Демон шосе

20

Шериф Рузвелт вече беше излязъл за работа, когато Амбър се събуди на следващата сутрин. Тя се присъедини към Майло и Глен на масата, Ела Мей им сервира закуска, но не седна да се храни с тях. Амбър ядеше мълчаливо и Майло също не продумваше. Дори Глен изглеждаше унил.

Метнаха чантите си в Чарджъра и се върнаха вътре да платят. Ела Мей връчи на Майло ръкописна разписка и ги изпрати до вратата, ала те застанаха на вратата в очакване някой да каже нещо.

Ела Мей беше тази, която прекъсна мълчанието.

— Няма да ви разпитвам нищо за делата ви — започна тя. — Няма да питам защо се интересувате от човек, който изби толкова много хора или откъде знаете това, което знаете. В тази страна има черен подземен свят и аз съм съвсем наясно, че има хора, на които се налага да минават през него — много често не по тяхна вина. Ако сте поели по този път… е, щях да се моля за вас, ако се молех изобщо.

Амбър се усмихна леко, с болка.

Ела Мей кимна рязко.

— Обадих се на Хедър. Помолих я да поговори с вас, ако е в настроение. Но няма гаранция, че ще го направи, имайте го предвид. Дъщеря ми си е сама за себе си. Библиотеката днес отваря по-късно, така че ще е на работа в два часа. Можете да се отбиете по това време, да видите дали е разговорливо настроена. А сега, хубав ви ден.

И затвори вратата.

В два и десет влязоха в библиотеката и намериха Хедър Медина да пренарежда рафтовете с литературата за самопомощ. Отблизо беше привлекателна жена със сочни меки устни, но сурови очи. На шията ѝ имаше тънък белег, който изчезваше под якичката на блузата ѝ. Всичко в нея — от маниерите до обувките, с които бе обута, бе практично, сякаш беше готова за бягство или за бой във всеки един момент — крещящо очевиден оцеляващ. Амбър веднага я хареса.

— Изпрати ни майка ти — каза Майло.

Хедър кимна и продължи да плъзга книгите по лавиците.

— Предупреди ме, че сте любопитна групичка с определен интерес от недалечната история на града ни. Казах ѝ, че вече съм разговаряла с вас. Казах ѝ, че не сте съвсем деликатни.

— Тя спомена, че ще говориш с нас, ако си в нужното настроение — намеси се Амбър.

— И сега се чудите в какво настроение съм в момента? — попита Хедър. — Амбър, нали така? И Глен? Имах едно гадже, което се казваше Глен. Наистина добро момче. Мисля, че беше първата ми любов. Гимназиалното ми увлечение. Дейкър Шанкс се върна от мъртвите и го уби, когато бях на шестнайсет.

Каза го с такова спокойствие, че Амбър не забеляза как думите се плъзнаха по гърба ѝ и накрая я накараха да потрепери.

— Значи е вярно? Всичко, което сме чували?

— Е, не знам — отвърна Хедър. — Зависи какво сте чували, нали така?

По-възрастната библиотекарка мина покрай тях, изгледа ги подозрително и Хедър се усмихна, без да сваля очи от нея, докато не се отдалечи достатъчно, че да не може да чува.

— Когато бях малка, всички знаехме кой е Дейкър Шанкс — продължи Хедър. — Израснах с историите за нещата, които е сторил, и за това как майка ми е човекът, който е разкрил всичко. На площадката приятелите ми непрекъснато разиграваха нощта, през която беше умрял. Редуваха се кой да бъде баща ми и другите полицаи, влитаха, стреляха, а този, който играеше Шанкс, започваше да вие, да крещи, да се върти насам и натам, докато го уцелваха куршумите. Беше градската история, която бързо се превърна в градска легенда. Сестра ми Кристина — тя беше по-голяма от мен, приличаше досущ на мама, така че, макар майка ми да не е присъствала в нощта на смъртта на Шанкс, децата бяха решили, че ще е по-добре, по-удовлетворително, ако е там. Кристина беше адски търсена по време на десетгодишната почивка.

Хедър се усмихна тъжно, после отърси усмивката от лицето си.

— Кристина изчезна, когато бях на шестнайсет — продължи тя. — Десетгодишнината от смъртта на Шанкс, до минутата. Изчезна директно от спалнята си. През следващите няколко седмици изчезнаха още четирима ду̀ши — мъж, жена, четиринайсетгодишно момче и тригодишно момиченце.

— Съжалявам — тихо каза Амбър.

— Това за известно време раздели семейството ми. Но родителите ми… не знам. Може би са по-силни от повечето хора. После, точно година по-късно, изчезнаха още пет човека. Мъж, жена и три деца. След година още петима… Нямаха връзка помежду си, но поне приблизително си приличаха на външен вид. Тъкмо това правеше Шанкс. Създаваше гротескните си малки семейства.

— А всички са мислели, че става дума за убиец-имитатор — намеси се Майло.

— Всички, освен мен — отвърна Хедър. Тя затъркаля количката с книги към секцията за готварство и започна да ги прехвърля по рафтовете. — Дори майка ми не можеше да види какво става. Има удивителен ум, но да помислиш, че един убиец се е върнал от мъртвите, беше твърде много дори за нея. Бях на шестнайсет и Шанкс ме погна — гонеше ме в стария театър, където правехме рециталите си. Аз изтичах право към стаята на чистачката, след това полетяхме, а когато погледнах нагоре, Шанкс го нямаше. Аз и няколко приятели разбихме стария му магазин и открихме тайна стая, която баща ми и колегите му дори не бяха търсили. Беше пълна с къщи за кукли. Напълно обзаведени, но само половината бяха запълнени с фигурки. Тези малки човечета, като порцеланови или нещо подобно, седяха по масите или гледаха телевизия, или си играеха с дребни, дребни играчки на пода. Веднага разпознах сестра си. Седеше на леглото на горния етаж на една от къщите и четеше книга с широка усмивка на лицето.

— Фигурки на жертвите му — обади се Глен. — Зловещо.

Хедър поклати глава.

— Не разбираш. Шанкс правеше къща, обзавеждане, всичко останало. Но не правеше фигурки. Хващаше ги.

Майло се намръщи.

— Моля?

Хедър се увери, че възрастната библиотекарка не е наоколо и се наведе към тях.

— Фигурките бяха жертвите му. На кукленското легло седеше сестра ми. Реалната ми сестра. Но пък беше направил грешка с усмивката ѝ. Кристина винаги се усмихваше някак накриво. Беше го объркал.

— Но ти каза, че са били направени от порцелан — каза Амбър.

— Така изглеждаше — отвърна Хедър. — Но аз видях какво прави с телата им, когато вече са мъртви. Той ги балсамираше. Мазето на магазина му беше голяма зала за балсамиране. После ги преобличаше и… и ги поставяше в нужната поза. Зашиваше изражения на лицата им и нагласяше ръцете им така или иначе… Когато се получеше каквото искаше, ги покриваше с нещо като смола, за да останат, както са и ги поставяше в къщата.

— Аха, ама не, още не схващам — заяви Глен. — Понеже фигурките в куклените къщи са малки. А звучи сякаш ни казваш, че той ги е убивал, балсамирал и после ги е смалявал, а пък си нормална жена с всичкия си, така че не е възможно да казваш точно това.

— Не ги смаляваше — отговори Хедър. — Не и наистина. Шанкс го наричаше „входомагия“. Имаше един ключ, специален ключ, който действаше като тунел, така мисля, между една врата и коя да е друга врата — по негов избор. Така отвличаше и хората. Така изчезваха.

— Когато отвлече Глен — приятеля ми, му беше разказал за това. Глен беше написал всичко. Аз открих записките, докато го издирвах — парченце хартия, напоено с кръв. Шанкс е свързвал нормална врата с вратите на кукленските къщи, а преминаването през вратата е смалявало преминаващите. Шанкс работеше върху телата тук, поставяше ги в подходящите пози, а после ги прехвърляше през вратата в кукленските къщи, където те добиваха размера на фигурки.

— Наистина не искам да те обидя, като кажа това — обади се Амбър, — но се надявам, че разбираш колко откачено звучи всичко това.

Хедър се усмихна тъжно.

— Наясно съм.

— Понеже наистина звучи откачено.

— И е откачено — каза Хедър. — Но също така е реално случило се събитие. Хората също го знаят. Е, поне тези от моето поколение. Всички са чували историите. Бяха там, когато Шанкс започна да преследва мен и приятелите ми. Може и да не вярват вече на историята, може да са си съчинили някакви рационални обяснения или въобще да са отписали всичко като пълна безсмислица, но част от тях все още го вярват.

— Затова са напердашили онези хлапета миналата година — каза Майло.

— Горкият малък Уолтър — кимна Хедър. — Чувала съм неговата теория — че това е само някакъв заговор, за да накараме децата да бъдат послушни. Ако бях на негово място, сигурно и аз щях да мисля същото. Но да държим къщите в училището беше нашият начин да почетем жертвите на Шанкс, да не ги забравяме, въпреки невъзможността да излезем на светло и да разкажем на всички какво всъщност се случи. Хората, които са напердашили децата, вероятно дори не са разбрали защо толкова са се ядосали — поне не и съзнателно. Но целият град е белязан от Дейкър Шанкс и той още ни преследва.

— Как успя да го спреш? — попита Амбър.

— Първото нещо, което направих, бе да открадна ключа. После го хванах в капан. Успях да го излъжа сам да се хване, всъщност, в четвъртата къща. Аз бях единствената сред приятелите ми, която оцеля и дори това се случи на косъм.

Тя вдигна блузата си, за да им покаже неравния белег на корема си.

— Яко — с въздишка промълви Глен.

Амбър наблюдаваше как Хедър хвърли един скришен поглед към Майло и след това, сякаш осъзнала какво е направила, се изчерви и се засуети да напъха блузата в полата.

— А къде е сега тази къща? — попита Амбър.

— Защо?

— Ние… трябва да поговорим с Дейкър Шанкс.

Хедър спря да прави каквото правеше. Мина половин минута, през която никой нищо не каза. Дори Глен си мълчеше.

— Кои сте вие? — попита най-сетне Хедър.

— Просто се налага да го попитаме нещо — отвърна Амбър. — Само едно нещо и се махаме.

— Кои сте вие?

Амбър се опита да измисли най-добър начин, за да каже онова, което имаше да казва.

— Едни хора искаш да ме убият. Те са чудовища, мисля. Като Шанкс. Няма да спрат, докато не умра. Единствената ми надежда е да намеря един човек — този, когото сме тръгнали да търсим, а Шанкс е единственият, който знае как се казва.

— Те са като Шанкс?

Амбър кимна.

— И са петима. Моля те, Хедър, искам само да го питам за името на човека.

— Бих искала да помогна — отговори Хедър. — Наистина. Но никой няма да говори с Шанкс. Никой. Едничка възможност да му падне да се измъкне и той ще се възползва.

— Няма да направим нищо, с което да рискуваме…

— Съжалявам — отсече Хедър. — Вече е убил твърде много хора. Държа го в капана, само защото никой не знае, че е там и със сигурност, защото не позволявам на никого да говори с него. Просто ще трябва да намерите друг начин да се сдобиете с информацията, която ви е нужна.

— Друг начин няма — каза Майло.

— Тогава съжалявам. Наистина. Но ако Шанкс се освободи, няма да погне вас. Ще погне мен. И хората от този град. Спрингтън отново ще се превърне в ловно поле.

— Може да сме в състояние да помогнем — каза Амбър. — Затворен е в куклена къща, но колко сигурно може да е това? Децата с лекота са разбили вече двете в училището. Някой ще го намери в крайна сметка.

— Предполагам, че имате по-добро предложение, в такъв случай?

— Ще отнесем къщата далеч оттук — каза Майло. — Ще я унищожим, ще я закопаем, ще я изгорим, каквото трябва.

— Твърде рисковано е. Съжалявам, но няма да размисля по този въпрос. Майка ми предложи да поговоря с вас, е — поговорихме. Ако знаех, че всъщност искате да говорите с него, никога нямаше да се съглася. И ако майка ми беше наясно с това, се съмнявам, че изобщо щеше да ви споменава пред мен. Не мога да ви помогна и няма да ви помогна. Съжалявам за това, искрено. Но ще трябва да ви помоля да напуснете библиотеката.

Амбър вече нямаше аргументи, затова преди да се усети, вече излизаше навън под яркото слънце, следвана по петите от Глен и Майло.

— Хм — рече. — Не смятах, че в крайна сметка ще откаже. Така де, редно беше да го мисля, но не го мислех. Не можем да я накараме да ни каже къде държи Шанкс, нали? Аз… нямам никаква представа какво да правя сега. Какво ще правим?

Глен вдигна рамене.

— Да влезем с взлом в дома ѝ, как ви се струва?

Амбър се намръщи.

— Сериозно?

— Разбира се. Това е на живот и смърт, нали така? Трябва да говориш с този тип, така че нека просто претърсим къщата ѝ и го намерим, после да се ометем, преди баща ѝ да ни подгони с пушката. Знаем ли къде живее?

— Улица „Пайн“ — отвърна Майло.

— Ето на — плесна с ръце Глен. — Това е планът, нали?

Амбър изгледа Майло.

— Да — отвърна той. — Това е планът.

Улица „Пайн“ беше типична жилищна зона: спретнати ливади, подрязани плетове и нито едно маслено петно по алеите към гаражите. Те откриха къщата на Медина без никакъв проблем, минаха покрай нея и стигнаха до ъгъла на улицата. Амбър и Глен се върнаха пеша, позвъниха на вратата и зачакаха. Говориха си глупости, но го правеха шумно и с повечко фалшив патос. Една съседка, която разхождаше кучето си, ги видя. Те се усмихнаха любезно и отново позвъниха на вратата.

Тя се отвори и Майло ги пусна да влязат. Докато претърсваха къщата, Майло направи всичко по силите си да закърпи прозореца, който беше счупил. Остави и пари на масата за ремонт. Куклената къща я нямаше никъде. Таванът беше празен. Мазето — пустош.

Къщичката я нямаше.

Върнаха се в Чарджъра.

— Хубаво — обади се Глен. — Вече нямам никакви идеи.

— В библиотеката е — каза Амбър. — Няма как да не е, нали? Такава стара сграда най-вероятно има стотици помещения, които не се използват. Бас ловя, че има и от онези големи стари катинари на вратите.

— Ако къщата не е на мястото, където живее — потвърди Майло, — значи най-вероятно е на мястото, където работи.

Глен звучеше сърдито от задната седалка.

— Ще отнеме цяла вечност да претърсим това място.

Майло запали колата.

— Тогава май ще трябва да свършим тази работа през нощта.