Демон шосе

8

Майло влезе и Имелда поговори с него в далечния край на апартамента толкова тихо, че Амбър не успя да чуе нищо. Той кимаше от време навреме и отговаряше, без дори да поглежда към Амбър.

Тя се зае да разглежда чантата, която ѝ беше връчила Имелда. Малко дрехи и бельо, всичко с нейния размер. Разрови по-надълбоко и намери тоалетна чантичка. Зарови още. Откри плик с пари.

Десетици, двайсетачки и петдесетачки в стегнати ролки. Облещи очи. Трябваше да има хиляди. Десетки хиляди. Сто хиляди?

Всичко необходимо за едно бягство.

Майло и Имелда се приближиха, а Амбър се изправи, за да ги посрещне.

— Време е да тръгвате — каза Имелда.

— Не искам да тръгвам — обяви Амбър.

— Разбирам — отвърна Имелда, — но наистина е най-доброто възможно нещо. Майло ще те пази, доколкото му стигат силите и ще те държи настрани от погледите, доколкото е възможно. Плащаме му за това — десет хиляди на седмица. Вземи ги от парите, които ти дадох.

— Не ме слушаш. Не искам да тръгвам.

— Слушам те, обаче и ти трябва да ме чуеш. Знам на какво са способни родителите ти.

— Можеш да ме скриеш тук.

— Те ще проверят тук — отговори Имелда. — Алистър вече ме гледа странно. Има си своите подозрения. Само въпрос на време е да се отбие за неочаквано посещение.

— Може би той също не иска да ме нарани. Мислила ли си за това? Може да е като теб. Може да му е дошло до гуша от всичко това.

Имелда поклати глава.

— Ще ми се да беше така.

— Питай го! — извика Амбър. — Говори с него! Говори с родителите ми! Може да си променят мнението, ако поговориш с тях!

— Мила, няма…

— Опитвала ли си?

— Не съм — призна Имелда.

— Значи не знаеш, нали така? Искаш да ме отпратиш, при положение, че може дори да не се налага да тръгвам. И аз познавам родителите си, ясно? Знам какви са. Говори с тях. Странни са, но са практични. Само трябва да ги убедиш с разумни доводи.

— Амбър, Бил и Бети няма да си променят мнението — отвърна Имелда. — Те са бесни. Те са отчаяни. Не са спали. Не са спирали да те издирват.

— Тревожат се за мен.

— Тревожат се задето си избягала. Мила, видя ги. Чу какво казаха. Ако те намерят, ще те убият. Трябва да ми повярваш по този въпрос.

— Значи това е? Мислиш, че можеш да ми връчиш една чанта с парцали и плик пари и да ме отпратиш нанякъде си? Дори не знам къде ме пращаш. Няма да тръгна, разбра ли? Няма да тръгна и не можеш да ме накараш!

Имелда погледна към Майло.

— Обикновено не е такава.

— И кой, по дяволите, е този? — почти се развика Амбър. — Изпращаш ме с някакъв странен тип, когото дори не познавам? Как може това да е добра идея?

— Имам му доверие.

— Той щеше да ме застреля преди малко! А ти искаш да се кача с него в една кола? За колко време? Колко време ще отнеме?

Имелда се поколеба.

— Не знам. Може би… две седмици?

— Две седмици?

— Или три.

— Какво?

— Това е единственият безопасен начин. Ще трябва да си купиш още дрехи и неща, но тази чанта ще ти стигне засега.

— Наистина трябва да тръгваме вече — обади се и Майло. — Искам да сме на път, преди да се е стъмнило.

Амбър вдигна ръце.

— Добре, добре, слушайте. Само ме чуйте, става ли? Идеята е твоя. Това е планът, който си успяла да измислиш. Обаче сега и аз имам план. Нашият Майло си отива вкъщи. Отива си вкъщи, играе си там с неговите оръжия и е щастлив. И, докато той е щастлив, аз и ти се качваме в една кола и отпътуваме нанякъде, където е хубаво и никога не поглеждаме назад.

Имелда поклати глава.

— Казах ти. Не мога да дойда с теб.

— Защо? Защо не можеш да дойдеш с мен? Мили Боже, ти си единственият човек, когото познавам, който не се опитва да ме убие.

— За теб ще е по-добре ако остана, миличка. Мога да ги държа под око. Ако се приближат до това да те намерят, мога да ги отклоня.

— Просто не искаш да си около мен.

— Това не е вярно.

— Естествено, че е вярно. Единствената причина да ми помагаш е заради чувството ти за вина. Не ти пука за мен — ако ти пукаше, нямаше да ме даваш на него.

Имелда поклати глава.

— Не е вярно.

— Е, ами ето тогава — имаме два плана. Твоят — глупавият, според който тръгвам с някакъв ненормалник на име Майло, и моят — хубавият план, според който ти и аз отиваме някъде надалеч, където има планини и дървета и може би горска колиба. Ще идем в Монтана. В Монтана е яко. Няма да се налага да живеем в постоянен мор.

— Да гласуваме — обади се Майло. — Аз гласувам за глупавия план, както и Имелда.

Амбър го изгледа, после насочи поглед към Имелда.

— Защо него? Кой е той? Какво общо има той с всичко това?

— Имам си собствена история с Демони — отговори Майло. — Квалифициран съм за тази работа, колкото никой друг.

— Значи си сключил сделка, също като родителите ми? Лошите хора правят сделки с Демони — лошите хора, които обичат да изяждат собствените си деца. Убивал ли си някога, Майло?

— Амбър, достатъчно — отсече Имелда.

— Искаш да се кача в една кола с този тип…

— Да — скара се Имелда. — Искам. Понеже не мога да съм там и той е единственият, който ще може да те защити. Освен това е единственият, който би пожелал да те защитава. Амбър, всичко е голяма каша. Не мислиш ли, че съм наясно с това? Не мислиш ли, че сърцето ми се къса, задето те отпращам? Най-после имах възможност да ти разкажа истината, след годините, през които се страхувах прекалено много, и вместо да ти покажа цялата си любов, която изпитвам към теб от деня, в който се роди, се налага да те отпратя и да се преструвам, че съм същата като останалите. Трябва да се преструвам, че не ми пука за теб, Амбър. Трябва да се правя, че не те виждам като нещо по-различно от поредния усилвател. Това ме съсипва, миличка. Това ме разкъсва отвътре и не знам как, по дяволите, изобщо успявам да не се въргалям в сълзи по пода, но някак си успявам. Защото се налага да бъда силна. Заради теб. И ти трябва да бъдеш силна заради мен. Понеже ти си единственият човек на този свят, когото обичам, и ако нещо ти се случи, ще… ще…

— Съжалявам — тихо каза Амбър.

— О, мила — отвърна Имелда и я притегли в прегръдка. За миг Амбър не знаеше какво да направи. Това не беше кратката прегръдка от Грант или Кърсти, нито стискането с повдигане на Алистър. Беше нещо различно. Беше истинско и Амбър се озова в ситуация да не знае как да отвърне.

Постепенно обви Имелда с ръце и отвърна на прегръдката, дори не забеляза сълзите, които се стичаха по страните ѝ и попиваха в блузата на Имелда. Усети, че Имелда плаче и осъзна, че също плаче. Тази едничка прегръдка беше най-топлият, най-искреният физически контакт, който някога бе имала, и не ѝ се искаше да свършва.