Демон шосе

54

Амбър се хвърли на земята и долази до прикритие.

— Знаем, че си вътре, Амбър! — извика Бил. — Знаем, че ни чуваш!

Тя надникна. Две коли с изключени двигатели, но с пуснати фарове и Бил и Бети, които пристъпваха към ослепителната светлина, заемайки централно място на сцената в пълно демонско снаряжение.

— Хайде, миличка! — извика Бил, а удължената му сянка танцуваше по двора. — Ще стане бързо и няма да боли, обещавам ти!

Амбър се придвижи бавно, за да може да види Чарджъра. Зърна Едгар, който се спотайваше в мрака зад него.

— Аз съм, Амбър — каза Бети, сключи ръце и ги притисна към сърцето си. — Мама е. Много съжаляваме, задето те изплашихме. Наистина. И се чувстваме много, много зле заради това, което стана — но ти знаеш, че се налагаше, нали? Ти разбираш. Знам, че разбираш.

— Излез, мила — Бил прегърна с една ръка съпругата си, а тя положи глава на рамото му. Той я целуна по рога. — Няма да усетиш нищичко, а след това ще е свършило.

Амбър се придвижи назад и тръгна нагоре по стълбите. Чуваше гласовете им дори оттук.

— Заради Сияйния демон е — каза Бети. — Сделката, която сключихме с него, нещата, които се наложи да направим, за да изпълним своите задължения по нея… Не искахме нищо от това, Амбър. Нищичко.

Амбър се озова в едно широко, празно пространство, което миришеше на дървени стърготини. От двете страни имаше редици прозорци и тя отиде до най-близкия и надникна през него. В мрака зад фаровете забеляза Алистър и останалите, но беше прекалено тъмно, за да разграничи ясно когото и да било.

— Не искахме да те изплашим — продължи Бети, — нито да те преследваме. Не искахме да те принуждаваме да се свързваш с… с хората, с които си се свързала. Просто искахме милото ни детенце да бъде щастливо за целия си кратък живот. Да бъде обичано. А всичко се обърка — Бети се обърна и притисна глава в рамото на Бил.

Той я потупа утешително по гърба.

— Няма нищо, любима. Амбър разбира. Амбър, разбираш, нали? Хайде излез сега. Животът, който ти дадохме, си е наш и ще си го вземем обратно. Той не ти принадлежи.

— Моля те, миличка — извика Бети. — Не правѝ нещата по-трудни, отколкото са.

Яростта се разгоря в гърлото на Амбър, докато наблюдаваше как родителите ѝ се споглеждат тъжно.

„Никой не се хваща на това“, искаше да изкрещи. „Никой не ви вярва. Защо изобщо си правите труда да се преструвате?“

Само че си премълча.

Бил се извърна леко, направи знак с пръст и другите излязоха от тъмнината.

Амбър замръзна на място, когато избутаха Имелда насред светлината.

Тя падна. Ръцете ѝ бяха вързани зад гърба и имаше парцал в устата. Дрехите ѝ бяха изпокъсани, но дори от толкова далече, Амбър виждаше кървави петна. Най-притеснителното беше, че връхчетата на рогата ѝ бяха отчупени.

Бил я завлачи през прахоляка. Стигнаха до пирамидата от счупени тръби и той задържа лицето ѝ на сантиметри от назъбения край на една тръба.

— Ако не излезеш веднага, ще се наложи да убием скъпото ти лелче Имелда. Тя успя да ни баламоса, наистина успя. Искрено вярвах, че те ненавижда още от мига, в който се роди. Всички така смятахме. Но не успяхме да надникнем в гадничкото ѝ, долно сърчице.

— Заслужава ли Имелда да умре? — попита Бети, разперила ръце така, че да обхване целия двор. — О, да, заслужава. Но дали заслужава да умре тази вечер? Дали заслужава да умре вместо теб, в невероятни болки? Е, това е въпрос, на който само ти можеш да отговориш, Амбър. Какво мислиш?

— Ще броим обратно от десет — извика Бил. — Девет. Осем.

Амбър не можеше да позволи това да се случи. Просто не можеше. Имелда беше едничкият човек на този свят, който я обичаше. Беше помислила, че я е загубила — нямаше да понесе да я загуби отново.

Амбър изтича обратно надолу по стълбите. Те не забелязаха, че се приближава, докато не стигна до тях и не хвърли лоста, след което пристъпи на светло. Бил спря на три.

— Тук съм — каза Амбър.

— Виж ти — рече Кърсти, — добре се поддържаш, а?

— Казах ти, че е красавица — каза Бети.

— Моята дъщеря — обади се Бил. — Кой би помислил?

— Пуснете я — каза Амбър. — Пуснете Имелда и ще остана при вас.

Бил се усмихна, вдигна Имелда нагоре и я поведе обратно към групата. От толкова близо се виждаше колко много я бяха били.

— Чакайте — обади се Алистър и пристъпи напред. — Бил, Бети… Имам алтернативен вариант. Няма нужда да убиваме Амбър. Чуваш ли, Амбър? Няма нужда да умираш. Много ме впечатли в Индиана. Силна си. Безмилостна дори. Ти си достойна за възхищение. Като нас си.

— Ооо — рече Грант. — Схванах. Ах, ти, куче такова. — Той се разсмя.

— С ваше разрешение — обърна се Грант към Бил и Бети.

Родителите на Амбър се спогледаха.

— Това не ми харесва — рече Бил.

— Какъв друг избор имаме? — попита Бети. — Амбър, мила, ще помислиш ли за този вариант? Да се присъединиш към нас?

Амбър се намръщи.

— Какво?

— Имелда е предателка. Не можем да ѝ вярваме повече. Вън от играта е. Така че ние шестимата ставаме петима.

— Освен ако не се присъединиш — добави Алистър. — На първо време няма да се налага да правиш нищо. Грант и Кърсти вече свършиха работата.

Кърсти се усмихна радостно и потупа корема си.

— Много сме развълнувани.

— А след седемнайсет години — продължи Алистър, — щеше да е моят ред с Имелда. Но след като Имелда вече няма да е с нас… Ще ми трябва нова половинка.

— Наистина не се чувствам удобно с тази работа — промърмори Бил.

— Защо не? — попита Алистър. — Тя е силна, красива, страховита. След седемнайсет години ще е на трийсет и три — добра възраст за създаване на семейство.

— Не — отсече Амбър. Изненадващо, но след всичко случило се, тя беше шокирана. — Просто не. Няма да се присъединя към вас, няма да стана част от това… от този извратен цикъл от убийства и определено няма да ти ставам половинка.

Алистър вдигна ръце.

— Не казвам, че няма да е неловко, но ще свикнеш с представата, само трябва да опиташ.

— Майната ти. Предпочитам да ме изядеш.

— Сладурче — обади се Бети, — не го обмисляш достатъчно старателно. Може да е най-добрият вариант. Няма ли да е хубаво отново да сме семейство?

— Семейство? — повтори Амбър. — С теб и Бил? След всичко, което направихте? След всичко, което опитахте да направите? Вече не сме семейство, Бети, а и никога не сме били. Вие сте мои родители заради някаква отвратителна космическа шега, но не сме семейство.

— Тя взе решение — обади се Бил. — Ще я убием, ще я изядем — както го планирахме.

— Бил, чакай — каза Бети. — Дай ѝ възможност да го обмисли.

— Няма да си промени мнението — раздразнено отвърна Бил. — Да знаеш някога да си е променяла мнението, когато е в това настроение? Ще предпочете да умре пред това да си признае, че греши. Ще предпочете да умре, за да ни направи напук. Знаеш колко е инатлива, Бети, и го прави нарочно.

— Хайде, Бил — каза Алистър.

— Не ми викай хайде. До голяма степен вината за всичко е твоя. Не успя да ощастливиш Имелда и сега…

Алистър се нахвърли върху Бил и само Грант и Бети успяха да го удържат.

— Във всяка от двойките партньорите се грижат един за друг — продължи Бил. Мислиш ли, че щях да допусна Бети да отиде толкова далеч? Че нямаше да забележа, че променя отношението си? Мислиш, че тя нямаше да забележи подобна промяна у мен? Грант остави ли Кърсти да се олюлява над пропастта? Да не би Кърсти да го оставя сам със съмненията му? Ние всички се подкрепяме, Алистър. Това е сделката, която сключихме по собствена воля, когато започна всичко. Че ще бъдем опората на другия. Останахме верни на това убеждение. А ти — не.

Алистър се освободи от ръцете, които го държаха.

— Няма да ми прехвърляш вината за това — каза. — Ти и Бети бяхте женени преди дори да сме говорили със Сияйния демон. Грант и Кърсти бяха влюбени. А аз? Едва познавах Имелда, а ето че тя внезапно стана част от нашата група и ми беше казано, ей, ето ти жената, с която ще прекараш остатъка от живота си. Това е твоята половинка оттук нататък. Няма да има други. Аз никога не съм я обичал.

— И тя никога не те е обичала — заяви Кърсти.

Алистър зяпна.

— Не ми пука. Ясно ли е? Пет пари не давам. Мен ме набутахте в тази работа с нея, а докато бяхте заети да се гледате влюбено в очите, не забелязвахте, че Имелда е слабото звено във веригата. Но ето сега имаме възможност да заменим това звено с някой много по-силен.

— От изражението на лицето ѝ, бих казала, че дъщеря ми не те обича — каза Бети.

— Ще свикне.

— Щом Имелда не успя, защо мислиш, че Амбър ще го направи?

— А каква е алтернативата? Да ги убием и двете? Не знаем как ще се отрази това на разпределението на силата между нас.

— Няма да убивате Имелда — каза Амбър — и можеш да спреш да дрънкаш останалите глупости. Бил е прав. Няма да размисля. Пуснете Имелда и вземете мен.

— Можем да те вземем и без това — заяви Кърсти. — Наистина ли смяташ, че ще успееш да ни надбягаш всички?

— Не — отвърна Амбър, — но ще се бия до край. Ако пуснете Имелда, няма да се съпротивлявам, стига да обещаете, че няма да е болезнено.

Демоните се спогледаха, после Бил погледна Имелда.

— Чу я. Тръгвай. И ако искаш съвета ми — не спирай да бягаш.

Отстраниха се, за да ѝ направят място да мине. Имелда погледна натам, после обратно към Амбър. Имаше сълзи в очите.

— Хайде — окуражи я Амбър. — Достатъчно пъти ме спасява. Сега е мой ред да спася теб.

Имелда изхлипа зад парцала в устата си и си върна нормалния вид. Амбър почувства внезапна вълна от привързаност към тази жена, единственият човек, който беше демонстрирал към нея истинска, искрена любов, и сърцето ѝ се разби на парчета, когато Имелда се обърна.

Но в последния момент Имелда се развъртя, хукна да бяга, но не към изхода, а към пирамидата от счупени тръби и стоманени пръти. Тичаше право към нея. Амбър изпищя името ѝ, след като Имелда спря внезапно, прободеното ѝ тяло увисна безжизнено, а главата ѝ се люшна напред.

Демоните наблюдаваха шокирани.

Амбър започна да се отдръпва, а сълзите се стичаха по страните ѝ.

Алистър бавно протегна ръка, сякаш не можеше да повярва, че Имелда е мъртва. Издърпа тялото ѝ от тръбите и нежно го положи на земята. После коленичи и останалите направиха същото. Амбър за миг помисли, че са искрено натъжени от случилото се.

Тогава Имелда изстена лекичко, а Амбър вдигна ръка към устата си, когато демоните започнаха да разпарят дрехите на жената, да раздират и да късат плътта ѝ с ноктите си, да ръфат и да разкъсват със зъби, а кръвта се лееше, докато пируваха така.

От устните на Амбър се откъсна животински вой, когато Имелда обърна главата си към нея, с отворени очи, сякаш можеше да я види, скрита в тъмнината.

Изяждаха я жива и умря, едва когато Бил извади сърцето ѝ.