Демон шосе

12

Докато излизаха от Флорида, се придържаха към градските пътища, колкото беше възможно и не излизаха на магистрала I-95. Както и в джипа, Амбър трябваше да лежи на задната седалка покрита. Затвори очи, но не заспа — не и отначало. Вместо това се вслушваше в Чарджъра. Скърцаше на завоите. Изглеждаше тежък. Нямаше как да го сбъркаш с модерните му събратя — колите, които играеха роля на пашкул срещу външния свят. Да се возиш в модерна кола беше като да се возиш в плътно изолиран резервоар, но в Чарджъра беше като да седиш в аеродинамичен бегемот-гигант от черен метал. Звяр, както го наричаше Майло.

Амбър огледа ръката си, като се опитваше да си спомни как изглеждаха дългите нокти. И тя беше звяр, разбира се. Чудовище. Не като родителите ѝ, все пак. Те бяха хищници — безсърдечни и смъртоносни. Не, Амбър беше плячката, цялата невинност и уязвимост, само не и когато се показваха ноктите.

Начинът, по който беше ударила онова момче — Брандън, името му беше Брандън, не беше слабашки. Вероятно щеше да го убие, ако го беше фраснала малко по-силно. Чудеше се дали е била способна да го удари по-силно. Чудеше се колко силна е точно. Чудеше се как ли изглежда. Имелда беше по-красива като демон, отколкото като човек. Родителите ѝ също бяха по-високи и по-силни, и по-красиви. Амбър се чудеше дали трансформацията имаше същия ефект и върху нея и осъзна, че размишлява над това как изглежда като по-висока, по-слаба и по-хубава. Само се надяваше очите ѝ да не се променят. Харесваше очите си.

Събуди се, когато стигнаха Хоумървил от другата страна на границата с щата Джорджия. Майло ѝ подаде бейзболна шапка и ѝ каза, че вече може да седи отпред, ако нахлупи шапката ниско над очите си. Колкото повече се отдалечаваха от Маями, твърдеше той, толкова по-безопасно ставаше за нея. Вече беше станало обяд. Прекосиха Пиърсън, после Хейзълхърст, а след това и Соупъртън — навсякъде покафеняла трева, високи дървета и еднакви къщи с пощенски кутии на пътя — и през цялото време нито дума.

— Благодаря ти, че правиш това — обади се Амбър, за да запълни тишината.

Майло кимна, но не отвърна.

— Знам, че ти плащам и че е просто работа, но не ти благодарих по-рано. А трябваше.

Той не отговори нищо и на това.

Минаха още няколко минути, преди тя да каже:

— Така ли ще бъде през цялото време?

Той не отмести очи от пътя.

— Как е?

— Сещаш се — рече Амбър, — тишината. Неловката, тежка, неловка тишина.

— Каза неловка два пъти.

— Много е неловка.

— Обичам да пътувам в тишина. Така можеш да помислиш.

— А какво правиш след като си помислил вече? Или ако нямаш за какво да мислиш? Радиото работи ли? Може да пуснем малко музика.

— Но тогава няма да има тишина.

Тя въздъхна.

— Май наистина не ме слушаш.

— Обичам да пътувам в тишина — повтори Майло. — Ти ми плащаш, но колата е моя, и, след като обичам да карам в тишина, значи ще пътуваме в тишина. Това е положението.

— Въпреки че ме кара да се чувствам неудобно?

Той вдигна рамене.

— Ако не понасяш да си насаме с мислите си, може би нещо не е наред с мислите ти.

— Разбира се, че нещо не е наред с мислите ми. Преминавам през много тежък момент.

— Всички си имаме тежки моменти.

— Родителите ми се опитват да ме убият.

— Всички си имаме проблеми.

— Може да страдам от посттравматичен стрес. Замислял ли си се за това? А Имелда? Не. Тя просто ме връчи на теб и ето ни сега къде сме. Аз може да имам нужда от специално психиатрично лечение, а ти дори не ми позволяваш да слушам лека и успокояваща музика. Може да получа срив във всеки един момент.

— Изглеждаш ми съвсем добре — отвърна Майло, без да откъсва очи от пътя. Безкрайния, прав, монотонен сив път.

— Аз съм демон — каза тя.

— Както споменах — всички си имаме проблеми.

Амбър зяпна.

— Да говори човек с теб е като да говориш с… с… Както и да е.

Тя скръсти ръце и отправи поглед през прозореца. Нямаше намерение да заспива.

Събуди се сред ниви и дървета, с пълен мехур и къркорещ стомах.

— Къде сме?

— Преди Атланта — отговори Майло. — Можеш да поспиш още, ако искаш.

Тя се поизправи и свади шапката.

— Не. Ако спя още, няма да мога да мигна довечера — изведнъж тази мисъл я удари в главата. — А къде ще спим тази вечер?

— Ще намерим мотел.

— Дано да е някой хубав. Виждала съм мотели по телевизията и изглеждат отвратително — приближаваха се към една бензиностанция. — Може ли да спрем тук? Умирам от глад. И от жажда.

— Има бутилка вода в жабката — отвърна Майло, без да намалява скоростта.

Тя зяпна, когато подминаха бензиностанцията.

— Стига бе? Защо не спря? Имам нужда от храна!

— Ще спрем след около час и малко, за да заредим резервоара, тогава ще ядеш. Ще бъде първият ѝ пълен резервоар след дванайсет години.

— Така ли? Е, не е ли прекрасно? Много, ама много се радвам за колата ти, Майло, но какво става с мен?

— Родителите ти и дружките им с всичките им огромни ресурси те търсят. Няма да спра тази кола, освен ако не е абсолютно наложително. А сега си пийни водичка.

Тя ядно фрасна копчето за отваряне на жабката. Капакът се отвори и бутилка вода се търкулна от купчината карти в ръката ѝ. Тя погледна пистолета в кобура, който си стоеше мирно и тихо на светлината от малката крушка в жабката, след което затвори капака.

— Освен това ми се пишка — заяви тя, отвъртвайки капачката на бутилката.

— Стискай.

Точно преди да отпие глътка от водата, тя се озъби.

— Не съм сигурна, че те харесвам.

Майло вдигна рамене. Това я вбеси още повече.

Водата успокои пресъхналото ѝ гърло, но не пи повече — мехурът ѝ си беше достатъчно пълен и без това.

— Трябва да сме карали повече от осем часа вече, нали? — попита. — На път сме от преди седем. Сега е почти пет. Това е, колко… десет часа.

— Притеснително дълго го пресмята това.

— Все тая. Та защо можеш да караш само осем часа?

— Средно.

Амбър въздъхна.

— Защо можеш да караш средно по осем часа?

— Понеже правилото ми е такова.

Тя го изгледа.

— Не си от тези, дето споделят много, а? Хубаво, добре, нека се държим професионално. Нека запазим отношенията работодател и работник. Нека поговорим за, за какво, за мисията. Какво знаеш за този тип Дейкър Шанкс?

— Само онова, което ни каза Едгар.

— Какъв мислиш, че ще е? Мислиш ли, че ще е приятен?

— Няма приятни серийни убийци.

— Е, наясно съм с това — отговори Амбър, — но няма да ни убие в мига, в който ни зърне, или?

— Не знам — Майло извади малък айпад от якето си. — Потърси нещо по въпроса.

Тя сграбчи устройството.

— Значи на теб ти е позволен достъпът до интернет, а на мен не? Това честно ли е?

— Понеже родителите ти и представа си нямат кой съм аз, докато без съмнение не свалят очи от твоята електронна поща.

— О, — рече тя. — О, да.

Тя изведе с пръсти търсачката на екрана и въведе името на Шанкс.

— Дейкър Шанкс — зачете, — сериен убиец, известен като Семейния тип. Божке, знаеш ли какво е направил? Отвличал е хора, които са си приличали, за да пресъздаде идеалното семейство. После ги избивал всички и започвал отначало. Тук казват, че е убил над три дузини хора, преди да бъде застрелян, повечето в и около Спрингтън, Уисконсин. И ние всъщност смятаме да се опитваме да говорим с този тип?

— Единственото, което ни трябва от него, е, да ни каже името на човека, който е измамил Сияйния демон.

— И защо ще ни го казва, след като не го е съобщил и на Едгар?

— Понеже Едгар не е представлявал заплаха — отвърна Майло. — Докато ние — да.

— Така ли? Той е сериен убиец, който, както изглежда, се е върнал от гроба. Знам, че си имаш твоите оръжия и си много добър в това да се държиш гадно с хората, но наистина ли смяташ, че можеш да го заплашиш някак?

— И по-лоши съм заплашвал.

— В какъв смисъл по-лоши?

— Просто по-лоши.

Тя въздъхна.

— Хубаво. Недей да сътрудничиш. И как въобще се очаква да го открием? Ами ако вече изобщо не е в Спрингтън?

— Ще го намерим — отвърна Майло. — Вече сме на черните пътища.

— Къде?

— Един човек, който познавах някога, ги наричаше черните пътища — пътища, които свързват мрачни места и които кръстосват цяла Америка. Останеш ли на черните пътища, в крайна сметка ще срещнеш всеки сатанински ужас, който тази страна може да предложи. Това е мрежа. Някои я наричат Тъмната магистрала или Демон шосе. Никога не можеш да повториш един и същ маршрут и няма карти, които да показват пътя.

— Как разбираш, че сме на Демон шосе?

— И преди съм пътувал по него. Както и тази кола. Просто развиваш усещането за това.

Амбър го загледа за кратък и мълчалив момент.

— Понякога ми се струва, че просто си съчиняваш някакви неща.