Демон шосе

34

Закрепили я помежду си, двамата с Глен наполовина ходеха, наполовина носеха Алтеа нагоре по хълма и обратно към дома ѝ.

Тя, въпреки скромния си ръст, беше тежка жена и придвижването ставаше бавно и трудно. Алтеа на два пъти се свести, започваше да мърмори нещо, после отново припадаше, а кръстчето на верижката около врата ѝ се лашкаше под брадичката. Стигнаха до къщата, Амбър почука, като викаше Майло по име. Миг по-късно, вратата се отвори и той ги пусна вътре. Докато се качваха нагоре по стълбите, му обясниха какво беше станало, след което внимателно положиха Алтеа в леглото. Мърморенето спря рязко и тя заспа дълбоко.

Майло и Глен си размениха погледи, после излязоха от стаята. Амбър се намръщи, докато не осъзна, че очакват от нея да се погрижи да я съблече.

Десет минути по-късно слезе при тях в дневната.

— Следващия път, когато трябва да се приготви някой стар човек за лягане — каза тя, — ще го направи някой от вас.

Дневната беше скромна, с нисък полилей и тапети, които едва ли са били на мода, дори когато са били правени. Върху килима имаше черги, а завесите бяха тежки и стари. До студената камина се гушеха диван и фотьойл, който гледаше към телевизор — толкова грамаден, че сигурно щеше да размаже жената, ако паднеше върху ѝ. До прозореца имаше малка, кръгла масичка с покривчица. Снимки в рамки стояха като войници на парад. Над камината имаше картина на Иисус.

— Ходил съм на църква — казваше Глен, докато заставаше пред прозореца, надничайки иззад щорите. — Такова нещо не би трябвало да се случва. Беше зловещо. Беше повече от зловещо. Беше… много зловещо.

Майло разлистваше някакво тефтерче с адреси, но спря и продължително изгледа Амбър.

— Мислиш ли, че има нещо общо с онова, което си видяла снощи?

— Вероятно — отговори тя. — Свещеникът говореше за това как семената на злото вече са покълнали тук. Почти съм убедена, че това бяха някои от семената, за които говореше. Ти откри ли нещо?

— Още не — отвърна Майло. — Но може би Алтеа ще е по-сговорчива след тази случка.

— Но вероятно ще има нужда някой от нас да е до нея, когато се събуди — обади се Глен. — Само, за да сме сигурни, че няма да изтрещи. Аз ще поема първата смяна.

— Чакай — спря го Амбър. — Мислиш, че ще се почувства много сигурна, когато се събуди и види някакъв странен ирландец в спалнята си?

Глен се намръщи.

— Че какво лошо има?

Амбър не си направи труда да му отговори. Просто се качи отново горе. Седна в едно кресло и се загледа в спящата Алтеа. След няколко минути затвори очи. Само за миг. Само, за да си отпочине.

Когато се събуди, светлината вече имаше червени отблясъци, като капчици кръв във вана с вода. Тя се прозя и се изправи на стола. Замръзна насред прозявката си. Леглото беше празно.

Притеснена, избърза надолу по стълбите и откри Алтеа да седи в дневната с Глен.

— Амбър — каза той, като се усмихваше широко, — най-сетне се събуди!

— Не посмях да те притесня — обади се Алтеа. — Изглеждаше изтощена, така че си рекох — я, да оставя горкото момиче да подремне.

— Ъ, благодаря — отговори Амбър. — Надявам се да не съм ви стреснала или нещо такова.

Алтеа се усмихна тъжно.

— Да ти кажа, трябва повече от едно девойче, за да се стресна.

Майло влезе с елегантна чинийка и чаша, от която димеше чай.

— Заповядай, Алтеа — каза той и подаде чая.

— Истински светец, това си ти — отвърна Алтеа, пое чашата и отпи.

— Надявам се, че този път не е толкова силен?

Алтеа се засмя.

— Не, скъпи, идеален е, благодаря ти.

Майло седна в креслото и погледна Амбър.

— Алтеа тъкмо ни разказваше кои са хората от църквата. Някои от тях са били болни напоследък.

— Точно така — потвърди Алтеа. — Знам, че Том Прендъргаст не е ходил на работа от понеделник, а Рейчъл Фолкнър не си е поела смяната в кафенето вчера или онзи ден. Дори не се е обадила, че се чувства зле. Аз не съм от хората, дето ще слушат клюките, но момчето на Стивънс не е бил добре цяла седмица. Казват, че имал инфекция.

Тя кимна, докато го казваше, сякаш Амбър трябва да е наясно за каква инфекция става дума.

— Мислиш ли, че всички са болни от едно и също нещо? — попита Амбър.

Алтеа отпи още една глътка от чашата си.

— Сигурна съм, че не знам. Но така изглежда, нали? Всички се оплаквали от слабост, а който ги е срещал, е забелязал колко са бледи. А после и…

Гласът ѝ заглъхна…

— А после какво? — настоя Майло.

Алтеа, обаче, само се усмихна.

— Нищо, скъпи. Просто разтревожени хора, това е.

— По-рано споменахте нещо за странни случаи на смърт? — каза Глен.

— О, небеса, не — отвърна Алтеа, а малките ѝ очи блестяха. — Такива приказки не са нищо повече от непристойни клюки, а аз не се занимавам с такива неща. Просто имахме една много странна година, много тревожна. При мистериозни обстоятелства умираха хора, после други твърдяха, че са ги видели, дни или седмици по-късно, да се разхождат по улицата. Винаги нощем, обаче. А всичко започна от онова нещастно семейство.

— Разкажете ни — каза Глен. — Моля ви.

Връхчето на езика ѝ се показа между устните, докато обмисляше молбата, след което се скри. Тя постави чашката и чинийката на масичката и зае изправена стойка на дивана. Майло и Глен се наведоха към нея. Амбър, която седеше на облегалката на креслото на Майло, направи същото.

— Семейство Мастърсън, — започна Алтеа. — Чудесно семейство. Майката беше адвокат, съпругът ѝ — учител. Математика, мисля. Имаха две прекрасни деца. Момчето беше по-малкото. Всички го наричаха чудо. Сложѝ го на пианото и ще ти засвири като Моцарт. Дай му цигулка — цял Вивалди. Дъщерята обаче — Розали, тя беше запомнящата се. Смея да твърдя, че от пръв поглед щеше да се влюбиш в нея, Глен. Красива и мила, интелигентна и забавна. Беше цветето на Каскейд Фолс. Имаше много кандидати, както чувах, и те са се държали забележително добре в нейно присъствие. Никакви непристойни истории. До Кейлъб Тълк.

— Кейлъб беше проблемно момче — продължи тя. — Сбивания. Изключван от училище три пъти. Вандализъм. Но, както и всяко друго момче на неговата възраст, беше влюбен в Розали Мастърсън. Тя беше любезна с него, което само говори още за характера ѝ, не мислите ли? Но такава си беше Розали. Момиче, твърде добро за този свят.

— В такъв случай предполагам, че ѝ се е случило нещо наистина лошо — каза Амбър.

Алтеа кимна сериозно. Взе чашата, отпи и пак я постави върху чинийката.

— Ухажванията на Кейлъб Тълк бяха ужасно, абсурдно непристойни. Той прие любезното ѝ отношение за нещо повече и се наложи тя да отхвърли задаванията му. Той не прие това добре. Казват, че се обесил на едно старо дърво до хотел Варга.

— Казват? — повтори Глен. — Не се ли знае със сигурност?

— Приятелката ми Сали Ан Дийтън настоява, че го е видяла как виси там, но докато полицията пристигне на място, тялото вече изчезнало.

— Какво се е случило с него?

— Никой не знае — отвърна Алтеа. — Но три нощи по-късно, в къщата на семейство Мастърсън се случи жестоко и кърваво убийство. Майката беше с отрязана глава. Бащата — с изтръгнато сърце. Синът, горкото дете, било разкъсано крайник по крайник. А Розали — отвлечена.

— Мислите, че го е направил Кейлъб — каза Майло.

— О, да — отговори Алтеа. — Вратата към спалнята на Розали била разбита. На стената до прозореца било написано „Кейлъб Тълк обича Розали Мастърсън“ със собствената ѝ кръв.

След тези думи последва тишина. Алтеа взе чинийката в ръка и отпи още една глътка от чая.

— Оттогава нещата тръгнаха зле и стават все по-зле. Хората умират, после пак се надигат. И, хайде сега, махнете тези изражения. Вие знаете. Ясно ми е. Има нещо там навън… нещо зло. И вие можете да го почувствате. Той не е от нашия свят.

— Той?

— Варга — каза тя. — Всичко се върти около него.

— Защо не си тръгнете? — попита Глен.

— Щях да съм си отишла още миналата седмица, ако колата ми не се беше счупила, — засмя се Алтеа. — Първо се инатих. Живея в Каскейд Фолс цял живот и бях решена да не допусна някакви сатанински изчадия да ме изгонят от собствения ми дом. После, е, просто размислих. Вампирите са способни да докарат човек до това.

Глен примига.

— Вампири ли?

— Ами разбира се, — отвърна Алтеа. — За какво си мислехте, че говоря?

— Представа нямам — каза Глен. — Но пък вампири? Наистина ли?

Алтеа кимна.

— Затова си нося кръстчето, където и да отида и затова не каня никого в дома си след залез-слънце. Хората, които пееха днес в църквата, са нещо като домашните любимци на вампирите — поробени са, но не са изцяло изсмукани. Знам си аз, по-добре да ми повярвате.

— Наистина ли говорим за вампири тип Дракула? — попита Глен, а на лицето му се разстилаше широка усмивка.

— Разбира се — каза Алтеа. — Ако ги бяхте погледнали отблизо, щяхте да забележите, че всички те имат по две прободни ранички на шиите си.

— Леле… — продума Глен.

Алтеа го погледна тъжно.

— Също като твоите.