Демон шосе

42

Когато бяха вече на околовръстното на Лае Вегас и то с добро време, се събуди Глен, а Амбър го прасна с едно разпятие, за да се увери, че все още е човек.

— Ау — викна той.

Тя го прегледа добре, после се върна на седалката си и отново закопча колана си.

— Никакви изгаряния или белези — каза тя. — Не си вампир.

Погледна към Майло, но той беше вперил поглед право напред. Точно както през последните няколко часа.

Глен се помъчи да седне. Беше смайващо блед, а всяко негово движение беше бавно и летаргично. Когато успя да седне с изправен гръб, попита:

— Къде сме?

— Невада — отвърна Амбър. — Как се чувстваш?

Глен облиза устни и известно време прокарваше език из устата си. Когато заговори отново, гласът му беше по-ясен.

— Ужас — рече. — Много, ама много зле. Не трябва ли да съм в болницата? Чувствам се така, сякаш трябва да съм в болница от определен тип.

— Добре си си — каза Амбър. — Просто си загубил малко кръв.

— О — възкликна той. — О, да.

— Колко си спомняш?

— Ъъ… това-онова. Помня, че бях в къщата на Алтеа и някой ме викаше, и аз излязох…

— И не помисли това за странно?

— Моля?

— Някой да те вика от другия край на града — поясни тя. — Това никак ли не ти се стори странно?

Той се намръщи.

— Ами не се замислих, всъщност, ако трябва да съм честен. Просто… тръгнах. Влязох директно в къщата, а много от тях бяха там, просто чакаха. Смееха ми се. После…

Намръщи се още повече. След като за момент гледаше в нищото, поклати глава и вдигна очи.

— Сигурна ли си, че няма да се превърна в един от тях?

— Не и според Алтеа — отвърна тя. — Можеш да се превърнеш във вампир, само ако ухапването те убие първо. Не си мъртъв, нали? Значи не си един от тях. Но пак ще те замеря с кръста, ако искаш.

Той с усилие вдигна ръка.

— Не, не, няма нужда, мерси. Как се измъкнахме?

— Бяхме заобиколени — отвърна тя — и тогава влетя ти и ни спаси.

Той се ококори.

— Наистина?

— Не. Проспа цялата работа. Майло и аз спасихме кожата на трима ни.

Глен въздъхна.

— Значи съм си бил обичайното безполезно аз, така ли?

Изражението на лицето му отне удоволствието от шегите.

— Не си безполезен — каза тя. — Просто беше ухапан. Можеше да се случи на всеки от нас.

— Аха, само дето се случи на мен — той потърка лицето си. — Виж, дали може да спрем за храна или нещо такова? Умирам от глад.

— Взехме ти малко ядки — каза Амбър и му подаде едно пликче.

Той го зяпна.

— Ядки? Сериозно?

Амбър погледна към Майло за помощ, но лицето му беше непроницаемо и все така загледано напред.

Тя се усмихна на Глен.

— Тялото ти трябва да произведе повече кръв. Ядките вършат добра работа. Като спрем, може да си вземеш плодове и месо, и мляко, и каквото там ти се яде.

Явно неубеден, Глен положи всички усилия да отвори пликчето. Амбър му го взе, отвори го и му го подаде обратно.

— Благодаря — промърмори той и започна да яде. След като подъвка малко, вдигна очи. — Невада е там, където е Лае Вегас, нали? Ще минем ли някъде наблизо?

— Сега сме в Лае Вегас, глупчо.

Глен веднага засия и взе да се оглежда, но не видя нищо, освен магистрала.

— Ъъ… ама къде е?

— Натам — посочи му тя.

И двамата погледнаха към бетонната граница, която разделяше пътищата.

— Не виждам много отвъд тази, сещаш се де, стена, — рече Глен.

— Аха — отвърна Амбър.

— Ще видим ли Стрип?

— Не.

— Хотелите? Някое казино?

— Най-вероятно не.

— Ама какво, просто ще… обиколим покрай града?

— Да.

— И няма да видим нищо от самия град?

— Няма.

— Така ли?

— Да, имам предвид, не, няма да видим.

— Значи след всичките години, през които съм слушал за Лас Вегас и съм го гледал по филмите и по телевизията, сега най-сетне съм тук и… ще видя само една стена? — В очите му избиха сълзи.

Амбър се намръщи.

— Плачеш ли?

— Плача ли? — повтори Глен и изхлипа високо. — Мили Боже, да. Защо плача? Дори не съм тъжен — изтри сълзите от бузите си, сякаш бяха противни насекоми. — Просто наистина ми се искаше да видя Лае Вегас.

— Изгуби много кръв — каза Амбър. — Много си емоционален в момента.

— Явно.

— Ще се обърна напред и ще се престоря, че не плачеш, защото не знам как да се оправя с това.

Той кимна, хлипайки.

— Звучи добре.

Тя се обърна и погледна през предното стъкло, а след няколко минути Глен спря да плаче и заспа.

Продължиха през Юта. Но Амбър вече не можеше да търпи влошаващото се състояние на Майло. Кожата му посивяваше с всеки изминат километър. Тя настоя да спрат и той неохотно се съгласи, така че отседнаха в Супер 8 в Грийн Ривър. Амбър спа като убита през тази нощ. На сутринта Глен също беше добавил малко руменина в бузите, Майло изглеждаше съвсем нормално, а Чарджърът блестеше от чистота. Докато се качваха, Амбър я връхлетя усещането, че ги беше чакал.

Тя погледна към белега на китката, който вече не криеше: оставаха 221 часа.

Стигнаха до Крикет Хил, Колорадо, малко след два следобед, после изхабиха още цял час, докато намерят улица Бъркит. Тя ги изведе до покрити с дървета хълмове, а пътят се стесняваше все повече. Накрая се превърна в диря, а дирята секна, и се наложи да слязат от Чарджъра и да продължат пеш. Започна да вали ситен дъжд, но дърветата ги предпазваха през повечето време, а Глен не се оплака, въпреки че все още беше очевидно слаб.

— Грегъри Бъкстън не ми изглежда като човека, който очаквах да е — каза Амбър нарушавайки тишината.

Майло я погледна.

— Което значи?

— Което значи, че е свестен тип — отвърна Амбър. — Поне според това, което разказа Алтеа. Сключил е сделката, за да спаси сина си, и не е наранил никого. Не е като Дейкър Шанкс или… като родителите ми. Как ще го предложим на Сияйния демон сега, като знаем всичко това?

Крачките на Майло бяха дразнещо големи.

— Да го предложиш е най-сигурният ти шанс за оцеляване — каза той.

Тя подтичваше край него, като остави Глен да се мъчи да ги настигне.

— Трябва да има нещо друго. Трябва.

— И какво сега? Искаш да се откажеш ли?

— Не — отговори тя. — Искам да го намеря. Успял е да измами Сияйния демон и да остане жив толкова дълго. Звучи ми като някой, който може да ми помогне.

— Ако Джейкъб ни каже къде е — уточни Майло.

— Какво ще правим, ако не ни помогне?

— Дай първо да го намерим — отвърна Майло. — Каквото стане после, ще стане.

Проследиха пътеката до някаква хижа. Може и да е била здрава някога, гордо изправена и силна насред поляната, и да е внушавала твърдост на всичките дървета наоколо, но бремето и обстоятелствата я бяха изхабили. Сега се беше спихнала като старче. Прозорецът от дясната страна на тясната врата бе тъжно накривен, а от прогнилите дъски на верандата се виеха бурени. Отвън беше паркиран един изстрадал мотор със спукани гуми, който допълваше жалкия вид на хижата.

Амбър и Глен прекрачиха кривата от покрити с мъх камъни, наполовина потънала в листа и последваха Майло до вратата. Верандата скърцаше опасно под тежестта им. Вратата се отвори още преди Майло да успее да почука.

— Какво искате? — попита Джейкъб Бъкстън. Беше на около четиридесет, хилав, само малко по-висок от Амбър и определено имаше нужда от самобръсначка. Както и от хубав сън. Изглеждаше отвратително. Очите му бяха кървясали, а тъмната кожа се беше обринала под челюстта. Почесваше се разсеяно с мръсните си нокти.

— Казвам се Майло Себастиан, а това са Амбър и Глен — започна Майло. — Вие сте Джейкъб, нали така?

— Не се интересувам, каквото и да продавате — заяви Джейкъб. — Не се занимавайте и си тръгнете.

Понечи да затвори вратата.

— Търсим баща ви — намеси се Амбър.

Джейкъб спря, помисли момент, а после каза:

— Пожелавам ви късмет.

— В беда съм.

— И наистина ще стане така, ако не си тръгнете — рече той, но заплашителните му думи никак не звучаха заплашително.

— Моля ви — продължи Амбър. — Баща ви е единственият, който може да ми помогне.

По лицето на Джейкъб премина изражение, което на нечие друго лице би изглеждало като развеселеност.

— Очаквате той да ви помогне? Явно не го познавате изобщо.

— Не, но ни разказаха за него.

Той отвори вратата малко по-широко, само колкото да се облегне небрежно на рамката.

— Повярвайте, легендата никак не се доближава до оригиналната личност.

— Можете ли да ни кажете къде би могъл да бъде? — попита Майло.

Джейкъб ги изгледа и двамата.

— Ама вие сериозно ли?

Амбър се намръщи.

— Говорите така, сякаш очаквате да знаем нещо, което ми се струва, че не знаем.

— Ами тогава да ви осветля. Не знам къде е баща ми — каза Джейкъб. — И затова съм тук. Ето там е цялата работа.

— А дали може да използвам тоалетната ви? — попита Глен.

— Не — отговори Джейкъб.

— Господин Бъкстън — започна отново Майло, — пътувахме много, за да си поговорим с вас. Ако бъдете прям, ние ще си продължим по пътя и повече никога няма да ви обезпокоим. Тези камъни, които се наложи да прескочим, за да стигнем до вратата ви — подозирам, че ограждат цялата ви къща? За какво ви е такъв защѝтен кръг?

Джейкъб го огледа внимателно, след което отклони поглед към Амбър. Тя се опита да изглежда също толкова наясно с въпроса като Майло.

— Момичето не знае за какво говорите — констатира Джейкъб.

— Нова е — отвърна Майло.

— Уча се още — потвърди Амбър. — Но знам повече от Глен.

— Аз буквално нищо не знам — додаде щастливо Глен.

— Като казваш защѝтен кръг — обърна се Амбър към Майло, — да нямаш предвид нещо като онзи другия? В който бях аз? Значи е нещо окултно, така ли? — тя отново погледна към Джейкъб. — За какво е? От какво ви пази?

— От вещицата — отвърна Джейкъб.

Амбър погледна към Майло, за да се увери, че той не се усмихва. Никаква усмивка; значи не беше шега. Отново насочи вниманието си към Джейкъб.

— Има ли вещици?

— Да, има.

— И защо тази вещица ви преследва?

Джейкъб игнорира въпроса.

— Кой ви каза за мен?

— Баба ви.

— Значи е жива?

— Не знаеше ли?

— Прекъснахме връзки. Тя има навика да забравя неприятната реалност в малката ни семейна драма. Чудесна жена, обаче е упорита като муле — Джейкъб внезапно се стресна, сякаш беше видял нещо сред дърветата зад тях. Амбър хвърли поглед назад, но не видя нищо, освен гора.

— Вижте — каза Джейкъб, щом си върна концентрацията — искате да разберете къде е баща ми? Не знам. Съжалявам, че е така, но това е положението. Не знам къде е и няма как да ме накарате да се опитам да разбера — той погледна Майло. — Нали това планирате? Съжалявам, приятелю. Изглеждаш като човек, който може да изтръгне такава информация, но аз просто не разполагам с нея. Това е задънена улица. И може да се връщате там, откъдето сте дошли, преди да привлечете внимание.

— Вещицата — каза Майло.

Джейкъб кимна.

— Няма да мръднем.

— Говоря сериозно — каза Джейкъб. — Ако ви види, ще ви погне.

— Тогава по-добре да ни поканиш да влезем.

Джейкъб въздъхна.

— Карай. Приятна разходка на връщане.

И затвори вратата.

Амбър тръгна да пита нещо, но Майло я спря с ръка. Тя затвори уста и се огледа. Зачуди се дали е вещица като в „Магьосникът от Оз“ или като онези в книгата на Роалд Дал. Надяваше се да е някоя тип „Хари Потър“, но се съмняваше.

Вратата на хижата се отвори, а Джейкъб застана пред тях видимо вбесен.

— Бързо влизайте вътре — нареди той.