Демон шосе

27

Чарджърът ги чакаше, когато излязоха от бара. Нощта бе паднала.

Майло извади една от картите от жабката и започна да пресмята маршрута по указанията, които им беше дала Абигейл. Когато го измисли, сгъна картата, връчи я на Амбър и потеглиха.

Глен седеше отзад и не говореше много. Ако всичко минеше по план, щеше да е свободен от Знака на смъртта преди да е свършила нощта. Ако всичко минеше по план, щеше да е виновен за смъртта на един човек.

Колкото повече се отдалечаваха от града, толкова по-широки ставаха пространствата. Къщите можеха да дишат и поемаха големи дълбоки глътки въздух. Жадните ливади се превърнаха в кучешки дрян и храсталак. Пейзажът по-натам експлодира, прераствайки в планини, които се открояваха в мрака на нощното небе. Пътищата се превърнаха в широки, прашни коловози.

Караха още половин час, докато и последната следа от цивилизацията остана назад, и Майло спря. Остави двигателя да работи и отвори картата.

— Загубихме ли се? — попита Глен.

— Не, не сме — отговори Майло. — Само се чудя накъде да тръгна. Би трябвало да са тук някъде, просто не мога…

Изотзад ги осветиха фарове и нещо се вряза в колата им. Глен изкрещя, както и Амбър, а Майло набута картата в нея и докато омазнената хартия изпълваше погледа ѝ, Чарджърът вече скачаше напред с рев. Светлината изотзад беше заслепяваща и Амбър можеше само да чува ръмженето на двигателите, Майло извиваше волана, колата се въртеше, нещо изгърмя покрай тях и разби страничното огледало от страната на шофьора.

Чарджърът направи пълно завъртане назад и спря, треперейки от потисната жестокост. Амбър набута картата долу в краката си и чак тогава дочу проклятията от устата на Глен. На прашния път пред тях обикаляше в кръг тъмен на цвят пикап и ги заливаше с всички от многото си прожектори на покрива. Амбър примижа.

— Слагайте коланите — тихо нареди Майло.

Амбър беше сигурна, че вече се е закопчала, но провери за всеки случай.

— Тук отзад няма колани — паникьосано се обади Глен. — Защо няма колани?

— Легни на пода — заповяда Майло.

Глен изплака и се спусна долу. Издърпа чантите върху себе си.

Пикапът се изстреля напред, а Майло подкара Чарджъра на задна скорост. Амбър се държеше здраво. Светлините от пикапа изпълваха предното стъкло. Майло караше с една ръка на волана, а с другата — върху седалката на Амбър, като гледаше през рамо.

Внезапно наби спирачки, дръпна рязко кормилото и Чарджърът отново се завъртя, Амбър се удари във вратата, но пикапът ги засече и цялата кола отскочи встрани. Ръката на Майло действаше върху скоростния лост, ботушът му натискаше газта, а Чарджърът плюеше кал и прахоляк, след което отново беше под контрол, отново на пътя, следван плътно от пикапа.

— Кой, по дяволите, е това? — изкряка Глен изпод багажа.

Амбър се хвана с една ръка за таблото и се избута назад към седалката си. Да погледне назад, означаваше да се заслепи, така че не откъсваше очи от пътя пред тях, чиято кална ивица беше почти неразличима от земята, през която бе направен, при тази скорост. Пикапът ги удари, Чарджърът подскочи, а Майло се бореше да не изгуби контрол. Отново ги удариха, Майло изсъска под мустак, а задната част на колата започна да се плъзга настрани. Пикапът се вряза от страната на Амбър. Тя изкрещя, но викът почти не се чуваше заради рева на двигателите и стърженето на смачкан метал.

Чарджърът спря внезапно. Двигателят замлъкна.

В последвалата тишина Амбър чуваше как Дейкър Шанкс им крещи нещо от багажника. Виковете му бавно заглъхнаха.

Пикапът направи кръгче около тях. Поради някаква причина изглеждаше толкова нормално, толкова игриво, че ядът направо се надигна в гърлото на Амбър.

Майло завъртя ключа. Чарджърът се задави.

— О, Боже — обади се Глен.

Пикапът отново тръгна към тях, набирайки скорост.

Чарджърът отново се задави.

Амбър взе да дърпа дръжката на вратата, но ключалката щракна, заключвайки нейната страна.

Тя обърна глава към Майло, докато той завърташе ключа за трети път. Чарджърът изрева, фаровете му загоряха в дяволско адово червено.

Изстреля се встрани от пътя на пикапа точно миг преди сблъсъка, обърна се, изстрелвайки струя камъчета и пясък и вече те караха с бясна скорост зад пикапа, готови за удар в стоповете му. Пикапът се раздруса, почти се заби в едно дърво, а Майло натисна с крак. Чарджърът се озова от дясната страна на камиончето. То направи рязък завой към него. Майло също не остана длъжен. Двете коли се блъскаха една в друга още около четиристотин метра или малко повече, а после пикапът дръпна напред, когато пътят се стесни между два хълма.

Майло управляваше Чарджъра сякаш бе част от него. Трудно се виждаше в тъмното и резките проблясъци на светлина, но се виждаше, че едва ли не се усмихва. Изглеждаше по-тъмен, като че цветът на кормилото се просмукваше през ръцете му и се разпространяваше по кожата му. Челюстта му изглеждаше по-четвъртита. Стоповете на пикапа се отразяваха в очите му по такъв начин, че сякаш светеха в червено. А дали това, което се показваше през косата му, не бяха рога?

Пикапът се опита да се измъкне, но Чарджърът отново се вряза в него. Усмивката на Майло се разшири, а когато отвори уста, иззад белите му зъби се разливаше червено сияние.

Нещо ярко направи обръч в небето. Амбър се опита да изкрещи, но беше твърде късно — ярката светлина избухна над капака и пламъци покриха предното стъкло.

Майло завъртя волана и се чу нов шум, скоростна поредица от пукане, като от фойерверки. Амбър имаше нужда от кратък миг, за да осъзнае, че стрелят по тях. Куршумите надупчиха колата отстрани и спукаха задното стъкло, Майло изръмжа и се загърчи на мястото си. Чарджърът се удари в нещо, отскочи и изведнъж звукът от пътя под тях изчезна, те започнаха да падат, Амбър закрещя, Глен закрещя и те бяха само една огнена топка, която пропадаше в мрака…

… после се стовариха върху склона на хълма, Майло изви волана, натисна спирачките и педала на газта, за да ги прекара като на слалом покрай дървета и скали, които се изпречваха на пътя им.

Склонът се изравни и Чарджърът се заби в един храсталак, после в земята, после спря на някакъв тесен, малък път. Последните пламъци върху капака угаснаха.

Майло се обърна към Амбър. Червеното сияние в очите му бавно угасваше, заедно с онова незнайно нещо, което го палеше отвътре. Тя го зяпаше. Не каза нищо.

— Глен — обади се той навъсено. — Добре ли си?

— Не — отговори Глен, измъквайки се изпод багажа. — Свърши ли? Какво стана?

— Подмамиха ни в капан.

— Знаели са, че идваме? — попита той и надникна навън. — Сега в безопасност ли сме?

Майло излезе от колата, без да отговаря. Амбър отключи своята врата, но се наложи да се облегне назад и да я изрита, за да се отвори.

Чарджърът беше развалина. Капакът, където беше паднал коктейлът Молотов, беше пълна бъркотия от сгърчен метал. И двете врати бяха лошо вдлъбнати, а рамката от страната на пътника — изкривена. Задното стъкло имаше две дупки от куршуми в него. От страната на шофьора имаше много повече.

— Съжалявам за колата ти — глухо каза Амбър.

Майло я обиколи, накуцвайки. Левият крачол на дънките му беше напоен в нещо черно.

— Прострелян си, — каза Амбър. А после по-високо: — О, Боже, прострелян си!

— Само драскотина — отвърна Майло. — До сутринта ще съм се оправил.

Тя изтича до него.

— Прострелян си, Майло! Виж кръвта! Оставяш кървави стъпки след себе си!

— Утре сутринта ще съм добре — повтори той, издърпа ръката си от нейната и се върна зад волана.

Амбър щеше да остане, където си беше, но адреналинът вече спадаше и сега ѝ беше студено. Качи се отново в колата.

— Какво правим сега? — попита Глен.

— Изкарай одеялата — нареди Майло. — Ще прекараме нощта тук.

— Ами ако дойдат? Имат автоматично оръжие.

— Колата няма да мръдне оттук — отсече Майло, — нито пък ние. Ако дойдат, дойдат.

— И очакваш да спим?

— Правете каквото искате — отвърна Майло. — Но съм уморен и искам да притворя очи.

И за пръв път, откакто го познаваше, Майло направи точно това зад волана на колата си.

Имаше моменти, докато се опитваше да заспи, когато смяташе, че смъртта е покосила Майло, без да забележи, и тя се смразяваше всеки път, а студът се простираше от сърцето ѝ, докато не чуеше, съвсем слабо, диханието му.

Много слабо.