Демон шосе

14

Амбър хукна към едно дърво, не само, за да скрие голотата си, но и рогата си. Вече скрита, започна тихичко да ругае и веднага да се оглежда за маршрут за бягство. Нямаше начин да се измъкне, без да бъде забелязана. Единствената ѝ надежда беше, че човекът, който и да беше той, щеше да се е изплашил достатъчно, че да избяга, но не чак толкова, че да изпорти какво е видял.

Отново извика образа на лицето в главата си. Рунтава коса — светло кестенява. Момче. Не, млад мъж. Може би осемнайсет или деветнайсет.

— Ехо?

Амбър замръзна.

— Ехо? Госпожице?

Тя стисна очи и не се обади. Прецени, че мълчанието бе най-добрата ѝ възможност в този момент.

— Знам, че сте там — рече момчето. Имаше акцент. Английски? Шотландски? — Видях, че изтичахте зад дървото. Знаете, че ви видях. Не схващам защо се правите, че не сте там.

Не. Ирландски. Това е.

— Започва да става леко глупаво — продължи той. — Направо като малките ми братовчедчета, дето играят на криеница и си затварят очите, понеже си мислят, че това ги прави невидими. Вие… Вие не сте си затворили очите, нали?

Амбър се поколеба, отвори очи и отново изруга тихичко.

— Нямах намерение да надничам — каза той. — Казвам се Глен. Глен Морисън. Просто минавах и… Е, така де, не точно. Извинявайте, просто не искам да започвам с лъжи, нали разбирате? Истината е, че спя тук през последните няколко нощи. В тази гора. В момента съм между два стола на земята, а финансовата ми ситуация не е от тези, които можеш да наречеш стабилни. Но не искам да добиете грешна представа все пак. Не съм някой мързеливец. Не съм дошъл в страната ви да мамя системата или нещо подобно. Имам някои насоки. Е, така де, имах насоки. Историята е много дълга и не ми се ще да ви занимавам с…

— Глен — прекъсна го Амбър.

Последва пауза, след което:

— Ама ти говориш!

— Говоря — отвърна Амбър. — Глен, гола съм.

Почти го чу как закима.

— Забелязах. Така де, Божке ле, искам да кажа, че нямаше как да не забележа, че си… че нямаш… че си…, ъъ… ох, майко мила, как беше думата?

— Гола — предложи Амбър.

— Да, благодаря. Гола. Гола си, точно така.

— И след като съм гола, Глен, намирам за леко странно да разговарям с напълно непознат човек в този си вид. Схващаш ли?

— О, ами да, схващам — отвърна Глен с такава увереност, сякаш тази ситуация се бе повтаряла в живота му най-редовно.

— Не съм съвсем сигурна, че е така, Глен.

— Може би да — призна той. — Но ако ще те накарам да се почувстваш по-добре, не смятам, че има от какво да се притесняваш.

— Не ми помагаш, Глен.

— Ох, извинявай. Харесвам рогата ти, обаче. Това грубо ли е? Редно ли е да го споделя?

— Глен… може ли да се махнеш, ако обичаш?

— О — възкликна той. — О. Ама… Да де. Такова… вярно. Разбира се. Естествено. Гола си. Искаш да останеш насаме. Аз идвам и ти се притесняваш. Очевидно е. Напълно нормално. Съвсем естествено си е. Нарушавам личното ти време за себе си.

— А като се махнеш — продължи Амбър, — дали ще бъдеш така любезен да не споменаваш на никого за това? За мен?

— Разбира се — отвърна той, но звучеше разочарован. — Хубаво. Е, предполагам, че просто… трябва да се махна сега.

— Благодаря ти — извика му Амбър.

Тя изчака да чуе отдалечаващите се стъпки, след което почака още малко.

— Глен — обади се тя, — тук ли си още?

— Ами да — отвърна той. — Виж, не искам да си помислиш нещо лошо за мен, става ли? Обаче… май ще ми се наложи да преджобя дрехите ти и да открадна парите, които евентуално имаш там.

Амбър направо се опули.

— Моля?

— Но не искам това да направи нещата между нас неловки — обясни той, след което се чу шумолене на плат, докато той очевидно вдигаше късите ѝ панталони от земята.

— Не ме обирай — извика тя.

— Наистина съжалявам.

— Не ме обирай, по дяволите, дребен ненормалник!

— Наистина се чувствам зле заради това.

Тя си представи как рови из джобовете ѝ, а малката му мръсна ръчичка се сключва около ролката с пари, която бе оставила вътре. Съсредоточи се отново върху това да призове люспите и усети как кожата ѝ се обтяга. После чу рязкото поемане на въздух. Глен беше намерил парите.

Люспите не успяха да покрият напълно тялото ѝ, но бяха достатъчно, за да заглушат срама. Гневът изкипя, тя изскочи иззад дървото, но рогата ѝ се оплетоха в клоните, краката ѝ хвръкнаха нагоре и тя се стовари тежко на земята. Почувства как някои от люспите се прибраха. Глен я зяпаше с отворена уста.

— Леле — прошепна.

Тя изръмжа, демонстрирайки острите си зъби, а неговите очи се окръглиха. Той пусна парите и се обърна да бяга, но Амбър се озова точно зад гърба му, по-бързо, отколкото би му се искало на него. Сграбчи го за яката на якето, а той изпищя докато политаше назад.

— Знаеш ли какво направих преди малко? — изръмжа тя в ухото му, застанала плътно зад гърба му. — Тъкмо потроших кокалите на някаква нещастна женица на бензиностанцията. Размятах я сякаш не представлява нищо, след което дойдох да поплувам, дявол да го вземе. Да не мислиш, че ще се почудя дори за миг, преди да ти изтръгна гръкляна, задето ме обираш?

Глен започна да се надига подпрял се на колене и на ръце.

— Моля те, не съм имал нищо лошо предвид!

— Имал си предвид да ме окрадеш.

— Умирам от глад!

Тя скочи и кацна на гърба му в клекнала позиция, стисна го за врата с дясната ръка и го притисна към земята.

— Проблемът не е мой.

Той вдигна очи, пълни със сълзи към нея, а сълзите я вбесиха още повече. Нямаше друго желание, освен да извади ноктите, да почувства как се врязват в меката плът, да впие зъби, да почувства тази топла кръв надолу по тялото си…

Тя примигна. Чакай, какво?

Тя отпусна хват. Импулсът да разкъса гърлото му бързо отшумяваше.

— Ще ме убиеш ли? — прошепна той.

— Не — глухо отговори тя и се изправи. — Мен ще ме убие нещо рано или късно. По-скоро рано, ако трябва да съм честна. Ако имах избор, бих предпочела да си ти.

Амбър направи няколко крачки назад, после се обърна и отиде при дрехите си. Остави люспите да се приберат напълно, докато ги навличаше, без да обръща внимание на неприятното усещане на сухата тъкан върху мокра кожа. Все още намръщена, седна на един пън, за да избърше стъпалата си, преди да обуе чорапите и обувките си.

— Дрехите не са ти много по мярка, да ти кажа — обади се Глен.

Беше висок и слаб, мръсен, но без да изглежда зле. Наведе се да вдигне ролката с парите и тя оголи зъби. Той бавно се приближи и ѝ подаде ръка.

Амбър приключи със завързването на обувките си и се изправи, поемайки парите, без да обели и дума и ги напъха обратно в джоба си.

— Не е лошо да вложиш пари в портмоне — рече той.

— Млъкни, Глен — отвърна Амбър.

Той кимна.

— Е, да. Заслужих си го.

Тя му обърна гръб, повдигна панталонките си и закрачи обратно към бензиностанцията.

Той я настигна.

— А може ли да те питам нещо? Ти какво, си?

— На какво ти приличам?

— Честно ли? На демон.

— Ето на, значи знаеш.

Той кимна.

— Сигурно си мислиш, че съм шокиран, нали? Да се запозная с демон? До преди няколко седмици щеше да е така, щях да съм много шокиран, обаче животът ми напоследък пое в много странна посока, така че приех стратегията за пълно и абсолютно приемане на всички неща. Спестява доста време. Напоследък не питам за доказателства, за причини и въобще за каквото и да било. Просто приемам. Искам да кажа… само се виж. Истински жив демон, който просто се разхожда насам-натам. Тук ли живееш?

— Тук къде?

— Тук де. В гората.

Тя се намръщи.

— Да не си малоумен? Защо ще живея в гората?

— Ами, просто си помислих, нали се сещаш…

— Спри да вървиш по петите ми.

— Хубаво. Добре. Ама може ли да те питам само още нещо? Защо имаш пари? Как си купуваш неща?

Тя спря и се обърна към него.

— Как смяташ, че си купувам неща? Влизам в магазина и казвам, че искам нещо си и си го плащам.

Този път се намръщи той.

— И влизаш по магазините в този вид?

Тя се сети как изглежда.

— О — рече. — Не. Това е отскоро. Все още му свиквам. Все забравям, че имам рога.

— Великолепни са — с въздишка рече той.

— Очите долу, Глен.

— Да, извинявай. — Той се изчерви. — Ти си… извинявай. Просто си най-красивото момиче, което някога съм виждал. Така де, много по-красива от повечето актриси и манекенки, дори.

Амбър избоботи нещо и отново тръгна напред.

— Това не е истинското ми аз.

— Не, истинското е — отвърна Глен, настигайки я. — Просто си красива по начин, който не бях виждал до сега. Всичко в теб — лицето ти, рогата ти, страхотните ти зъби, кожата, която е в любимия ми нюанс на червеното, краката ти, тялото ти, твоят…

— Можеш да спреш във всеки един момент вече.

— Не съм изплашен — каза той. — Може да си мислиш, че съм се изплашил от теб, понеже си демон, а повечето хора ги е страх от демони, и затова изграждаш тази стена около себе си, за да ги отблъснеш, преди те да се отблъснали теб, обаче мен наистина не ме е страх. Не си страшна. Ти си красива, а не грозна. А аз съм виждал доста грозни неща. И имам предвид наистина грозни неща. Вкъщи, в Ирландия ме нападна, нападна ме едно същество. Прехвърли ми някакво нещо — Знака на смъртта. Искаш ли да го видиш?

— По-скоро не.

Той протегна ръка, демонстрирайки гордо дланта си. Точно под повърхността на кожата, като риба в аквариум циркулираше филизче от мрак.

— Не е ли шантаво? Откак се случи, непрекъснато срещам най-чудати хора. Срещнах един тип в Дъблин, ама наистина странен тип, който знае всичко за чудовищата и разни такива неща. Каза, че това нещо ще ме убие след четиридесет дни, ако не го предам на мишената, за която е било предназначено. А това беше преди има-няма трийсет и два дни.

— Ще умреш след осем дни? — попита Амбър намръщено.

Той кимна, но изглеждаше странно безразличен към това.

— Освен ако не предам този знак на някаква жена на име Абигейл. Очевидно е някакъв много лош човек. Ама, наистина лош. Убила е сума ти народ, ето толкова лош човек. Ще направя услуга на този свят, ако предам знака на нея. Ето така ми казаха. Предполага се, че тя е в някакъв бар тук в Америка, който така и не успях да открия — „Черното стълбище“. Да го знаеш случайно?

— Съжалявам, не.

— Да, и аз така. Търсих го в нета, обаче нищо. Дори не знам в кой щат се намира. Може и да го намеря, може и да не го намеря, но ето ме на̀ — тук съм, нали разбираш? Ако умра, ще умра тук. Искам да видя по-големи неща, преди да си отида, по-хубави неща от съществото, което ме нападна. Искам да видя истински чудовища. Американски чудовища. Не мислех, че ще видя нещо толкова красиво като теб, обаче.

— Ясно — рече Амбър. — Е, аз по-добре да си тръгвам.

— Къде отиваш?

— О, ъ, ами в Спрингтън. Това е в Уисконсин. Трябва да намерим един човек.

— Ние? Кои сте „ние“? Ти и гаджето ти ли?

— Не, не. Той е… ами водач ли да кажа…

— Водач за какво?

— Ъъ…

Очите на Глен се окръглиха.

— На Демон шосе ли сте?

Тя се поколеба.

— Не.

— Там сте!

— Не сме.

Глен направо танцуваше от вълнение.

— И аз съм на Демон шосе! Онзи тип, странният, той каза, че трябва да се кача на Демон шосе, докато още имам възможност, за да видя всички ужасии, които светът може да предложи. Ние сме по един и същи път! Какъв късмет, а? Имаш ли кола?

— Не — отсече автоматично Амбър. А после: — Искам да кажа, че аз лично нямам. Приятелят ми има.

— Така ли? Мислиш ли, че ще ми позволи да се включа към вас, а?

— Аз… нямам намерение да те обидя или нещо такова, обаче най-вероятно няма да стане. Той не те познава, а ти се опита наистина да откраднеш парите ми.

— Ама ти ги върнах.

— Чак след като те хванах.

— Вярно. Обаче не мислиш ли, че ни е било писано? Така де, какъв е шансът, наистина, да се срещнем по този начин? Двама ду̀ши като нас, прокълнати от мрака, да се срещнат на Демон шосе?

— Според моя водач всъщност шансът е доста голям.

— О. Така ли? О. Ами, дали мога все пак да го попитам дали има място за още един човек?

— Глен, ти се опита да ме ограбиш.

— Което се оказа грешка.

— А и ние сме поели на много опасно пътуване, ако трябва да съм честна. Едни хора са по петите ни и вероятно сме се засилили право към още по-голяма опасност, така че смятам, че за теб самия ще е по-добре, ако просто си кажем довиждане още тук и сега.

— Но аз нямам никакви други приятели.

— Ти и аз не сме приятели, Глен.

Той изглеждаше смаян.

— Значи нямам приятели?

— Трябва да тръгвам.

Тя закрачи отново.

— Мога да помогна — завика той след нея. — И няма да съм ви в тежест. Ще ви нося разни неща, освен ако не искаш да кажа нещо, при което положение аз очевидно бих го направил. Радиото ви работи ли? Може да ви попея, ако не работи. Знам доста песни. Гласът ми не е най-хубавият на света и може да не помня точно всички текстове, но мога да поддържам мелодията и ще си доизмислям думите, които не ги помня. Баща ми все така правеше. Това си му беше дарба, схващаш ли? Само дето не беше много добър в това. Аз съм доста по-добър.

Гласът му най-сетне взе да заглъхва, а Амбър го заряза назад. Докато наближаваше края на гората, се концентрира върху това да си върне нормалния вид. Как го беше нарекла Имелда? Превръщане, така беше. Тя се съсредоточи върху дишането, върху това да се успокои, да стане отново себе си и, тъкмо когато реши, че няма да се получи, я разтърси експлозия от болка, която я накара да се препъне.

Подпря рамо на едно дърво и остана там, примигвайки, а кестенявата ѝ коса падаше над очите ѝ. Погледна към ръката си и видя нормалната кожа. Продължи надолу с очи и забеляза, че дрехите отново ѝ пасват. Значи и това си беше нормално.

Чудесно.