Демон шосе

21

Библиотеката беше зловещо място в тъмното.

Персоналът изгаси лампите и заключи. Хедър Медина си тръгна последна. Когато се възцари тишина и минаха десетина минути, Амбър и останалите се показаха от тоалетната, където се бяха скрили. Единствената светлина, докато се провираха през лабиринта от книжни лавици, идваше от фаровете на спорадично преминаващите по улицата коли. Тези светлини танцуваха и прескачаха от пода към тавана, а сърцето на Амбър затуптяваше силно всеки път.

Разделиха се, което се улесни от факта, че Глен намери връзка ключове в кутията с входяща поща. Заключените врати се разтваряха широко и разкриваха складове, кутии с книги и гипсови бюстове, събиращи прах. Намериха струпани едно върху друго бюра и стая, пълна със счупени столове.

Най-накрая откриха една врата в края на тъмен коридор без прозорци, за която нямаха ключ. Майло клекна и започна да насилва ключалката. Отне повече, отколкото очакваше Амбър.

Когато и последното резе се плъзна на място, Майло хвана дръжката и натисна. Вратата се отвори и откри малка стая с една-единствена маса в средата, върху която стоеше куклената къща.

Амбър влезе. Бяха достатъчно дълбоко в библиотеката, за да се почувства сигурна и да включи осветлението. Единствената крушка загря бавно, а светлината ѝ беше замъглена от събралия се прахоляк.

Къщичката за кукли беше великолепна. Входна врата, два етажа и таванско помещение. Беше от нещата, които Амбър би обожавала в детството си, само родителите ѝ да бяха обръщали внимание на тънките ѝ намеци. Само да не бяха планирали да я убият още от деня, в който е била зачената.

Тя надникна през малките прозорчета и забеляза мебелите. Легла и гардероби. На долния етаж имаше хол със стълбище и кухня.

— Виждаш ли нещо? — прошепна Глен до нея.

Нещо мина покрай прозореца и Амбър се дръпна рязко.

Имаше миг, в който, както си стоеше, косъмчетата на врата ѝ настръхваха, а всеки инстинкт ѝ подсказваше да бяга, в който искрено обмисляше дали да не се обади на родителите си и да ги помоли да променят плана си и да ѝ позволят да се прибере. В този момент беше готова да им прости, да продължи с живота си така, сякаш нищо не се е случило.

Моментът отмина.

Тя прочисти гърло.

— Ехо? — повика. Надникна по-отблизо, но вътре беше тъмно. — Там ли сте? Дейкър Шанкс, чувате ли ме?

Никакъв отговор. Поне не отговор, който можеше да чуе.

Глен приклекна, за да погледне през страничните прозорци.

— Може да спи — рече той, после почука силно по покрива. — Ей, ти там вътре, събуди се!

Майло хвана здраво китката на Глен.

— Моля те, не прави това със сериен убиец.

Глен издърпа ръката си.

— Какво? Той живее в къща за кукли. И е с размера на Палечка, за Бога. Мислиш, че ме плаши?

— Не става дума дали те плаши, или не — отвърна Майло, — въпросът е принципен. Когато е възможно — не дразниш серийните убийци. Това е просто житейско правило.

— Не мисля, че важи за серийни убийци, които можеш да побереш в джоба си.

— Тихо — каза Амбър, навеждайки се по-ниско към големия прозорец на горния етаж — този, който гледаше към площадката на стълбището. Някой стоеше там съвсем неподвижно. Някой, който не беше там няколко мига по-рано.

— Ехо? Господин Шанкс?

Тогава го чу. Всички го чуха. Мъжки глас. Тих.

— Здравейте — каза той от къщичката.

Ако един глас можеше да пълзи, този го правеше. Полази по лицето на Амбър, изпълзя в ушите ѝ, забърза се и проникна в мозъка ѝ. Можеше да усети краката му — студени и безумни.

— Имате цялото ми внимание.

Устата ѝ беше пресъхнала. Толкова пресъхнала.

— Господин Шанкс, казвам се Амбър. Аз трябва…

— Приятно ми е, Амбър.

За момент тя не можеше да продължи.

— Да — рече и се почувства глупава и уплашена, и вдетинена. Толкова силно се боеше. — Имам нужда от помощта ви. Ние дойдохме…

— А кои са придружителите ти? — попита Дейкър Шанкс с онзи негов зловещо-лазещ глас.

— Ъъ, това е Майло, а това — Глен.

— Привет — рече Глен. Дори той звучеше изплашен.

— Господин Шанкс — започна отново Амбър. — Тук съм, защото ми казаха, че познавате един човек, който е измамил Сияйния демон — направил е сделка с него, а после е избягал.

Последва пауза.

— Ах, да — донесе се гласът от прозореца. — Действително, познавам го. Срещнах го преди много години. Интересен човек.

— А дали случайно си спомняте името му или мястото, където бихме могли да го открием?

— Помня името му, да, а също така знам кое е градчето, в което е роден. Това дали ще ви свърши някаква работа да го откриете?

— Да — отговори Амбър. — Много.

Последва момент на мълчание от къщата.

— Колко хубаво — каза Шанкс.

— Наистина ли сте малък? — внезапно попита Глен, когато любопитството му надделя над страха. — Може ли да ви погледна?

Майло постави ръка на рамото му, за да го накара да млъкне.

Амбър гледаше вцепенено, благодарна на Глен за възможността да се съсредоточи върху нещо, което можеше гледа с презрение. Тя с нежелание погледна отново през прозореца.

— Съжалявам за това — каза тя. — Този човек… дали можете да ми кажете името му?

Шанкс отвърна:

— Прощавай за въпроса… Амбър, нали така беше? Прощавай за въпроса, Амбър, и извинявай за грубостта, но аз какво точно ще спечеля от това нещо?

Тя се намръщи.

— Моля?

— Ако ти кажа това, което си дошла да научиш, аз какво ще получа в замяна?

— Аз… аз не знам. Какво искате? Не можем да ви освободим.

— И защо не?

— Защото ще убиете още хора.

— И? — рече Шанкс.

— И вината ще бъде моя.

— И това ще те разстрои?

— Ами да.

— Любопитно момиче. Я ми кажи — защо ти трябва човекът, когото търсиш?

— Просто искам да поговоря с него — отвърна Амбър, осъзнавайки колко жалко звучи отговорът ѝ.

— За Сияйния демон?

— Да.

Мъжът на прозореца помръдна леко и светлината сякаш го удари в лицето. Беше облечен в риза с къс ръкав и вратовръзка.

— Искаш да сключиш сделка? Или вече си сключила сделка и си променила решението си? Може би съм в състояние да ти помогна. Пусни ме и ще поговоря със Сияйния демон от твое име.

— Съжалявам, господин Шанкс, но няма да излезете оттам.

— Тогава какво друго можеш да ми предложиш? Затворен съм в куклена къща — какво, освен свободата, смяташ, че бих пожелал? Домашен любимец?

— Може да ви намерим малка сладка количка — обади се Глен. — И да ви метнем едно Барби, ако се чувствате самотен.

Амбър замръзна в очакване на отговор от Шанкс.

— Приятелят ти е много груб — каза сетне той.

— Съжалявам — отвърна тя. — Освен това не ми е приятел. Господин Шанкс, абсолютно прав сте — нямам какво да ви предложа. Няма да ви пуснем. Убивал сте невинни хора преди и ще го направите отново. Не мога да позволя това да се случи.

— Тогава сме в патова ситуация.

— Май е така — тя прехапа устна. — Защо тогава просто не ми го кажете? Така и така няма да излезете, нали? Значи сделка няма да има. А щом няма да има сделка, няма какво да спечелите в тази ситуация. А щом няма какво да спечелите, тогава няма и какво да загубите, ако ми кажете онова, което искам да разбера, нали?

Нисък смях.

— Разбирам логиката ти. Много умно, млада госпожице.

— Благодаря.

— Но грешиш за това, че нямам какво да спечеля. Разбираш ли, затворен съм тук от… всъщност дори не знам откога.

— Трийсет и една години — включи се Глен.

— Наистина? Виж ти… от трийсет и една години. Представи си само. В такъв случай — затворен съм тук от трийсет и една години. Не мога да полудея и не мога да се самоубия, защото вече съм мъртъв. И така си седя тук вече трийсет и една години и излизам от ступора си, само когато се отвори онази врата и малката Хедър Рузвелт си напъха красивата главица, за да провери, че всичко си е на мястото. О, само че тя вече не е Рузвелт, нали така? Тя се омъжи. Не ми казва за кого, но аз видях халката — докато още беше там. Обаче и тя остарява, не мислите ли? Всеки следващ път, в който я видя, все по-малко и по-малко прилича на онази проблемна тийнейджърка, която ме хвана в този капан.

— Но ето — седя си тук. Отегчен. Без нужда от храна и сън. Не остарявам. Усещам всяка една от секундите, които се влачат — твърде много, за да ги преброиш, за да ги проследиш. Не съм говорил с никого през цялото това време. Напоследък си говоря сам, само защото харесвам как звучи гласът ми, както вероятно сте се досетили. Не съм говорил с никого и не съм имал вземане-даване с никого, докато вие тримата не влязохте тук.

— Проблемът ви, както споменах, се състои в грешното приемане, че няма какво да спечеля като не ви кажа каквото искате да знаете. Истината, обаче, е, че има какво. Не съм говорил с никого преди вас. Не съм имал отношения с никого преди вас. Но знаете ли какво още не съм правил? Не съм наранил никого… преди вас. Вие имате нужда от тази информация и то болезнена нужда, иначе нямаше да сте тук и да говорите с такъв като мен, но аз няма да ви кажа нищичко, просто защото ще ми достави неистово удоволствие да ви разочаровам.

— Леле — обади се Глен. — Ама че кретен.

— Сигурно съм такъв, Глен, да — рече Шанкс. — Гледам да извличам удоволствие, откъдето мога — независимо колко дребно и незначително може да е.

Глен се изхили през прозореца.

— Ами защо пък да не бръкна вътре и да ти смачкам главата?

— Моля, направи го.

— Глен — намеси се Амбър.

Той отстъпи.

— Какво? Аз ли съм единственият тук, който е наясно, че големият, лош, страшен мъж, с който си говорим тук, е колко — 7-8 сантиметра? Дали само на мен ми прави впечатление това?

— Ако бръкнеш вътре — отвърна Амбър, — ще отвориш къщата. И той може да избяга.

— И къде ще избяга? В малка миша дупчица като в анимационните филми? Той все така ще си бъде 7 сантиметра висок.

— Сигурен ли си в това? — попита Майло. — Не знаем как работи тази „входна“ магия. Отваряш вратата на къщата и той може да се върне тук с нормалния си размер.

— Не ги слушай, Глен — обади се Шанкс от прозореца. — Бръкни и ми дай един урок.

Глен се позачуди.

— Ъ… не. Не, не мисля, щом ти е все тая.

— Да не си пъзльо, Глен?

— Само когато ме заплашват.

— Срамота. Първото ми впечатление от теб беше, че притежаваш искрица, която липсва у приятелите ти. Но ти разкри истинската си същност, а истинската ти същност, боя се, е смазващо разочарование.

Глен вдигна рамене.

— Всъщност не си първият, дето ми го казва.

— Ти си страхливец и глупак, също като всичките ти сънародници.

— Е, ето тук вече — отвърна Глен, — не смей да обиждаш сънародниците ми.

— Че какво е Ирландия, освен земя на мелези, безделници и нехранимайковци?

— А, това беше грубичко…

— Натаралянкани палячовци, които се препъват през нещастните си животи, жестоки, агресивни и самосъжаляващи се, цяла нация неблагодарни…

Глен се разсмя.

— Съжалявам, приятел, не ми пука какви ги редиш. Ти си седем сантиметра висок. Чурката ми е по-голяма от теб. А това беше доста нескопосен опит да ме предизвикаш, но явно не можеш да схванеш, че Ирландия е най-великата държава в света, глупако.

— Тогава защо си в Америка?

Глен се наведе, за да се ухили право в прозореца.

— Понеже Америка има най-добрите чудовища.

Последва тишина, а след това, най-изненадващо, смях.

— Харесваш ми — съобщи Шанкс. — И тримата ми харесвате. А аз ще отговоря на въпроса ти, Амбър, но само лично на теб. Не и на приятелите ти.

— Няма да излезем — отсече Майло.

— Това е единственото ми условие — каза Шанкс.

— Защо? — попита Амбър. — Защо да не кажеш на всички ни?

Смях.

— Понеже съм палавник. Понеже обичам да натискам разни копченца. Глен може да е забавен смешник, но ето Майло изглежда е твой защитник и като такъв приема нещата доста насериозно. И след като аз се отзовавам на твоята молба, аз трябва да намеря своя начин да удовлетворя кротката си нужда от изтезания. Да накарам приятелите ти да напуснат стаята е малък триумф, но, както вече бе изтъкнато, съм един дребен човек.

Амбър помисли, след което погледна към Майло. Той изръмжа и излезе от стаята. Глен тръгна с него.

Амбър затвори вратата и се върна при къщата.

— Да?

— Хедър не знае, че сте тук, нали? — попита Шанкс.

— Какво значение има?

— Държи тази къща в тази стая вече трийсет и една години. Затворът ми има много прозорци, но виждам само стени. Тя дори отнесе другите къщи в местното училище, за да не ги гледам за развлечение.

— Ами ако я помоля да я премести другаде? Някъде, където има гледка, може би? Ако ми кажеш името на човека, когото търся и града, в който е израснал, ще я помоля. Имаш думата ми — Амбър се намръщи. — Ехо? Господин Шанкс? Там ли сте още?

— Гледка? — попита той, още по-тихо от преди. — Предлагаш ми гледка?

— А какво искате, господин Шанкс?

— Да съм свободен.

— Казах ви — няма да ви пусна.

— Има повече от един начин да бъдеш свободен, Амбър — той стоеше, сключил ръце върху гърдите си, със спокойно лице в мрака. — Аз ще ти дам името на човека, който търсиш. Ще ти кажа къде да го намериш.

Амбър се намръщи.

— И в замяна?

Колебание.

— В замяна ще намериш начин да ме убиеш.

Трябваше да е честна — това не го очакваше.

— Моля?

— Никога няма да се измъкна оттук — каза Шанкс. — Не смяташ ли, че това е ненужно жестоко? Знам, че съм направил ужасни неща, зли неща, но ти вероятно разбираш, че никой не заслужава вечност като тази, нали? Хедър с удоволствие щеше да ме убие, ако можеше.

— Аз… аз няма да убивам никого.

— Тогава накарай онзи твой защитник да го направи. Струва ми се, че ще се радва да се възползва от възможността.

— Не за това сме тук.

— Но така ще направиш услуга на целия свят! — рече Шанкс. — Ами ако избягам? Първото, което ще направя, ако някога успея да се измъкна оттук, ще бъде да убия Хедър Рузвелт. А после и родителите ѝ и всичките ѝ приятели. А след това и целия град. Така че направи каквото трябва, Амбър. Намери начин да ме довършиш сега, докато съм уязвим.

Тя поклати глава.

— Ние не сме убийци. Не сме като теб.

— Моля те — отвърна Шанкс. — Ще сложиш край на мъките ми.

— Убил си невинни хора — каза Амбър. — Заслужаваш всички мъки.

— Тогава ще ти дам още нещо! — настоя Шанкс. — Ще ти дам името му, адреса му, а после дори ще ти кажа как да се добереш до него още тази вечер.

Сърцето ѝ заби по-бързо.

— Наблизо ли живее?

— Не. Живее в Орегон. Но разстоянието не означава нищо, ако разполагаш с ключа ми. На стената зад теб е. Виждаш ли го?

На стената беше забит един-единствен гвоздей, а на него висеше изящно украсен месингов ключ. Амбър го свали и прокара пръсти по красивите плетеници, издълбани от едната му страна. Главичката на ключа беше във формата на ключалка.

— Хедър го окачи там, за да ме измъчва — обясни Шанкс. — Винаги пред очите ми, винаги недосегаем. Но този ключ може да те заведе където пожелаеш в един миг. Имаме ли сделка?

Амбър отново погледна към кукленската къща.

— Няма да ви убивам, господин Шанкс.

— Тогава накарай Бъкстън да го направи! Той дори може да знае как!

— Бъкстън?

— Грегъри Бъкстън — отвърна Шанкс. — За пръв път го срещнах в родния му град — приятно малко градче на име Каскейд Фолс. Това е човекът, когото търсиш и мястото, където трябва да отидеш.

— Как да съм сигурна, че казваш истината?

— Проверѝ сама! Сложѝ ключа в ключалката на онази врата. Завъртѝ два пъти, но не спирай да повтаряш името му на ум, неговото име и името на града му.

— Грегъри Бъкстън — произнесе тя, докато се обръщаше към вратата. — Каскейд Фолс.

— Пробвай — подкани я Шанкс. — Продължавай да го повтаряш, завъртѝ ключа, отворѝ вратата и преминѝ през нея. И не ти трябват други доказателства. Но, след като поговориш с него, обещай ми, че ще сториш това, за което те моля.

— Аз… първо ще поговоря с Майло за това.

— Имахме сделка! — развика се Шанкс иззад гърба ѝ.

Амбър не се обърна.

— С нищо не съм се съгласявала.

Тя постави ключа в ключалката, повтаряйки името на Бъкстън и името на града му отново и отново. Завъртя ключа и чу как вратата се отключва, след което завъртя още веднъж и чу как резетата се плъзват и се наместват. После отвори вратата и пристъпи напред, но в последния момент коридорът се превърна в слабо осветен хол с голямо стълбище и падащи дълги сенки. Вратата зад нея се затвори с удар, който разтресе целия под. Тя се обърна. Вратата вече беше бяла и нямаше дръжка. Тя се спусна върху нея. Усети тънко дърво, което се заклати под ръката ѝ.

А след това откъм стълбището се донесе гласът на Шанкс.

— Казах ти, че има уловка.