Демон шосе

40

— Усещаш ли това? — попита Варга Бети с мек глас. — Усещаш ли как прешлените ти започват да пукат? С какво, според теб, това е по-различно от това да изгориш на слънце? Как ще го сравниш със смъртта, на която подложихте моето семейство? А? — той се присламчи още по-близо до нея. — Когато взема главата ти, малко демонче, ще я закова на стената си.

Амбър се втурна към тях, Варга я чу и се завъртя, но беше твърде късно да спре ко̀ла, който се заби в гърдите му. Блъсна се с гръб към стената, а Амбър замахна с чука, но той я стисна за китката, с която държеше ко̀ла и тя едва помръдна. Той ѝ се ухили, оголвайки зъби.

Тя му се ухили в отговор, оголвайки своите.

Стовари чука в лицето му. Той изсъска от болка — ударът остави кръгъл отпечатък на кожата му, който цвърчеше, сякаш го беше ударила с нагорещена ютия, след което наби с чука ко̀ла през ребрата му.

Варга се вцепени, опули очи и отвори уста. Но нямаше кръв.

Тя отново удари с чука, а неговата изненада отстъпи на яростта. Той сключи ръце около ко̀ла, но не успяваше да я спре да го зачуква все по-дълбоко и по-дълбоко, а накрая тя удари толкова силно, че главата на чука отхвърча нанякъде. Тя пусна дръжката и започна да блъска по ко̀ла с юмрук, а сега Варга крещеше и се гърчеше и след поредния ѝ удар най-сетне от раната рукна тъмна на цвят кръв, опръска лицето ѝ и я отблъсна назад. Заслепи я — влезе в устата ѝ, в носа ѝ, покри пода, тя се спъна, падна, започна да кашля и да плюе, да бърше очите си. Цялата беше в кръв, която попиваше в нея, прилепяше косата към главата ѝ.

После потокът отслабна и намаля, а Амбър замига усилено и вдигна очи, докато и последната кръв на Варга, която бе станала черна и гъста като асфалт, изтичаше на капки от раната. Вече беше просто една черупка, една изсъхнала обвивка, сива като пепел. Той падна на колене, те се разтрошиха под него, цялото му тяло се разпадна, а костюмът му се слегна, като корабно платно при внезапно стихнал вятър. Черепът се търкулна, твърде тежък за гръбнака, а когато се удари в земята избухна на прах и дребни парченца.

— Амбър.

Гласът, тонът я накараха да се обърне веднага и тя видя майка си — с нейното си лице, която се опитваше да се изправи. Притискаше се от едната страна, сякаш имаше счупени ребра. Или нещо по-лошо.

— Ти ме спаси — каза Бети с отслабнал глас. — След всичко, което стана, ти ме спаси.

Амбър стоеше покрита с кръв и не се сещаше какво да отговори.

— Направихме грешка — каза Бети и се подпря на рецепцията за опора. — Наистина. Такава огромна грешка. Но ето ни сега тук.

— Знам какво искате — отвърна Амбър.

Бети поклати глава.

— Вече не. Каквото и да си чула, нещата се промениха. Ние ги променихме. Дай ни шанс, миличка. Нека ти обясним.

— Вие просто отново ще излъжете.

— Край с това — каза Бети, а убедеността в очите ѝ накара Амбър да повярва. — Всичко това приключи. То продължи твърде дълго, слънчице, и вече не се търпи. Искаме нещо друго.

— Колко от братята и сестрите ми сте убили?

Беше странно, но да вижда болката по лицето на майка си беше почти достатъчно да накара Амбър да се втурне към нея.

— Ние сме лоши хора — каза най-сетне Бети. — Но се опитваме да не бъдем. Моля те, Амбър, върни се с нас. Можем да започнем отначало. Като семейство.

Бети направи крачка към нея, но коляното ѝ поддаде, но преди да падне на земята, Амбър вече беше при нея и ѝ помагаше да се дотътри обратно до рецепцията.

— Благодаря ти — каза Бети, стискайки зъби срещу болката. — О, миличка, нямаш представа през какво минахме. Мислехме, че сме те изгубили.

— Можеш ли да се изправиш?

Бети успя да се засмее.

— Винаги си толкова загрижена, нали? Не си го наследила от баща си, да знаеш. Но се боя, че и от мен не е.

Амбър изведнъж осъзна колко е уязвима, но Бети освободи хватката си, веднага щом успя сама да застане на крака. Амбър беше изцапала блузата на майка си с кръвта на Варга. Блузата беше скъпа. Бети дори не беше забелязала.

— Знаеш ли на кой си ми напомняла винаги? — продължи Бети. — На моята майка. На баба ти. Никога не съм ти разказвала за нея, нали?

— Никога не си ми разказвала нищо.

— Е, това приключва днес. Оттук нататък никакви тайни повече между нас. Става ли?

— Бети, не можеш просто…

— Мамо.

Амбър се намръщи.

— Какво?

— Мисля, че бих искала да ме наричаш „мамо“ отсега нататък, — каза Бети. — Мислиш ли, че ще можеш?

— Аз… не знам…

Бегли поклати глава.

— Много бързам, нали? Извинявай, миличка. Стъпка по стъпка, ето така ще възстановим семейството.

— Бети… Мамо… Не знам дали мога да ти вярвам.

Очите на Бети внезапно се изпълниха със сълзи.

— Да — отвърна тя. — Разбира се. Имам предвид… очевидно. Подложихме те на много изпитания и трябва… трябва да си върнем доверието ти. Разбирам. Наистина. Но трябва да погледнеш и от наша гледна точка, Амбър. Ти си нашата дъщеря и ние те обичаме повече от всичко на света. Твоята безопасност и благоденствие са единственото, което ни интересува. Няма нужда да ни прощаваш, миличка, още не, но това семейство няма повече да бъде разделено. Обичаме те, слънчице.

Сълзите потекоха от очите на Амбър, а майка ѝ я придърпа в прегръдка. Притискаше я близо до себе си, а Амбър ридаеше, а когато престана, затвори за малко очи.

Само за няколко мига. Само от това имаше нужда в този момент.

— Прибирайте се — каза накрая, отдръпвайки се леко. Беше оставила кървава следа по брадичката на Бети. — Има нещо, което трябва да свърша, и когато стане, също ще се прибера и можем да продължим да бъдем семейство.

— Където и да отидеш, идваме и ние — отвърна Бети. — Няма да те оставим.

— Няма да ме има само още няколко дни. Започнах едно нещо и трябва да го довърша. Но ще се видим вкъщи, мамо. С теб и татко.

Амбър я целуна и понечи да се отдръпне.

Бети задържа китката ѝ.

— Къде трябва да ходиш?

— Просто едно нещо.

Бети стисна по-силно.

— Мамо, боли ме.

— Семействата не се делят.

— Мамо, моля те, пусни.

— Просто ще попитаме баща ти, какво ще кажеш?

И в този миг Майло притисна дулото на пистолета си в главата на Бети и нареди с мек глас:

— Пусни я.

Очите на Бети леко се разшириха. Амбър не продума. Бети я пусна.

Насочил оръжието право към главата на Бети, Майло се премести до Амбър.

— И кой точно сте вие? — попита Бети.

— Мисля, че знаете кой съм — отговори Майло. — Мисля, че вече сте проверили номера на колата ми.

Бети пусна една полуусмивка.

— Да, действително е така, господин Себастиан, но не успяхме да намерим много информация за вас. Не сте ли малко старичък, за да се мотаете с шестнайсетгодишни девойчета?

— А вие изведнъж се превърнахте в загрижен родител ли? И очаквате да го повярваме?

— Значи вие тровите дъщеря ни и я насъсквате срещу нас.

— Не, вие сами сте го направили, когато ви е чула да планирате убийството ѝ.

Бети се поизпъна. Ребрата ѝ изглежда не я притесняваха толкова много вече.

— Амбър, цял живот съм попадала на такива като него. Само неприятности от тях. Не бива да слушаш и дума от това, което ти казва. Не знае какви са фактите. Не ни познава.

— Имам му… доверие — каза Амбър.

— Не бива — отвърна Бети. — Лъгал те е през цялото време. Той ти промива мозъка, не виждаш ли? Настройва те срещу нас — тя закова поглед върху Майло. — Това е отвличане. Това, което сте направили, е отвличане.

— Амбър спаси живота ви тази вечер — каза Майло. — На ваше място бих го запомнил.

— Вие сте без значение — отвърна Бети. — За нас сте без значение. Амбър, забранявам ти да ходиш където и да било с този мъж.

Майло вдигна Глен от пода, вдигна го на раменете си и тръгна към вратата. Амбър се почуди какво да прави, след което го последва.

— Амбър! — остро извика Бети и направи няколко крачки след нея. — Амбър, оставаш тук, млада госпожице!

Амбър поклати глава.

— Трябва да…

— Ще останеш със семейството си!

Амбър се преобрази, почувства силата и мощта, които се вляха в тялото ѝ и изръмжа.

— Късметлийка си, че не ти откъснах главата, мамо. Мислиш, че повярвах и на една дума, която каза ли? Мислиш ли?

Бети срещна твърдия ѝ поглед със своя.

— Това е последната ти възможност. Единствената, която ще получиш. Ако си тръгнеш, ще те последваме и аз лично ще изям сърцето ти, млада госпожице.

Амбър се дръпна назад към вратата.

— И аз те обичам — каза тя и побягна.