Демон шосе

23

Амбър хукна към парапета, прескочи го и се приземи на пода в хола. Ударът премина от стъпалата към бедрата ѝ, но тя се хвърли към бялата врата, както беше сторил Шанкс… и се размаза в нея.

Направи няколко олюляващи се крачки назад и тупна по дупе.

Изправи се и бързо отиде до най-близкия прозорец. Оттам виждаше грамадната фигура на Глен, който притискаше якето към раната на Хедър, докато диктуваше адреса по телефона. Навсякъде имаше кръв. Амбър отмести очи от тях към вратата, към месинговия ключ, който все още беше в ключалката.

— Глен! — закрещя тя.

Глен се огледа.

— Амбър?

— Глен!

Той хвана ръцете на Хедър и ги постави върху якето.

— Дръж така — каза и бързо отиде до къщата, проверявайки прозорците. — Амбър! Вътре ли си?

Тя помаха, за да привлече вниманието му. Лицето му изпълни целия прозорец.

— Амбър! Пак си червена!

Тя спря да маха.

— И освен това съм в капан тук вътре.

— Да — бързо отговори Глен. — Разбира се. Как да те върна в нормалните ти размери?

— Вратата. Затвори я и я заключи, после пак я отключи и я отвори. Но не минавай през нея.

Глен се намръщи. Веждите му бяха грамадански и космати.

— Защо?

— Ключът! Това е ключът, за който ни разказа Хедър, онзи, който позволява на Шанкс да минава през портали!

— Ооо — възкликна Глен. — Хубаво, добре. Ей, Амбър? Как изглежда, когато някой умира? Мисля, че Хедър умира.

— Вратата, Глен!

— Добре — каза той, после се наведе, за да надникне вътре. — Слушай, ако това не сработи, може да живееш в джоба ми. Нямам нищо против.

— Вратата! — изкрещя тя.

Глен се втурна към вратата, прекрачвайки изпънатите крака на Хедър по пътя. Заключи я, отключи я и я отвори, а Амбър се засили към нея, и точно преди да се удари във вратата на кукленската къща, тя се превърна в помещението от другата страна, и тя се бутна в Глен, който извика и се олюля, щом вратата зад нея се захлопна.

— Амбър! — изпъшка той.

Заля я облекчение, но тогава Хедър надигна глава, очите ѝ се разшириха и тя закрещя.

— Не, не, няма нищо! — успокои я Глен. — Това е Амбър! Тя е с нас! Няма да те нарани!

Въпреки раната си, Хедър се изтегли надалеч от тях, оставяйки кървава диря по пода след себе си.

— Глен, няма проблем — каза Амбър. — Аз тръгвам. Тръгвам след Шанкс.

— Добре тогава, идвам с теб.

— Не, ти остани с нея.

— Идвам с теб — настоя той. — Хедър е добре. Хедър, нали си добре? Линейката ще дойде всеки момент, а аз мога само да се омажа целия с кръв. Тръгвам с теб.

— Хубаво — промърмори Амбър, докато изваждаше месинговия ключ от ключалката и го напъхваше в джоба си. Отвори вратата. Коридорът си изглеждаше съвсем нормално.

— Ако пак изчезнеш — ще те спася — обади се Глен.

Тя го потупа по рамото, а след това го избута в коридора. Той се препъна, просна се на пода, но поне не изчезна. Тя побягна, прескочи го и продължи да бяга.

Той с всички сили се стараеше да поддържа темпото ѝ.

— Не се сърдя, че направи това — извика.

Амбър не му обърна внимание.

Изскочи в нощния въздух, точно когато Майло вървеше с широки крачки към Чарджъра, като държеше пистолета покрай бедрото си.

— Амбър! Къде, по дяволите, беше?

— Остави това — каза тя. — Някаква следа от него?

— Не — отвърна той, докато отваряше вратата. — Влизай. Сигурно е тръгнал към магазина за играчки.

— Може и да не е — каза тя. — Спомена другите кукленски къщи — може вместо това да е тръгнал към тях. Ти провери магазина, а аз — училището.

— Няма да се разделяме — заяви Майло. — Твърде опасно е.

— Вината за това, че е навън, е моя! — извика тя. — Ако нарани някого, ще се пише на моята сметка! Всичко с мен ще е наред — нали съм проклет демон, нали? Хайде!

Майло се почуди, после втъкна пистолета в колана си и скочи зад волана. Глен се появи затичан зад нея, точно когато Чарджъра изчезваше от поглед с висока скорост.

— Хайде — рече Амбър.

Глен пъхтеше и хриптеше по целия път до училището, а тя бягаше с лекота и старателно заобикаляше всеки тъмен вход, докато Глен се препъваше, твърде зает да се тревожи за заплахата, която представляваше Шанкс. Стигнаха до ъгъла и спряха, надничайки към другия край на улицата.

— Не изглежда да е тук — прошепна Глен, пъхтейки тежко.

— Да се приближим повече.

Глен я стисна за ръката. Едва успяваше да обхване бицепса ѝ с длан.

— Може би трябва да изчакаме Майло. Той все пак има пистолет, нали? Така де, ти си имаш нокти и си уникална, обаче пищовът си е пищов.

— Ако се забавим, може да нарани някого.

— Е, и? Наистина ли ти пука?

Тя рязко извърна глава към него.

— Какво?

Той вдигна ръце.

— Ей, извинявай де. Просто… Не настоя особено да остана с Хедър, нали се сещаш?

Тя изръмжа.

— Ти каза, че тя ще се оправи.

— Е, така де, ама аз откъде мога да знам? Казах го, само за да дойда с теб.

Тя се наведе.

— Разбира се, че ми пука дали Шанкс ще нарани някого.

— Добре. Хубаво. Реших, че може и да не ти пука особено за такива неща. Грешката е моя.

На Амбър ѝ се прищя да го удари, да изкара яда и отчаянието си върху тъпото му лице, но точно преди да мръдне, зави аларма и отново привлече вниманието ѝ към училището.

— Изглежда, че ние сме късметлиите — рече.

— Ще звънна на Майло.

— Направѝ го. Аз ще… по дяволите.

Тя се скри, когато се появи една полицейска кола, премина през бордюра и спря точно пред стълбището.

— Еха — възкликна Глен. — Тук полицията реагира бързо.

Наблюдаваха как шериф Рузвелт излиза от колата, а Дейкър Шанкс се спуска към него по стълбите.

Амбър не чуваше какво казва Теди заради алармата, но Шанкс продължи да слиза с наведена глава. Теди се дръпна назад, а ръката му почиваше върху приклада на пистолета в кобура.

Амбър излезе от прикритието си и хукна към тях, а Глен притичваше след нея.

Беше на средата на улицата, когато Шанкс се доближи достатъчно, че Теди да го разпознае. Теди се дръпна рязко назад, посегна към пистолета си, но Шанкс направи три бързи крачки и заби ножа си в гърлото на шерифа.

Амбър изрева и Шанкс се обърна към нея с пистолета на Теди в ръка.

Тя спря и леко се препъна. Глен се блъсна в гърба ѝ.

Шанкс се усмихна.

— Къде е приятелят ти?

Амбър изсъска, когато Теди бавно се свлече на земята.

Това накара Шанкс да се усмихне още по-широко.

— Той е опасен тип. Стана ми ясно от пръв поглед. Ще ми направиш ли една услуга, моля те? Да го повикаш? Кажи му да дойде при нас, но да остави пистолета си?

— Няма го тук — отвърна Амбър.

— Но ще пристигне всеки момент — добави Глен.

— Е, в такъв случай трябва да се подготвя за идването му, нали така? — рече Шанкс. — И двамата ще дойдете с мен в училището, ако обичате. А, и госпожице, бъдете така добра да се промените от това прекрасно, червенокожо създание в невзрачното малко момиченце, което в действителност сте — би било просто прекрасно.

Не ѝ се искаше. Искаше да направи опит и да го нападне. Може би щеше да я застреля, а може би не. Можеше да пропусне. Само тя нямаше да пропусне. Щеше да му изчегърта лицето. Да изскубе очите му. Да разкъса гръкляна му със зъби.

Пистолетът в ръката му не помръдна. Амбър преглътна беса си и си върна нормалния вид.

— Ето на — рече Шанкс. — Така не е ли по-добре?