чу гласове от къщата. Не искаше да плаши жената на човека, но наистина нямаше избор. Върна се в коридора.

Не говореше с жена си. Говореше с вампир, който стоеше точно пред прага на вратата. Пушката се люшкаше в ръката му. От мястото си Амбър виждаше пламтящите очи на вампира.

Домакинът направи крачка назад.

— Моля — каза глухо, — заповядайте.