Демон шосе

38

Амбър спеше и сънуваше мъртви неща.

Събуди се от светлината и от приглушените гласове, които идваха някъде от къщата. Спокойни гласове. Тихи. Тя стана и се облече до прозореца. Тук от високия хълм добре се виждаше целият град. Оттук Каскейд Фолс изглеждаше спокоен, от онова спокойствие, характерно за гробищата.

Една кола мина през няколко улици, появявайки се и изчезвайки от поглед, с бавна скорост. После изчезна.

Познаваше тази кола. Почти всеки ден през последните три години беше пътувала в нея, откак родителите ѝ я бяха купили.

В друга част на града забеляза движение. Крачеха двама ду̀ши. Тя присви очи. Веднага разпозна Алистър. Другият човек за миг изчезна от поглед заради едно дърво. След това се появи Имелда и Амбър прехапа устни, за да не заплаче.

Гледаше ги как се приближават към някаква къща. Преобразиха се, а червената им кожа и рогата им бяха впечатляващи, дори от такова разстояние. Алистър изрита входната врата и двамата влязоха вътре.

Амбър стоеше до прозореца и се мръщеше.

Най-сетне се забеляза движение — Алистър влачеше някого навън. Обърна се и хвърли тялото на поляната отпред, и в мига, в който го осветиха слънчевите лъчи, човекът избухна в пламъци. Амбър не чуваше писъците, но виждаше как Алистър се смее, докато мъжът се гърчеше. Имелда подмина Алистър и горящия вампир, без да ги погледне и влезе в следващата къща. Алистър я последва с нежелание.

Горящият вампир най-сетне спря да се мята, огънят го погълна, разгаряйки се така ярко, че Амбър отклони поглед. Когато пламъците угаснаха, нищо не беше останало от него.

Имелда изрита вратата на съседната къща и поведе Алистър навътре.

От врата на врата, избиваха вампирите по къщите и издирваха Амбър. С тази скорост щяха да стигнат до хълма преди следобеда — но идваха.

Алтеа се изнесе от Каскейд Фолс още преди обяд. Натовариха колата на Вероника с багажа ѝ, а Вероника седна зад волана. Не беше говорила много предната вечер. Амбър разбра, че беше бягала от вампирите, когато Майло я открил, и толкова. Но жената имаше онзи особен поглед в очите си — поглед на обсебен. Беше различна от жената, с която бяха вечеряли. Майло я целуна, двамата се сбогуваха, а Алтеа помаха на Амбър, докато се отдалечаваха бързо.

— Харесваш я, нали? — попита Амбър Майло.

Той я погледна, но не отговори.

— Благодаря — каза тя.

Майло вдигна рамене и се върна в къщата. Амбър го последва.

Двамата наблюдаваха от прозореца как Алистър и Имелда извличат вампирите на слънце. Приближаваха се.

Родителите на Амбър минаха покрай къщата. Амбър понечи да се скрие, но Майло я сграбчи и я задържа на място.

— Движението привлича окото — каза той.

Родителите ѝ минаха покрай къщата, без да ги забележат.

Не виждаха къде са Грант и Кърсти.

— Трябва да се махаме — каза Майло. — Тръгнем ли сега, ще имаме няколко часа преднина. Може би дори цял ден. Амбър? Какво мислиш?

— Ще зарежем Глен? — тихо попита тя.

— В момента нищо не можем да направим за него.

— Не знаем дали е мъртъв.

— Каза, че е изглеждал…

— Знам какво казах — сопна се тя. — Но не съм сигурна, нали?

Майло не продума известно време.

— Не сме убийци на вампири — каза накрая.

— Не съм споменавала нищо за…

— Искаш да ги спреш. Искаш отмъщение. Виждам го по лицето ти.

— А заедно с това можем да спасим животите на онези глупаци, които все още искат да останат в този град.

Той я погледна право в очите.

— Какви си мислиш, че сме ние? Не сме кавалерията. Това не е наша работа, нито наша отговорност.

— Спряхме Шанкс.

— Защото нямахме избор — отвърна Майло. — Тук можем да избираме. Взимаме колата и се махаме. Остави родителите си и приятелите им да избиват вампирите. Може да свършат малко добрини, за разнообразие. Амбър, трябва да помислиш по въпроса. Джейкъб Бъкстън е на два дни път оттук, а кой знае още колко ще отнеме да стигнем до баща му след това?

— Майло, цяло семейство загина заради мен снощи.

— Вината не е била твоя.

— Как да не е била? Аз доведох вампирите в къщата им. Трябва да направим нещо. Спряхме Шанкс. Можем да спрем и тях.

— Дейкър Шанкс беше един човек с един номер — отвърна Майло. — Тук не знаем колко вампири има — може да са дузина, може да са стотина, може да са повече от половината град — но дори и един е достатъчен да убие и двама ни, без да се замисли.

— Да направим тогава, каквото прави Имелда — продължи да настоява Амбър. — Да ударим сега — през деня.

— Кого да ударим?

— Йохан Варга — отвърна тя. — Той трябва да спи в момента, нали? Отиваме в къщата, където бях вчера. Ако Глен не е там, ще идем в хотела, ще намерим ковчега на Варга, или каквото там си има, и ще го прободем през сърцето. Нали това върши работа? Да ги пробождаш през сърцето?

— Според теорията на Алтеа — каза Майло.

— Пробождаме Варга и, ако Глен е там, го взимаме с нас. Ако е мъртъв, ще му организираме някакво погребение. Няма просто да го изоставим, Майло. Трябваше да съм с него. Не трябваше да го изпускам от поглед. Още от мига, в който спомена, че чува гласове. Трябваше да осъзная за какво става дума и да го вържа за някой стол или някъде.

— Не си знаела.

— Трябваше да се сетя. И сега съм му длъжница.

Майло я погледна, въздъхна и излезе от стаята. След минута се върна с чук в едната ръка и счупена бейзболна бухалка в другата, а счупеният край беше заострен като кол.

— Това правех снощи, докато чаках хоризонтът да се проясни — каза той. — Това е нашето копие.

— Дали ще свърши работа?

— Би трябвало. За да сме съвсем сигурни, ще минем през църквата и ще го натопим в светената вода. Както и чука. Ще трябва да отидем пеша, без да бързаме. Амбър, сигурна ли си, че искаш да го направим? Ще се озовем в леговището на звяра, а родителите ти също ще стигнат в един момент до там, рано или късно. Това е огромен, безумен риск.

— Знам.

— И няма да размислиш?

— Не мога, Майло.

Той кимна.

— В такъв случай, вземи и разпятието. Ще ни трябва.

Когато стигнаха другия край на града, слънцето вече беше опасно ниско в небето. Тялото на собственика на къщата все още лежеше в дневната, но Глен го нямаше. Амбър беше сигурна, че ще е така. Набързо претърсиха къщата и тръгнаха към хотел Варга. Единствената ѝ позната кола там беше тази на Имелда. Минаха през задния вход. Беше безлюдно, дори Ингрид я нямаше на рецепцията.

— Къде отиваме? — попита Амбър, а шепотът ѝ кънтеше странно в абсолютната тишина.

— В мазето — отвърна Майло.

Откриха солидната врата, която водеше надолу. Стана твърде студено за твърде кратко време, докато се спускаха надолу. Майло беше отпред с кола и чука в ръце, въпреки че Амбър беше на пълен демонски режим зад него. От самия въздух долу ѝ се искаше да се обърне, да избяга с писъци и никога да не се върне назад. Витаеше усещането за нещо лошо, нещо, което ги причакваше зад дългите редици с винени бутилки. Нещо, което се спотайваше.

Стигнаха до друга врата. Майло отдръпна ръка от дръжката ѝ.

— Студена е — прошепна той. Уви ръката си в ръкава и отвори вратата. Слаба светлина осветяваше още едно стълбище.

Страхът обви с пръстите си съзнанието на Амбър и започна да мачка. Пораснаха ѝ дълги нокти, тя оголи зъби, но това не успя да ѝ вдъхне кураж.

Помещението под мазето беше малко и въпреки това малката крушка не успяваше да разсее мрака вътре. Точно под нея, към пода с вериги беше прикована изсъхналата обвивка на труп, поставен с кръстосани крака и с главата надолу. Беше облечен в парцали и имаше дълга коса. Гледката беше стряскаща, но не това плашеше Амбър. Източникът беше друг.

Трупът вдигна очи и Амбър забеляза острите зъби.

Трупът, вампирът, не изглеждаше твърде изненадан да ги види, но веждите му се надигнаха, когато Амбър пристъпи на светло.

— Ха — рече той. Гласът му беше дрезгав. — И какво трябва да си ти? Дяволът? Да не би Дяволът да е дошъл да прободе сърцето ми след толкова много време?

Майло се приближи предпазливо към него, а Амбър се отдръпна.

— Здравей, Кейлъб — каза Майло.

Кейлъб Тълк успя да се усмихне криво.

— Чували сте за мен.

— Чухме какво си сторил със семейство Мастърсън.

Усмивката на Кейлъб се вгорчи. Кожата му приличаше на изсъхнал пергамент и се ронеше при всяка смяна на изражението.

— А вие кои сте? — попита. — И защо ме посещавате?

— Не сме тук за теб — отвърна Амбър. — Търсим твоя господар. Къде е Варга?

— Варга не ми е господар — каза Кейлъб. — Държи ме окован тук вече две години. Две години. Не ми позволява да спя в ковчег, дори до земята не ме допуска. Огледайте се. Бетон. Така ли трябва да се отнасяш със своите?

— Какво си направил?

Кейлъб се усмихна.

— Приближете се, за да ви виждам.

Разговорът с нормален тон беше успокоил нервите на Амбър и тя пристъпи напред.

— Ооо — рече Кейлъб. — Разкошна си. Малко по-близо, моля.

— Не мисля.

— Само малко по-близо…

Амбър му се усмихна красиво и направи още няколко крачки. И тогава заби ритник в гърдите му и го обърна по гръб. Не помръдна крака си от там, приковавайки го към пода.

— Какво си направил — попита тя, усмихвайки се, — че Варга те е наредил така с тази верига?

Кейлъб се опиша да избута крака ѝ, но тя не обърна внимание на вялите му опити.

— Наруших правилото му — продума той най-накрая. — Наруших свещеното му правило. Така де, той какво очакваше? Че ще се събудя и по някакъв магичен начин ще мога да оставя човешкия си живот зад гърба си, без да се замисля? Той знаеше. Трябва да е знаел. Прекалено е стар, разбирате ли? Забравил е какво е.

Амбър отпусна цялата си тежест върху десния си крак. Чу как изпука едно от ребрата на Кейлъб.

— Кое правило си нарушил?

Той изръмжа от болка.

— Не отидох на друго място. Хранех се в града, в който живеем — той замълча. — Освен това, знам ли, някакви приказки, че съм нетактичен, каквото и да значи това…

— Създал си повече вампири, отколкото той може да контролира — каза Майло.

— Точно — отвърна Кейлъб. — За него всичко опира до контрола. Трябва да контролира всичко и всички. Е, аз няма да се оставя да ме контролират.

— Убил си жестоко цяло семейство.

— Заслужиха си го.

Майло се намръщи.

— И как точно са си го заслужили?

— Гледах ги как се разхождат из града, сякаш са по-добри от такива като мен. Родителите — те никога не са ме харесвали. Всеки ден ходех до къщата им, а те ме гледаха сякаш съм боклук, който са изхвърлили. А оня дребосък, онова противно хлапенце…

Амбър изви крак в полукръг и Кейлъб изръмжа.

— Ами Розали?

— Какво за нея? — разпали се той. — Тя беше най-лошата от всички. Най-голямата лицемерка сред семейство от лицемери. Пускаше на всеки с малко парички, но в момента, в който разбра, че няма да има диамантени обици за подарък, край. Вече ми захлопва вратата. Не докрай, обаче. Иначе къде ще е забавата? Не, не, тя с най-голямо удоволствие ме измъчва, обещава ми разни работи и ме лъже, че ще има награда, ако я следвам по петите като пале…

— И затова я уби — прекъсна го Амбър.

— Трябваше да я убия — отвърна Кейлъб.

— Ти си я превърнал във вампир, нали? — попита Майло.

Устната на Кейлъб — онова съсухрено, тънко нещо, се изви нагоре.

— Трябваше да е моя. Превърнах я за себе си. След всичките години на мъчения, на подигравки зад гърба ми, на водене за носа… Щях да съм неин господар до края на дните. И искате ли да разберете защо? Ето това е смешната част. Понеже въпреки всичко, което ми причини, аз я обичах. Ама че обрат, а? След всичко, което ми стори.

— След всичко, което тя ти е причинила? — попита Амбър, а гневът ѝ се надигаше.

Кейлъб не забеляза.

— Ама не. В мига, в който Варга я мерна, край. Взе ми я. Каза, че това е допълнително наказание, обаче ме държи тук, защото го е страх, че Розали ще избере мен пред него. Понякога ги чувам заедно. Той не знае. Тя го използва, както използваше мен. Жалка работа, това е. Пуснете ме. Освободете ме от тези вериги, да си върна силата и тогава ще се погрижа за Варга вместо вас. Лично ще го убия, разбирате ли? Той се страхува от мен. Страх го е какво мога да направя.

— Кейлъб — каза Амбър, — ти си жалък нещастник и никога няма да се измъкнеш от тези окови.

Той зяпна.

— Ще те убия — каза.

Тя придвижи крак от гърдите към гърлото му и натисна.

— Къде е Варга?

Той изгъргори нещо, с пламнали очи. Най-накрая посочи стената до Майло. Тя не помръдна крак, докато Майло проверяваше тухлите.

— Открих нещо — каза той и след миг в стената се отвори малка врата.

Отново я заля онзи ужасяващ, смразяващ ужас, който бъркаше в съзнанието ѝ и отново ѝ се прищя да избяга с писъци от избата.

— Боже — прошепна тя.

— Аха — каза Майло и нищо повече.

Амбър отмести крак от гърлото на Кейлъб и последва Майло по коридора зад вратата. Ставаше дори още по-студено. И светлината беше студена. Майло зави зад ъгъла и спря. Амбър се поколеба, после също пристъпи.

Пред тях имаше врата. Голяма, дебела, метална врата, като онези по банките.

Амбър се взираше в нея.

— Сериозно ли?

Майло провери кутията на стената до вратата.

— Ключалка по часовник — каза Майло. — Настроена е да се отключва след залез.

— Как ще го набучим, след като спи в скапан трегер?

— Наистина е нечестно — Майло я изгледа. — Какво искаш да правим?

— Сигурно държат Глен някъде в хотела — каза тя. — Трябва да го намерим. Ако е жив, взимаме си го. Ако срещнем вампир по пътя — зачукваме ко̀ла в сърцето му.

Той кимна.

— Това го мога.