Демон шосе

47

Три минути. Толкова ѝ отпусна Майло, за да се сбогува. Каквато и преднина да бяха набрали пред родителите ѝ, вече беше изядена от вещицата. Белегът на ръката ѝ показваше 168 часа. Не можеха да си позволят да губят повече време. Амбър го знаеше. И беше съгласна. И все пак, докато Майло я водеше към колата, тя осъзна, че не ѝ се тръгва. Жените, с които беше споделила тъмницата, я бяха приели в групата си, дори след като им беше разкрила истината за себе си. Бяха я приели. Тя беше усетила принадлежност. Там долу бяха станали семейство, бяха се свързали по неразрушим начин и тя можеше да е част от това. А сега стояха до хижата на Джейкъб, гледаха я как си тръгва, с въпроси, останали без отговор, с въпроси, останали незададени.

После вече беше в Чарджъра и ги оставяше зад себе си.

— Добре ли си? — попита Майло, докато се отдалечаваха от Крикет Хил.

— Щеше да е хубаво да остана известно време — каза Амбър.

Той кимна.

— Но разбираш защо трябва да си тръгнем толкова бързо, нали?

— Родителите ми.

— Тъкмо те — потвърди Майло — и искаме да сме възможно най-далече, когато тези жени се приберат по домовете си. Ченгетата ще се заемат сериозно с тази история. Не можем да си позволим да се забавим още повече.

— Да — каза тя, загледана навън. — Знам. Къде отиваме?

— Ню Йорк! — развълнувано извика Глен изотзад.

Майло въздъхна.

— На Едгар не му отне много време да намери споменавания за крилат звяр. Открил е всичко на всичко единайсет случая, по разни неясни уебсайтове в нещо, наречено Тъмната мрежа. Един случай в Луисвил, два в Балтимор, а останалите — в Ню Йорк.

— Там ли е Грегъри Бъкстън? — попита Амбър.

— Така мислим — кимна сериозно Глен.

По лицето на Майло пробяга раздразнение. Беше му се наложило да се разправя с Глен цяла нощ, без Амбър, която да играе ролята на буфер, а това определено му беше дошло в повече.

— Имаме среща с Едгар в Бруклин — каза той. — Ще пристигне преди нас, ще подуши наоколо и се надяваме като стигнем там, той вече да има нещо определено.

— Хубаво — отвърна Амбър. — Добре.

— Нещо друго, което да те притеснява?

Тя му хвърли един поглед.

— Откога си толкова разговорлив?

— Беше много разтревожен за теб — обади се Глен.

Амбър надигна вежда.

— Сериозно?

— Не знам защо се учудваш толкова — каза Майло. — Отклонявам поглед за малко и теб вече те няма. Не знаех дали си се изгубила, дали те е хванала вещицата, дали пък родителите ти не са стигнали до нас по-бързо, отколкото очаквах.

— Издирвахме те цяла нощ — потвърди Глен. — Е, Майло де. Аз се опитах, но докато не си върна силата, съм повече пречка, отколкото помощ. Поне това каза Майло.

Амбър потисна усмивката си.

— Как намерихте къщата на вещицата?

Пътят се разшири и скоро преля в магистрала, така че Майло значително ускори колата.

— Знаех, че сме на вярна следа, когато птиците спряха да чуруликат, но можеше да обикаляме с дни, ако Глен не беше забелязал пушека, който бяха запалили жените.

— Нищо работа — срамежливо каза Глен. — Не е нужно да ме наричате герой, само задето съм видял някакъв пушек.

— Никой не те нарича герой — каза Майло.

— Така ли? Наистина? Но пушека го видях аз.

Амбър се облегна удобно и остави Глен да дърдори, докато не се измори и не заспа. Беше забавно — когато не говореше, нещо сякаш липсваше, като жизненоважен елемент, който са забравили някъде. Почти ѝ се искаше да го събуди и да му навие пак ключето като на играчка на пружина, само че размисли. Беше преминал през също толкова изпитания като нея, затова го остави да почива.

Спряха на една бензиностанция за храна и Амбър и Майло излязоха навън, оставяйки Глен да похърква в Чарджъра. Когато прекосяваха паркинга на връщане към колата, Майло каза:

— Една от жените каза, че вещицата е убила една от вас в твое присъствие. Фейт — така ли се казваше?

Амбър кимна.

— Съжалявам, че е трябвало да го видиш.

— И аз.

— Можем да поговорим за това, ако искаш?

Чарджърът стоеше пред тях в очакване на историята ѝ. Тя си представи как изповедта ѝ ще го захрани като гориво и забави крачка.

— Аз я убих — каза.

Майло се намръщи.

— Фейт ли?

— Вещицата — отвърна тя. — Аз я убих, също като Варга.

— Те бяха чудовища.

Амбър го погледна.

— И все пак бяха живи същества. Почти де. В един момент могат да мислят, да имат мнение, да правят разни неща, а в следващия… вече не могат. Понеже съм ги убила.

— И двамата са убили много невинни хора. Ти сложи край на убийствата.

— Сложих край на живота им.

— Да, така е. И ще трябва да живееш с това. По-добре ти да сложиш край, отколкото те.

— Убивал ли си?

Майло не отговори много дълго време.

— Съжалявам — промълви Амбър. — Не исках да…

— Най-ранният ми спомен в живота е убийство — отговори той.

Тя го погледна. Нищо не каза.

— Събудих се една сутрин в някакъв мотел без да имам представа кой съм. Не знаех името си, не знаех откъде съм… Животът ми беше една празнина. Единствените ми проблясъци на спомен бяха свързани с тази кола, как карам през нощта. Единствените лица, които помнех, бяха лицата на хората, които съм убил.

— Глен беше прав — тихо каза Амбър. — Ти си Магистралния призрак.

— Да, така ме наричаха някои вестници. Не го знаех, не и когато се озовах в онази мотелска стая през онази сутрин. Спомнях си всичко за света, но нищо за моето място в него. Излязох навън и видях Чарджъра, които ме чакаше отпред. Предполагам, че можех просто да си тръгна. Да го оставя. Но бях смъртно уплашен. Бях сам и изгубен. Не знаех какво е станало, защо не си спомням нищо… Но дори тогава знаех, че тази кола е част от мен. Че съм завършен, само когато съм зад волана.

— Сигурно съм стоял там час или повече просто да я гледам. Знаех какво съм. Убиец. Нещо повече — чудовище. Спомних си моменти от сделката — бледи спомени от преди години, и си спомних Демона, който говореше с мен… Но не си спомнях думите. Не можех да си спомня условията, нито защо изобщо съм го призовал.

— А името ти Майло ли е въобще? — попита Амбър. — От Кентъки ли си изобщо?

Той се усмихна леко.

— Според личната карта в портмонето ми — да. Доколкото мога да преценя обаче, това е фалшива идентичност. Не знам защо ми е трябвала. Но е единствената, с която разполагах, така че я приех.

— Какво направи? Качи се в Чарджъра ли?

— Да — отвърна той. — Първите няколко месеца всичко беше добре. Просто си карах. Бях близо до Маями и затова тръгнах към болницата. Не си спомнях нищичко за живота си преди сделката, но си спомнях улиците, о, да. Помнех къде е всичко. Но колкото повече карах, толкова повече ми се изплъзваше всичко. Отначало не забелязвах колко спокоен ставам. Колко задоволен. И после, просто ей така… — той щракна с пръсти — знаех, че ако не изляза от тази кола, отново ще започна да го правя. Така че го направих.

— Прибрах Чарджъра и взех автобус до болницата. Не установиха никаква травма на главата. Ходих по психиатри, по специалисти по хипноза… Тези последните помогнаха, между другото. Започнах да си спомням малко повече — но все за времето, прекарано в колата, пътуванията по черните пътища, подбирането на жертвите… Нищо за мен самия. Нищо за живота ми преди всичко това. Свързах се с Едгар, за да се опитам да разбера повече за сделката, която съм сключил, и дори просто, за да разбера с кой Демон съм я сключил. Не се получи. Постепенно приех, че старият ми живот е изтрит и че няма връщане назад.

— И все още не си спомняш нищо?

Той поклати глава.

— Джейкъб каза, че Сияйния демон е изпратил представител, когато баща му е спрял да събира душѝ. Никой ли не дойде при теб?

— Не. Аз всъщност щях да се зарадвам. Щях да получа някакви отговори в крайна сметка.

Отпред в Чарджъра Глен се събуди. Амбър забеляза как се оглежда наоколо със сънлива тревога. Видя я и помаха.

— Това беше преди дванайсет години — каза Майло. — На всеки няколко месеца ходех до гаража, отмятах покривалото и просто… гледах. Не пипах. Не се качвах.

— Докато не те накарах аз.

Той я погледна намръщено, сякаш току-що си бе спомнил, че е до него.

— Нищо не си ме накарала да направя.

— Колата ти трябваше, за да ме закараш на черните пътища.

— Изборът си беше мой — каза Майло. — Освен това е минало достатъчно време. Вече не изпитвам същата нужда като по онова време. Тогава нямаше да мога да удържам Чарджъра. Щеше да има непрекъсната опасност да се плъзна отново към старите си навици.

— А сега не е така?

— Разбира се, че не. Не ме превзема както някога.

— Понякога го прави.

— Какво?

— Когато си карал твърде дълго, сякаш ставаш… Ами ставаш един такъв странен. По-слаб.

Майло вдигна рамене.

— Натиск има, това е сигурно. Но държа нещата под контрол.

— Човек не се отказва от вредния навик като се връща към него.

— Аз държа контрола, ясно? Вярвай ми.

— Значи… наистина е жива? Колата де?

— В известен смисъл.

— Чува ли ни? Разбира ли ни?

— Разбира се.

Тя погледна към Чарджъра и ѝ се стори, че прилича на котка, която ей сега ще скочи.

Майло се усмихна.

— Няма да ти причини нищо лошо.

— Откъде знаеш?

— Понеже знам кога не харесва някой.

— То ти говори?

— Нещо такова. Амбър, спокойно, става ли? Сега нещата са съвсем различни. По-възрастен съм, по-силен. Аз контролирам ситуацията, не Чарджърът. Когато си в тази кола, няма от какво да се притесняваш, разбра ли? Всички останали навън — каза той — те трябва да се притесняват.