Демон шосе

45

Вещицата се приближи, наклонила глава настрани като любопитна котка. Въпреки че гръбнакът ѝ беше закривен, тя се надвеси над Амбър, а заплетената ѝ коса почти застърга ниския таван. Имаше нещо в очите ѝ — нещо като интелигентност, докато оглеждаше Амбър и я побутваше, и сръчкваше с дългите си, остри пръсти. Клоните на забулените се поместваха услужливо, за да освобождават място в очакване на всяко бучване. Не се чуваха думи, но помежду им очевидно течеше комуникация. Забулените се движеха независимо от вещицата, но едновременно с това някак заедно с нея, сякаш бяха част от едно тяло.

Вещицата погледна по-отблизо. Прокара пръсти през косата и Амбър се сети, че търси рогата, които бяха там до преди малко.

Любопитството ѝ никак не беше задоволено, затова вещицата продължи да дращи и да драпа все по-надълбоко и по-силно, а Амбър стисна зъби от болка.

Вече се чуваше някакъв глас, който приближаваше все повече.

— Къде ме водите? Моля ви. Моля ви, нека се върна при другите. О, Боже, моля ви…

В стаята влезе Фейт, влачена от още две забулени. Видя Вещицата и се дръпна, но нямаше как да спре забулените да я довлекат до Амбър. Накрая замлъкна.

Вещицата се пресегна, а коравите ѝ пръсти обърнаха главата на Амбър първо на едната страна, после на другата. Мръсни нокти насила отвориха устата ѝ, а Амбър едва устоя на порива да я ухапе. Едва не повърна, докато я изследваха. Внезапно вещицата прехвърли вниманието си към Фейт, като повтори същата процедура, после пак се върна на Амбър и попипа с пръсти гърдите и корема ѝ.

— Какво прави? — прошепна Фейт.

— Преглежда ни — отвърна Амбър.

Вещицата рязко вдигна глава и Амбър млъкна.

По страните на Фейт се стичаха сълзи, но мекият ѝ глас беше учудващо равен.

— Отче наш, който Си на небето, да се свети името Ти…

Вещицата остави Амбър и отново се прехвърли на Фейт, започна да я стиска и да я ръчка по тялото, както направи преди това с Амбър, но Фейт не спря да се моли.

— … да бъде царството Ти, да бъде волята Ти, както на небето, така и на земята, насъщния ни хляб дай ни днес и ни прости прегрешенията, както ние прощаваме на…

Изведнъж вещицата спря и отстъпи назад и за един безумен миг Амбър помисли, че молитвата върши работа. Но тогава разбра. Вещицата беше взела решение.

От пръстта под крака на Фейт избиха три корена, разкъсаха и без това разпадащите се дънки и се врязаха в краката ѝ. Фейт запищя, почти се отскубна от забулените, но те я удържаха, а корените не спираха да прииждат. Амбър изруга, извика, опита се да помогне, после се опита да се отдели, но не успя да направи нищо и трябваше просто да стои и да наблюдава как агонията на Фейт достига нови висини, придружена от смразяващи писъци. Под кожата ѝ се движеха клони, вейки пронизваха кожата, пръскаше кръв, отваряха се цепнатини и рани, от които се разливаха вдигащи пара вътрешности. После писъците изведнъж секнаха, Фейт изхъхри за последно и умря.

Брадичката ѝ падна на гърдите, но тя не падна и не спря да се движи. Корените продължиха да я изпълват, избутваха органите, а костите и месестата част на тялото ѝ падаха на земята. Кожата на шията ѝ се изду и след миг тя вдигна глава.

Амбър зяпна.

Онова нещо, което до преди малко беше Фейт, направи крачка, освобождавайки се от корените, които го крепяха към земята. Завлачи другия си крак отзад. Не сработваше както трябва.

Вещицата огледа нещото Фейт и внимателно провери свършената работа. През това време, устата ѝ се движеше, сякаш сама си говореше. И тогава устата на Фейт-нещото също се раздвижи — идеален огледален образ на формите, които правеше вещицата. Но думи нямаше. Вместо това се чу поредица от звуци — глухо издишване и далечно поскърцване.

Вещицата обърна глава към Амбър, а Фейт-нещото съвсем точно изимитира движението. Вещицата вдигна лявата си ръка и марионетката направи същото.

Вследствие на това обаче, кожата между лакътя и рамото на Фейт-нещото се разкъса и това разцепване се сля с друго, а двете заедно се превърнаха в зееща дупка, от която стърчаха остри клони. Фейт-нещото се опита да се задържи цяло, но дупките се разтваряха навсякъде по кожата му, като всяко разкъсване водеше към други и само за секунди Фейт-нещото се разпадна, а по пода се пръснаха пръчки.

Вещицата се загледа в провалилия се опит за марионетка, а забулените жени повлякоха Амбър по гръб. Тя не се съпротиви, когато я замъкнаха обратно в мазето.

Хвърлиха я вътре, после захлопнаха решетката подире ѝ.

Другите жени се втурнаха към нея.

— Какво стана? — попита Деб. — Видя ли Фейт? Дойдоха, взеха я и после се чуха писъци.

— Тя… тя е мъртва — каза Амбър. — Съжалявам.

Нямаше вайкане, нямаше спорове, нямаше сълзи. Жените просто стояха, а действителността се слягаше върху раменете им, едва удържима със своята тежест.

— Какво стана? — попита отново Деб.

— Прегледа ни — глухо отговори Амбър. — Вещицата. И двете ни прегледа, след което направи своя избор.

— Какво стори на Фейт? — настоя Джулиана.

— Напълни я с клони — каза Амбър. — Корени и съчки, и клони. Цялата я запълни. Намерих една стая, която беше пълна… с такива неща.

— Гретчен? — попита Деб.

— Не знам — отвърна Амбър. — Вероятно. Изглежда, че се занимава с това от известно време. Експериментира. Опитва се да го направи както трябва, да проработи.

— Не схващам — каза Онър. — Как така я е запълнила с клони? Какво значи това?

— Клоните са живи — отговори Амбър. — Вещицата ги контролира или са част от нея, или нещо такова. Забулените не са жени, те не са хора. Те са просто купчини пръчки. Всички те са нейни продължения, така ми се струва. Когато приключи с Фейт, остана само кожата на Фейт, лицето ѝ и кожата ѝ, пълни с клони, и това нещо повтаряше движенията на вещицата.

— Но това е безумие — каза Исеул.

Амбър кимна.

— Мисля, че тя иска… вещицата, де… мисля, че иска да бъде… като нас.

— Защо?

— Не знам.

— Защо е оставила теб, а не Фейт?

Амбър се поколеба.

Джулиана я сграбчи за ръката.

— Какво криеш?

— Джулиана — обади се Деб.

— Не! — викна Джулиана. — Тя крие нещо. Вижте я само. Дори не го отрича.

Амбър поклати глава.

— Не знам защо…

— Лъжкиня!

Силата на тази дума накара Амбър да отстъпи. Другите я гледаха.

— Защо те пощади вещицата? — попита Исеул.

— Не знам — каза Амбър. — Кълна се.

— Фейт е с нас от месеци — започна Онър. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но гласът ѝ не трепваше. — После изведнъж се появяваш ти и не щеш ли Фейт я убиват. Защо? Ние следващите ли сме? Аз ли съм следващата?

— Защо онова нещо те остави жива? — попита Джулиана. — С него ли работиш? Така ли е? Отговаряй!

Амбър ги погледна, видя суровата решителност в очите им и разбра, че няма да може да се измъкне с приказки.

— Искам да се успокоите — каза тя.

— Просто отговори на въпроса! — кресна Джулиана.

Амбър вдигна ръце.

— Ще ви кажа. Ей сега. Но ще трябва да ви помоля да запазите спокойствие. Аз съм в капан, също като вас. Животът ми е опасност, също като вашия. На една страна сме. Няма да ви нараня.

— Да ни нараниш? — повтори Деб. — Какво имаш…

Амбър се преобрази и мазето се изпълни с викове, крясъци и ругатни.

— Няма да ви нараня! — повтори Амбър, докато те се отдръпваха от нея.

— Стой надалеч от нас! — крякаше Джулиана.

— Надалеч съм! — отвърна Амбър, докато се изтегляше към далечната стена. — Ето вижте! Надалеч съм! Няма да ви нараня!

Те я зяпаха, а тя положи всички усилия да не изглежда заплашително. Направи опит за усмивка.

— Вижте ѝ зъбите! — писна Исеул и Амбър спря да се усмихва.

— Коя си ти? — попита Деб.

— Казах ви, името ми е Амбър.

— Ти си дявол! — възкликна Онър.

— Не, не съм. Това нищо не означава. Рогата, кожата, те не променят моята същност. Почти никак. Не и вътрешното ми аз. Все още съм добър човек, кълна се!

— Ти работиш с вещицата! Затова си толкова наясно с всичко!

Амбър поклати глава.

— Не, не е така. И единствената причина да знам толкова много е, че тъкмо с такива неща се занимавам през последните две седмици.

Деб се намръщи.

— Била си дявол две седмици?

— Моля ви, спрете да ме наричате дявол. Историята за това как съм станала такава е дълга, но преди две седмици се смятах за съвсем нормална и дори не знаех, че нещо подобно съществува. И ето ме на — с всички сили се опитвам да се справя с това, което ме сполетя, и мисля, че се справям доста добре, не съм от лошите, не съм дявол и не искам да нараня никого, освен може би вещицата, заради това, което стори на Фейт и това, което причинява на нас и… не знам какво повече да кажа.

Те гледаха.

— Значи не си дявол? — попита Джулиана.

— Не. Но родителите ми са нещо като демони и аз съм го наследила от тях, а те сега се опитват де ме убият.

Минаха няколко секунди.

— Кофти — каза Онър.

— Така си е — отвърна Амбър. — Вижте, вътре съм с двата крака. Знам, че е шантаво, знам, че е ужасяващо и е трудно да вярваш на някой с червена кожа и рога, но аз не съм лошият герой. Наистина.

Деб първа се престраши да се приближи.

— Но това ли е причината да избере да остави теб пред Фейт?

— Така мисля — отвърна Амбър. — Когато съм в този вид, съм по-голяма, по-силна… А кожата ми може би ще е достатъчно здрава, за да не се разпадне, когато ме превземе. Ще бъда по-здрав… съд, може би.

— Ако иска да те превземе — каза Исеул, — защо не го направи веднага?

Амбър се успокои още малко.

— Както споменах, тя експериментира. Тества самата себе си. Но не ѝ се получава добре.

— Но сега като си тук — продължи Исеул, — може да е намерила съда, който е чакала.

— Да — отвърна Амбър. — Сега вече е готова да приложи всичките си експерименти.

— И какво ще стане с нас? — попита Онър. — Мислиш ли, че ще ни пусне?

— Ей — намеси се Деб. — Ей! Нека преди да започнем да се радваме на висок глас, да помислим как можем да помогнем на Амбър, какво ще кажете?

Амбър се намръщи.

— Искате да ми помогнете?

— Ако можем.

— Благодаря ви. Искрено ви благодаря. Но не знам дали можете да направите каквото и да било. Вещицата е могъща съвсем сама, а с онези забулените отгоре, едва ли някой би могъл да направи нещо кой знае какво.

— Но какво ще прави, в крайна сметка? — попита Джулиана. — Хубаво, взима кожата на Амбър, взима ѝ лицето, и какво? Ще изглежда като дявол — без да се обиждаш, Амбър, и къде ще отиде така? Какво, по дяволите, иска?

— О, Боже — обади се Онър, като буквално се затича към Амбър. — Като си така — и пак без да се обиждаш, да, изглеждаш зла и прочие, обаче си и… така де, красива. Много е красива, нали, момичета?

Другите жени закимаха.

— Може би затова вещицата те е избрала пред Фейт — продължи Онър. — Не само защото си по-едра и по-силна, и по-добър съд, но и защото си по-красива.

— Ъ — рече Амбър, — ами добре… не знам накъде биете с това, обаче…

— Единственото нещо, което така и не успяхме да разберем, е какво общо има с цялата работа Джейкъб Бъкстън. Каза, че вещицата е била пратена да направи живота му ад, нали така? Обаче нищо от това не го засяга по никакъв начин — грам даже. Амбър, от колко време го прави това вещицата?

— Да убива? Не знам. Обаче него го тормози от петнайсет години.

— Петнайсет години — повтори Онър, — това грозно, дърто дърво-чудовище ли е, вещица ли е, съсипва животеца на Джейкъб Бъкстън. Петнайсет години и не се отказва. Не си тръгва. Не отива на почивка, нито се прибира вкъщи при съпруга-вещер и малките им вещерчета. Тя е съвременна жена-самотница, погълната от кариерата и единственото, с което се занимава — забележете, единственото, е да наблюдава точно този човек и никой друг. Брат ми беше войник, работеше в снайперистки екип. Трябвало да остават на едно място дни наред, да наблюдават мишените. Колкото повече гледали, толкова по-трудно ставало да натиснат спусъка. Понеже вече познавали по-добре жертвите, почти се привързвали към тях…

— Леле майко — каза Деб. — Тя е влюбена в него.

Онър щракна с пръсти.

— Точно! Той се крие в хижата си и не говори с много хора, нали така? Обаче всяка жена, с която е имал някакъв контакт, независимо колко кратко е било, е отвлечена и набутана в тъмницата.

— Тя ревнува — каза Амбър. — Иска да отстрани враговете си, а сега иска да заеме формата на някоя от нас, за да бъде с Джейкъб.

— Б-И-Н-Г-и-О, — рече Онър.

Джулиана ги изгледа сякаш са се побъркали.

— Вие сериозно ли? Дървото-чудовище е влюбено? Това ли е нашата теория?

— Добра е — каза Исеул.

— Това е дърво-чудовище! Какво знае то за любовта?

— Повече от някои хора — отвърна Амбър.

— Добре, добре — каза Деб, — значи имаме възможен мотив. Ако се опитвахме да разрешим някое престъпление, това щеше да е важен момент за всички ни. Но не променя нищо. Влюбената вещица все пак ще завземе тялото на Амбър, а после ще избие нас. Това, че знаем за по-меката ѝ страна, с нищо не ни помага.

— Еха — каза Онър. — Вярно, че досега сме живели в тъмница и всички сме в опасност, обаче изненадващо много ме депресираш.