Демон шосе

22

Амбър се хвърли настрани, а ужасът със страшна скорост се разля от тила към пръстите на ръцете и краката. Тя избяга от хола, като сега вече виждаше колко е фалшиво всичко, колко са крехки стените. Вмъкна се в кухнята с нейната маса и столове, и печка, и хладилник, а кракът ѝ се закачи за нещо и тя се препъна, като почти падна върху някакво канапе. Архитектурата беше ненормална. Липсваше ѝ всякаква логика. Едната част от помещението беше кухня, а другата — дневна.

Тя чу как Дейкър Шанкс се спуска по стълбите.

— Леко послъгах — извика. — Измамих те. Може да използваш ключа, но само аз контролирам къде води той. Признавам, взех те за мезе. В своя защита, обаче, ще посоча, че си лесна мишена.

Амбър тихичко изтича в друга стая, която бе отрупана с лавици от пода до тавана. По лавиците имаше редове картонени ивици, изрисувани като гръбчетата на неизвестни никому книги. Това беше библиотеката, а също така мокро помещение с пералня и пластмасово легло за куче.

Отново закачи крака си. Между двете помещения се образува съвсем права пукнатина. На мозъка ѝ, омаян от адреналина, му трябваше кратък момент да подреди нещата. Това все пак беше кукленска къща. Предната ѝ част представляваше фасада, която се разделяше някъде по средата, за да се отвори на две не съвсем равни крила, като корицата на книга, разкривайки вътрешността с всичките ѝ полу-стаи. Затворена, къщата беше абсолютно лишена от смисъл, събрана под неестествен ъгъл.

— Амбър — повика Шанкс с напевен глас.

Тя се сниши в тъмнината зад пералната машина. Ръцете ѝ трепереха.

— Държиш се глупаво — продължи той. Все още се намираше в хола, вероятно се чудеше накъде е тръгнала. — Няма да те нараня. Ти си първият човек, с който ще мога да си поговоря очи в очи, за цялото това време, прекарано тук. Излез. Хайде. Знаеш, че в крайна сметка ще те намеря.

Тя се премести леко напред и надникна иззад една от книжните лавици. Успя да го мерне, точно колкото да забележи ножа в ръката му. Той беше решил да провери първо другата част на къщата. Това ѝ даде още малко време, възможност да помисли, да сложи мислите си в ред.

Когато не я намери оттатък, ще дойде насам и ще я открие за секунди. Така че трябваше да се движи. Нагоре. А дотам имаше много разстояние. Горе сигурно имаше много спални, което значеше и повече скривалища. Тя се хвана за един от книжните шкафове, и се приготви да се изправи на омекналите си и треперещи крака, когато забеляза ръката си и колко мека и розова беше.

Почти беше забравила.

Преобрази се. Отново почувства онази болка — особената болка, когато силата я изпълваше, крайниците ѝ се удължаваха, а тялото ѝ придобиваше друга форма. Сега имаше рога, а ръцете ѝ бяха с дълги пръсти и черни нокти на връхчетата. Потисна страха и се изправи. Залази бързо и тихо обратно през кухнята-дневна, сключила поглед върху мрака от другата страна на хола.

Стигна до стълбището. Отдалеч парапетът изглеждаше красиво оформен, но докато се изкачваше нагоре, усещаше под дланта си трески и неравности. Но пък стъпалата не скърцаха, за което беше благодарна. Потъна в тъмнината, след което се шмугна в светлина — ярката светлина, която проникваше през кръглото прозорче на къщата и окъпваше площадката на втория етаж в демонично червено и огнено оранжево.

Амбър се дръпна встрани, в сенките и приклекна, като гледаше през дървения парапет надолу към хола. Минаха секунди и Дейкър Шанкс се появи, пресичайки от едната страна на стаята към другата. Тя наблюдаваше врага си, наслаждавайки се на идеята колко лесно ловецът се превръща в плячка. Нужна е само нова гледна точка.

Отдясно имаше полу-стена с врата, която водеше към спалня, а тапетът беше в тъмен цвят — синьо или нещо подобно. Може би зелено. Залепена за тази спалня, в затвореното крило от предната част на къщата имаше друга спалня в по-светли тонове. Трудно беше да прецени в тъмното, но вероятно беше в розово.

От лявата страна беше основната спалня и баня с джакузи и вана. Но пък нямаше душ. Имаше още тоалетна и мивка с парче отразяваща пластмаса в рамка, което играеше ролята на огледало.

Дейкър Шанкс се върна в хола и вдигна глава. Беше дребен човек с тъмна, но посивяваща коса, която оредяваше на челото — сякаш се страхуваше от лицето му. А то си беше за страх. Дълъг нос и тънки устни, очи, прикрити в сянка.

— Там горе ли си, Амбър? Да не би да се промъкна под носа ми? О, ама си умница. Хитруша, нали? Но знаеш ли какво си, преди всичко? Ти си забава. Забавна си. Така че слез долу, Амбър. Спечели играта на криеница. Предавам се.

Той вдигна ръце в знак на отстъпление и се разсмя.

— Чакам — отвърна Амбър.

Шанкс обърна глава към мястото, където се спотайваше тя. Но не я виждаше. Очите му минаха над нея.

— Какво беше това? — извика той. — Боя се, че не чух добре. Стар човек съм, нали разбираш. Не съм така млад, както когато…

— Казах, че чакам.

Шанкс фокусира поглед върху позицията ѝ и изпъна устни в такава усмивка, сякаш се отвори рана.

— Чакаш мен?

— Не съм като другите, които си убил — отговори Амбър. — Няма да крещя и да бягам.

— Ооо — рече Шанкс и се разсмя. — Боец си имаме, така ли? Хедър също беше боец на млади години.

— И те е победила — отвърна Амбър. — Така че и аз сега ще те победя.

— Грешка — заяви Шанкс и за пръв път през лицето му премина искрица раздразнение. — Тя ме изигра. Не ме победи, а ме изигра, така че сам да си причиня това.

— Значи си не само слабак — отговори Амбър, — ами си и глупак?

Шанкс издаде някакъв звук, който тя не успя да определи, и се заизкачва по стълбите.

— Правил съм това доста време, госпожичке. Преследвал съм всякакви хора.

Амбър се изправи, докато той се приближаваше.

— Но никога не си преследвал такава като мен.

Той стигна върха на стълбището, приближи се към нея, а тя излезе от сянката и се усмихна, демонстрирайки блясъка на острите си зъби.

Той замръзна, зяпна, а после присви очи.

— Ти си едно момиче, пълно с изненади, а? — рече той и взе да се придвижва настрани. Да я загражда. С ножа в ръка. — Значи затова ти трябва Бъкстън. Имаш си сила и искаш още. Много е интересен ефектът на силата върху индивида.

— Предполагам, че е така — отвърна тя, следвайки кръговите му движения.

— Промени ли те, Амбър? Така де, освен физическата страна. Сега различен човек ли си?

— Толкова, колкото няма да повярваш.

Шанкс се усмихна.

— Обзалагам се. Видях те и си рекох — лесна мишена. Обаче виж се сега. Внезапно наистина се почувствах глупаво.

— Как успя да ме вкараш тук?

Смехът на Шанкс беше сух, без веселата нотка.

— Няма смисъл да го мислиш — отвърна. — Никога няма да излезеш.

Той нападна, насочвайки ножа в ниското, а после замахна рязко нагоре. Амбър залегна назад, като едва избегна острието, което изсвистя покрай гърлото ѝ. Шанкс обаче не спря да се движи. В миг се озова срещу нея и започна да я избутва към парапета. Тя посегна към ръката, която държеше ножа и пръстите ѝ се сключиха около китката му. Беше по-силен, отколкото тя бе очаквала. Не колкото нея, но почти толкова. Той я удари с глава в лицето и болката се разля от носа във всички възможни посоки. Другата му ръка я стисна за гърлото, а той се опитваше да я избута назад, да я прехвърли през парапета. Тя пусна дългите нокти и ги прокара дълбоко през ръката му.

Шанкс отпусна хватката си виейки. Двамата се сблъскаха и застинаха в схватка. Кръвта се лееше от ръката му, но той не обръщаше внимание и посегна към рогата ѝ. Внезапно отстъпи крачка назад и дръпна надолу, Амбър извика, докато коленете ѝ се удряха в пода. Той я изрита — връхчето на обувката му се впи в брадичката ѝ и тя се просна по гръб.

— Цялата си сила — каза Шанкс, притискайки колене в гърлото ѝ, — но финес — нула. Никакъв стил.

— Амбър! — донесе се гласът на Майло от всички страни. — Амбър, идва някой. Сигурно сме задействали алармата. Амбър?

През прозореца зад Шанкс тя видя как Майло пристъпи в стаята. Беше гигантски.

— Амбър? — повика той, а гласът му беше удивително силен.

Шанкс ѝ се ухили.

— Шшт сега. Не разваляй изненадата. — Той я издърпа нагоре, опрял ножа в гърлото ѝ и я избута до прозореца.

След Майло нахълта Глен и затвори вратата. Забеляза ключа.

— Къде е тя? — попита, докато се опитваше да го извади. Ключът се завъртя, докато го правеше и вратата се заключи.

— О, виж ти — прошепна Шанкс. — Това ще е дори по-лесно, отколкото предполагах.

Майло се приближи към кукленската къща, надничайки през прозорците.

— Шанкс, искам да поговорим.

Зад него Глен завъртя ключа в обратната посока и отвори вратата.

Шанкс избута Амбър встрани и хукна към стълбите.

Амбър падна, все още замаяна от ритника в главата. Погледна надолу през перилата и забеляза как Шанкс препуска към входната врата. Изпари се точно преди да се удари в нея, а тя вдигна глава…

… когато той се стовари върху Глен, събори го яростно, после обърна посоката и се запъти олюлявайки се към Майло, който тъкмо се извръщаше. Вратата се захлопна зад гърба му, Шанкс удари Майло с бесен замах, усилен от инерцията му, а Майло се завъртя и падна на земята. Шанкс се закрепи, огледа се, после надникна през прозореца и по лицето му се разля усмивка.

Амбър се изправи, а в нея се надигаше нов ужас.

Чу стъпки, бягащи стъпки откъм затворената врата.

— Излизайте оттам! — чу се гласът на Хедър.

Лицето на Шанкс изразяваше чиста радост и той се скри зад вратата.

— Хедър, не! — закрещя Амбър, препъвайки се в посока прозореца. — Не влизай!

Хедър не я чу. Отвори широко вратата и влетя вътре, а Шанкс я сграбчи, избута я към стената, заби ножа в нея, а Амбър изстина.

Хедър гледаше Шанкс в очите с отворена уста, но отвътре не идваше нито звук.

— Казах ти — изръмжа Шанкс, докато прокарваше ножа през корема ѝ. — Казах ти, че ще те убия, малка пъхаща носа си където не трябва кучка.

Завъртя ножа още веднъж и Хедър издаде странен звук — нещо между въздишка и давене, след което поредица от експлозии изпълниха ушите на Амбър. Шанкс се олюля, пусна Хедър да падне и се измъкна през вратата. След миг преди очите ѝ се появи Майло с пистолет в ръка.

Помогна на Глен да се изправи, а после свали якето си. Приклекна до Хедър, притискайки раната ѝ с него.

— Не спирай да натискаш силно, — нареди ѝ той. — Глен! Извикай линейка!

Хедър го сграбчи за ръката.

— Спрете Шанкс — продума едва доловимо. — Спрете го.

Майло се поколеба, после се изправи.

— Глен, остани с нея. Когато пристигне линейката, потърси Амбър.

После тръгна.