Демон шосе

55

Наблюдаваше ги от мрака как се натъпкват с тялото на Имелда.

Щом приключиха, захвърлиха останките в прахоляка и се отдалечиха с олюляване. На Амбър ѝ трябваше известно време, за да разбере, че са пияни. Бил и Бети легнаха върху капака на колата си, а Грант и Кърсти затанцуваха с валсова стъпка в жълтата светлина, кикотеха се и пееха, докато се стараеха да не се настъпват. Алистър се клатушкаше покрай тях и си мърмореше нещо под носа. Опита се да използва една от колите, за да се подпре, но загуби равновесие, свлече се бавно и тромаво, а когато се озова на земята, си остана да лежи там, свит на кравай, клонящ към сън. Пияни демони с омазана в червена кръв червена кожа. Приближи се още един комплект фарове. Кръгли светлини, близо една до друга — доста по-близо от тези на модерните коли. Амбър се мръдна и приклекна, за да огледа по-добре приближаващата се кола. Не знаеше как се казва, но беше стара — от тридесетте или четиридесетте години, с продълговатите предници и стъпенките отстрани, като онези, на които стъпвали гангстерите, след като обирали банки.

Родителите ѝ бяха станали, изстъргваха от устите си засъхналата кръв и оправяха дрехите си. Грант изрита Алистър, който се събуди, видя колата и веднага се стегна.

Колата спря и двигателят замлъкна. Отвътре слезе плешив възрастен мъж.

Беше дребен, с приведени рамене и носеше вълнена жилетка върху риза и вратовръзка. Бръкна в колата и извади голям черен куфар, който приличаше на старите лекарски чанти. След това издърпа една портативна маса и понесе двете неща към ярко осветения кръг, където го чакаха демоните. Подаде масата на Бил, който я разгъна. След това старецът постави куфарчето отгоре.

Извади спретната купчинка бинтове, а после шест малки шишенца — едно по едно, като ги подреди в редичка на масата. Бил застана до първото шишенце. Бети — до него. Само пред последната стъкленица нямаше никой.

Старецът подаде на всеки по един скалпел с дълго острие. Остана му един излишен.

Бил свали якето си и нави ръкава на ризата. Прокара острието по червената си кожа и задържа ръката си над шишенцето. Кръвта се точеше на непрекъсната струя. Останалите повториха процедурата.

Когато шишенцата се запълниха, те поставиха корковите запушалки и бинтоваха раните си.

Старецът погледна стъклениците. Неодобрително се вторачи в шестата.

— Ужасно съжаляваме — заоправдава се Бил, — но Имелда, тя… тя ни предаде.

— Сделката включва шест стъкленици — каза старецът.

— Ще ви дам още от моята — отвърна Бил, но по лицето на мъжа премина такова отвращение, че Бил буквално направи крачка назад.

— Кръвта ви вече губи сила — заяви старецът. — Условията на сделката са съвсем конкретни.

Бети се усмихна с милион-ватовата си усмивка.

— Ще напълним и шестото, уверявам ви. Ще намерим дъщеря ни. Тя е тук, наблизо е. Отново ще се нахраним и ще би дадем достатъчно, за да запълним още шест шишенца.

Беше изненадващо, но от тези думи все пак ѝ стана болно. Амбър щеше да се изсмее, ако не ѝ се плачеше толкова много.

— Не проявявам интерес към нови шест — заяви старецът. — Изискването ми е само количество, достатъчно да запълни тази празна стъкленица, както е според уговорката.

— Знаем — тихо отвърна Бил. — Имате безрезервните ни извинения за неудобството. Ако се съгласите да останете тук, ще я намерим. Ей сега ще я открием.

Старецът въздъхна и те приеха въздишката му за съгласие.

Амбър залегна, когато те се пръснаха да я издирват. Бързо изтрезняваха, но подминаха скривалището ѝ, без дори да хвърлят поглед надолу.

Тя заобиколи и се приближи в сянката на стария автомобил. Надникна иззад колата, за да огледа стареца и стъклените му шишенца. Можеше да се промъкне при него, да му предложи кръвта си и да се приближи достатъчно, за да ги изпочупи до последното. Тогава щеше да се върне при Сияйния демон с празни ръце, а Демонът щеше да се вбеси толкова, че щеше да помете родителите на Амбър и да се погрижи за проблема ѝ вместо нея.

Планът си беше дяволски добър. Освен това беше нейният дяволски добър план.

Старецът се обърна в нейната посока. Невъзможно. Нямаше как да я вижда. Не би могъл да…

Очите му се сключиха с нейните. Той не каза нито дума.

Тя си остана на място, приклекнала.

— Казвам се Амбър — заговори тя, като се стараеше да е тихо. — Аз… съм тази, която търсят.

— Нямам какво да ти кажа, дете.

— Но аз съм тук, за да… искам да кажа, че бих желала да дам от кръвта си. Шишенцето ви трябва напълнено, нали така? Няма значение колко бързо ще бягам, най-накрая родителите ми ще ме намерят, ще ме хванат и… и ще ме убият.

— Съдбата ти не ме засяга.

Амбър се изправи.

Прецени, че ще достигне масата с шест, може би седем крачки.

— Разбирам това — каза тя, — наистина, но понеже така или иначе ще използват моята кръв, реших да я дам доброволно. Може би по този начин ще заема мястото на Имелда в групата. Може да ме оставят да живея.

Очите на стареца предизвикваха безпокойство. Не ѝ харесваше как я гледа.

— Може би. Но аз съм само представител на Сияйния демон — не говоря от негово име.

Амбър кимна.

— Това ми стига.

Тя пристъпи напред, но представителят вдигна сбръчканата си ръка.

— Когато се нахраниш, можеш да пристъпиш.

Беше слабичък старец. С едно махване на ръката щеше да го събори на земята. Но все пак имаше нещо в него, нещо в очите, което я спираше да направи крачката. Тогава той се обърна с гръб към нея, но това само я хвърли в още по-големи колебания. Беше доловил блъфа ѝ и сега я отпращаше, така че единствените възможности бяха да го нападне на мига или да започне да бяга.

Тя се обърна и побягна. Минаваше покрай някакъв офис-фургон и почти беше стигнала изхода, когато нещо се спусна към нея от тъмното. Една ръка я блъсна в гърдите и я запрати с трясък през вратата на фургона. Тя падна по гръб върху някакво бюро, един стол до нея се завъртя около оста си и чу как на земята се стоварва тежък стар компютър.

Алистър я последва в помещението.

— Нямаше нужда да става така — каза той. — Можеше да се включиш в групата.

Тя се изправи. Офисът имаше само една врата, а Алистър стоеше пред нея.

— Ако беше казала „да“ — продължи той, — нямаше да се налага да те убивам. Ако беше взела участие, кръвта ти щеше да ври и да кипи с онази невероятна мощ, а представителят щеше да си се прибере при господаря с пълен комплект шишенца.

Част от Амбър искаше да му се примоли, да се опита да се разбере с него, да падне на колене и да го умолява, но лицето и брадатата му още бяха омазани с кръвта на Имелда. И това я ядоса.

О, как я ядоса.

— И в замяна само трябваше да правя секс с теб цели седемнайсет години? — попита тя. — Май предпочитам да ми видиш сметката.

Алистър поклати глава, докато пристъпваше напред.

— Не е добра идея да ме дразниш, Амбър.

— Защо? Да не би да се опиташ да ме убиеш още веднъж? Божке, разбирам защо Имелда те заряза.

— Внимавай…

— Не си много голям мъж, май, а?

Алистър изрева и замахна с юмрук, който Амбър успя да избегне. Тя заби нокти в него, той извика и се опита да я сграбчи, но тя се измъкна.

— Малка кучка — изграчи той.

— Имелда ми разказа за теб — продължи тя като се отдръпваше назад. — Знаеш как жените обичат да си клюкарстват. Разказа ми всичко до най-малките подробности и не беше много ласкава. Не че има за какво да е ласкава.

— Ще ти откъсна главата — просъска той, като я следваше плътно.

— Наистина ли си мислеше, че ще кажа „да“? — попита Амбър. Не съм кой знае колко интересна за гледане, обаче я ме виж сега. Сега съм красива. Собствената ми майка бледнее в сравнение с мен, нали? Чудя се как ли го приема. А ти, как го приемаш ти, Алистър?

— Продължавай да дърдориш — отвърна той. — С нищо не си помагаш.

— Искам да кажа, че съм твърде добра за теб. Дори да бях поискала да се включа в клуба ви, наистина ли мислиш, че щях да се задоволя с теб? Виж, Грант е друго нещо — хубав мъж, а и доколкото съм чувала, нямаше да ме разочарова…

Алистър спря. Усмихна се студено.

— Да не ме мислиш за вчерашен? Мислиш, че не съм наясно какво правиш ли?

— Разбира се, че си наясно — отвърна тя. — Будалкам те.

— Няма да свърши работа.

— Кретен, вече върши работа. И знаеш ли защо? Понеже и двамата знаем, че всичко, което казвам, е стопроцентова истина, жалко подобие на мъж такова!

Той се хвърли върху нея твърде бързо, за да го избегне. С едната ръка я хвана, с другата я удари. Люспите ѝ не помогнаха да притъпят болката. Отново падна, този път върху друго бюро, преобърна се и се приземи лошо. Опита се да стане, а той ѝ помогна с ритник в ребрата.

Изведнъж не можеше да диша, а той я награби за якето и я вдигна високо, докато тя искаше само да се свие на кълбо. Удари я отново, и отново, а когато се опита да му отвърне, се изсмя и заби лицето ѝ в стената.

Двама ду̀ши минаха покрай прозореца. Тя се опита да извика, но успя само да изстене отчаяно, така че нито Майло, нито демонът Грегъри Бъкстън я чуха.

Ръката на Алистър се сключи зад врата ѝ, прикова я на място и надникна навън.

— Кой е този? — зашепна той в ухото ѝ. — Приятелчето ти с колата го познах, но този крилатият кой е?

Не ѝ стигаше въздухът, за да му отговори.

— Няма значение — рече Алистър. — И двамата ще ги убием. Знаеш ли колко сме силни в момента? Какво говоря? Разбира се, че не знаеш. Нашият вид винаги е най-силен след хранене. Ако приятелите ти искат да се бият, ще им изтръгнем крилцата. Особено след като сме те изяли.

Той я завлачи към вратата.

— Защо ще делиш? — изстена тя.

Той спря и обърна глава, за да я погледне.

— Какво рече?

Тя всмука глътка въздух.

— Защо да делиш? Защо… не ме изядеш сам?

— Защото ние не постъпваме така.

Тя можеше да си поема малки глътки въздух, но беше достатъчно.

— Няма ли да станеш още по-силен? — попита тя. — Това ли е… принципът? Колкото повече ядеш… толкова по-силен ставаш?

— Да, това е принципът.

— Ами ти не искаш ли… да бъдеш най-силният?

— Не, ще те споделя, защото ние така постъпваме.

И отново започна да я влачи.

— Сигурен ли си, че не те е страх?

Той я дръпна към себе си и усили натиска върху шията ѝ.

— Какво каза?

След като вече си беше върнала контрола върху дишането, тя впи очи в него.

— Просто се чудех дали не се страхуваш какво ще направят другите, ако разберат, че си ме изял сам.

— Това няма нищо общо със страха. Има общо с това как постъпваме и споделяме…

— Е, стига да не е заради това, че те е страх от баща ми.

Той я блъсна с лицето в бюрото и зад очите ѝ избухна експлозия от болка. Тя се свлече на пода.

— Ставаш прозрачна, Амбър. Не си толкова хитра, колкото си мислиш. Това ли е наистина пътеката, по която искаш да се хлъзнеш — да ме подмамиш да те убия тук, на място? Май не си го обмислила много добре.

— Може би не — изгъгна тя.

Той я хвана за рогата и я вдигна.

— Бъди добро момиче и си затваряй устата и може да ти видим сметката преди да те изядем.

Той я избута напред, а тя се препъна леко. Блъсна се с бедро в едно бюро. Коленете ѝ почти поддадоха.

— Ако се наложи да те нокаутирам и да те изнеса, ще го направя — предупреди я Алистър. — Върви и не спирай.

— Виждам двойно — каза тя. — Много силно ме удари.

Той се разсмя.

— Може би защото не си играем на игрички. Ако си мислиш, че съм те ударил по-силно, ще вземеш да си помислиш и че те убиваме в повече. Върви и спри да мрънкаш.

Тя се остави да падне на земята.

Той се вторачи в нея.

— Какво си мислиш, че правиш? Ставай.

— Накарай ме.

Той я изрита, а тя извика и се търкулна по пода.

— Сега ще станеш ли?

Тя седна и разтри гърба си, но не мръдна повече.

— Майната ти.

Той я хвана за ръката, но тя я изхлузи от якето. Той въздъхна и го метна настрани, после я стисна за рогата и взе да я влачи по пода. Пръстите ѝ се задържаха за ръба на бюрото.

— Боже — промърмори Алистър. — Имай малко достойнство, моля ти се.

— Не искам да умирам.

— Не ми пука — той я дръпна назад за рогата и приклекна, забучвайки пръст в лицето ѝ. — Ще те смачкам от бой, дребно изчадие, и чак тогава ще те изям. Ясно? Чуваш ли?

Тя изскимтя.

Той пусна рогата си, но пръстът му си остана на място.

— Още един номер и се кълна, че ще…

Тя отхапа пръста му.

Алистър изпищя и падна назад, стиснал ръката си. Амбър изплю пръст, а той се метна към нея, сграбчи я и я стовари в стената, оголил зъби. Тя заби юмрук в ранената му ръка и той се дръпна, после заби своите зъби в плътта на шията му.

Топла кръв рукна в устата ѝ. Тя инстинктивно я преглътна, макар че Алистър се олюляваше назад. Амбър не пусна. Той отчаяно се опита да я отскубне от себе си, но отслабваше с всеки изминал миг. Свлече се на колене, нейната тежест го притисна и той падна по гръб, а Амбър изви глава, откъсвайки парче плът.

Преглътна и него.

Малка част от нея се отврати, но тя не ѝ обърна внимание. Вкусът беше прекалено хубав. Вкусът беше удивителен. Опияняващ. Откъсна си още едно парче, като слабо долавяше гъргорещите звуци, които издаваше Алистър. Тя дъвчеше и гълташе и се навеждаше за още. Беше по-хубаво от всичко, което беше опитвала. Кръвта я зареждаше с енергия, със сурова мощ. Ядеше от плътта, пиеше от кръвта и те я изпълваха и беше велико, и колкото повече ядеше и колкото повече пиеше, толкова по-малко успяваше да чуе онази малка частица от себе си, онази досадна човешка част, която плачеше от страх и от отвращение и от смайване.

Алистър бе мъртъв. Амбър не я беше грижа. Тя разкъса ризата и продължи да яде.

Така постъпваха демоните.