Демон шосе

28

Когато се събуди, вече беше сутрин и слънцето усилено прогонваше студа, който бе донесла нощта. Майло беше навън и обикаляше в кръг. Беше обут в нови дънки и накуцваше едва забележимо.

Без да пуска одеялото, увито около тялото ѝ, Амбър натисна дръжката на вратата. Тя се отвори без проблем. Излезе и се протегна.

— Как е кракът? — попита тя.

Майло спря.

— Добре — отвърна той. — Както казах — беше само драскотина.

Изглеждаше съвсем нормално. Нормални очи, нормална уста, нормална кожа. Никакви рога. Но лъжеше и от начина, по който я гледаше, се разбираше, че я предизвиква да го закачи по темата. Тя обаче си замълча. Той имаше право на своите тайни. Беше си го заслужил.

Тя се обърна, за да се качи отново в колата и от изненада направи крачка назад, искрено.

— Боже.

Капакът на Чарджър беше непокътнат. Вдлъбнатините ги нямаше. Никакви дупки от куршуми, никакви драскотини. Блестеше под лъчите на утринното слънце без прашинка върху великолепното черно.

— Пораженията май не бяха толкова сериозни — обади се Майло.

Амбър изръмжа, когато Глен се надигна отзад и се прозя. Майло влезе в колата, пъхна ключа в патрона за запалване и завъртя.

Чарджърът се събуди мигновено с дълбоко и здраво ръмжене.

Отне им половин час, но успяха да се върнат на пътя от предишната вечер и, петнайсет минути след като се изкачиха по някакъв прашен хълм, спряха. Под тях се виждаше една къща-съборетина, която изглеждаше като строена на различни етапи от различни строители с обща характеристика — проблеми със зрението. Отпред беше паркиран лошо пострадал пикап.

— Това са те! — ненужно обяви Глен.

Майло се спогледа с Амбър и подкара Чарджъра напред. Мина на свободна предавка и изключи двигателя. Тихо се спуснаха по лекия наклон — чуваше се само лекото пукане на пръстта под гумите. Стигнаха до долу, Майло закара колата зад пикапа и спря.

Излезе с пистолет в ръка и докато нагласяше кобура на колана си, Амбър и Глен също се измъкнаха от колата. Амбър приклякаше, тъй като не бе забравила картечната канонада от предната вечер. Глен залягаше още повече.

Придвижиха се бързо, но безшумно, до къщата. Майло надникна през прозореца за малко. Доволен отиде до вратата и се приготви за ритник. Нещо в лицето му обаче се промени и вместо това се наведе и пробва с дръжката. Тя се завъртя, вратата се отвори и той вдигна рамене. Изправи се, прибра пистолета в кобура и влезе, а Амбър и Глен го последваха.

Дневната беше почти необитаема. На една щайга стоеше стар телевизор, а срещу него имаше изцапан диван и мръсен фотьойл. Те се насочиха право към кухнята, където на масата седяха двама мъже и ядяха зърнена закуска.

Вероятно Ралфи и Оси. Братята ги изгледаха намръщено, сякаш пристигането им не се връзваше. Лъжицата в ръката на големия застина на път към чакащата му уста. Беше висок, як човек с ниско подстригана къдрава коса, облечен с дънки и омазана с машинно масло тениска. По-дребният беше напъхал ръка в кутията със зърнената закуска. Имаше брада и идиотски пънкарски перчем и беше само по боксерки.

— Момчета — рече Майло като им кимваше.

По-дребният ги огледа всички — един по един. На махмурлийската му физиономия не се появи и намек за разбиране нито за миг през цялото време.

— Вие сте онези от снощи — каза по-едрият.

— Да, ние сме — отвърна Майло. — А ти си Ралфи, нали така? Казаха ни, че ти си умният. — Обърна се към по-дребния мъж, който все още ги гледаше с глуповато объркване. — Което значи, че ти трябва да си Оси. Е, кой от двама ви караше снощи пикапа и кой стреляше с картечницата?

— Не знам за какво говорите — отговори Ралфи и върна лъжицата си в купата.

— Пикапът отвън говори за друго.

— Тоз не е наш. Нищо не можете да докажете.

— Значи е добре, че не сме от полицията, нали така? Искаш ли да знаеш какво си мисля? Мисля, че ти си бил с картечницата и с коктейла Молотов. Също така мисля, че Оси е шофьорът в семейството. Прав ли съм, Оси?

Оси впери поглед в брат си.

— Казах ти, че трябва да ги довършим.

— Мислех, че са пукнали вече — отвърна Ралфи.

— Кой ви каза за нас? — попита Майло. — Не че има кой знае какво значение, но съм сигурен, че Абигейл ще иска да знае кой я е предал.

— Абигейл е Дяволът — каза Оси.

— Прилича на малко момиченце.

— Външността лъже! — отвърна Оси и се изправи.

Ръката на Майло се придвижи към дръжката на пистолета и остана там.

— Трябва да те помоля да седнеш отново, Оси.

— Тя изглежда като малко момиченце, но не е! — изграчи Оси. — Тя е Дяволът и само ние сме достатъчно смели, за да го кажем!

— Може ли да си смел, докато си седнал, какво ще кажеш?

— Не ме плашите. Виждал съм истинското лице на злото със собствените си очи и то е онова малко момиченце. „И биде свален големият змей, древният змей, наричан дявол и сатана, който… който…“ — Оси погледна към Ралфи за помощ.

— Ъъ — каза Ралфи, — „който… мами“.

— „който мами цялата вселена!“ — продължи Оси. — „свален на земята… свален…“

Пак погледна към Ралфи, който се намръщи и наведе глава в опит да си спомни.

Майло въздъхна.

— „… свален на земята, а заедно с него бидоха свалени и ангелите му.“ Момчета, трябва да си опресните знанията по вероучение. Освен това, вие сте работили редом до Абигейл, нали така?

Ралфи присви очи.

— Бяхме заблудени, така е. Но ни беше посочен правият път.

— От онзи старец, нали? Лаутаро Соло? Това ли е правият път, за който говорите? Този, който ви позволи да продължите търговийката с наркотици и с убийствата на хора срещу пари?

Ралфи нямаше какво да отговори на това, така че Оси го направи вместо него.

— Тя е Дяволът.

— Както ще да е, ние дойдохме, за да доставим нещо на Ралфи и като приключим с това, се качваме на колата и си отиваме с надеждата, че никога повече няма да ни се наложи да кръстосаме пътища с вас. Как ти звучи?

Братята се спогледаха с подозрение.

— Какво носите? — попита Ралфи.

Глен прочисти гърло и пристъпи напред.

— Аз съм този, който го носи, всъщност. Старецът го даде на мен и сега се оказа, че аз трябва да го върна на теб — той протегна ръка и те видяха Знака на смъртта.

Ралфи скочи.

— Никак не ми допада броят на хората, които са изправени в момента — каза Майло.

Ралфи посочи Глен с пръст.

— Това е за нея! Достави го на Абигейл! Как въобще си се сдобил с него? Лаутаро трябваше да…

— Лаутаро е мъртъв — намеси се Амбър. — Разбираме, че сте се опитали да убиете някого, за когото смятате, че е самото зло. Вярвам, като казвате, че е такава. Но вие двамата не сте по-добри от нея.

Оси поклати глава.

— Ние може и да би убием, но няма да прокълнем безсмъртната би душа.

— Мъртвият си е мъртъв — каза Майло. — Ралфи, хайде сега да се изправиш и да дадеш на Глен да сложи ръка върху теб.

— Няма да пипнете брат ми — изсъска Оси през стиснати зъби.

Глен се опита да се усмихне.

— Вижте, наистина не искам да наранявам никого и няма нищо лично, но ако не го предам на теб, Ралфи, то ще ме убие.

— Ами мри тогава — отговори Ралфи.

— Е, това не е много честно, нали? Аз нямам нищо общо с тази работа. Нека се държим като възрастни хора и да свършим, каквото има да се свърши — каза Глен и пристъпи към Ралфи.

Каквото се случи след това, стана твърде бързо и твърде бавно едновременно. В единия момент Оси стоеше на място, кипящ от бяс и напрегнат, а в следващия държеше в ръка най-големия ловен нож, който Амбър някога беше виждала. Преди дори да успее да се запита „Къде, по дяволите, го беше крил досега?“, той вече се беше хвърлил напред към тях. През това време пистолетът на Майло вече беше вън от кобура. Той стреля два пъти, изстрелите изкънтяха в ушите на Амбър, а Оси се разтресе, когато на гърдите му се появиха две малки дупки, съвсем близо една до друга. Още докато той се стоварваше трупешката на земята — и в този миг Амбър осъзна, че той дори не бе имал възможност да завърши първата си крачка, Ралфи вече тичаше към спалнята.

Глен изкрещя и хукна подире му, времето отново потече нормално, Глен излезе на бегом от спалнята, крещейки още по-силно. Звукът от картечни изстрели изпълни цялата къща. Куршумите се забиваха в стените сред дъжд от трески. Майло се хвърли на пода, Глен се хвърли на пода, Амбър залегна и се спъна и, преди да се осъзнае, кожата ѝ вече беше почервеняла, а рогата се появиха на главата ѝ.

Ралфи се показа от вратата на спалнята до нея, като размахваше картечницата наляво и надясно, като не спираше да стреля, да вика, да ругае, така че не забеляза кога Амбър се изправи. Тя изби оръжието от ръцете му, сграбчи го за гушата и го вдигна във въздуха. Ралфи висеше и махаше с крака, хъхреше и се бореше, докато най-сетне не забеляза кой и какво го е хванало, след което Амбър го размята над главата си и го хвърли. Той се удари в земята, а тя надигна крак, за да разбие главата му на кървави парченца.

— Амбър! — извика Глен и застана пред нея. — Амбър, спри! Какви ги вършиш?

Глуповатото лице на Глен уталожи част от гнева в погледа ѝ, тя се закова на място, изумена едновременно от дълбочината на собствената си ярост и внезапността, с която я беше обзела.

Тя хвърли картечницата в спалнята.

— Карай — рече само.

Глен ѝ се усмихна, кимайки като влюбен идиот. Тя насочи пръст с дълъг нокът към мъжа на пода, който се бореше за глътка въздух.

— Ще свършиш ли най-сетне онова, за което сме дошли?

— А, да — сети се Глен и приклекна. — Много съжалявам — той притисна длан към ръката на Ралфи.

Черната спирала се промуши под кожата на мъжа и бързо се разпростря по цялата му ръка.

Глен се изправи, провери китката си и се усмихна облекчено.

— Няма го — рече. — Ще се оправя. Чу ли, Амбър? Ще живея!

— О, радост — промърмори тя.

Дишането на Ралфи, вече затруднено, започна да свири.

— Добре ли си? — попита Майло Амбър.

Тя му се намръщи.

— Защо да не съм добре?

Той вдигна рамене.

— Просто още не си си върнала нормалния вид.

— Е, и? Какво лошо има да поостана малко така?

— Точно така! — възкликна Глен. — Няма от какво да се срамува! Виж я само! Красива е! Великолепна!

— Да, Майло, великолепна съм — тя мина покрай Глен и се насочи към вратата. — Сякаш разтъпквам нови обувки, нали се сещаш? Нужно е известно време.

— Ъъ… — обади се Глен. — Наистина много съжалявам за това.

Тя се обърна. Глен не помръдваше, а Ралфи стоеше зад него, опрял онзи огромен ловен нож в гърлото му. Ралфи се потеше лошо.

— По-кротко сега — каза Майло.

Ралфи започна да придвижва Глен покрай тях, насочвайки се към вратата.

— Нямаше нищо лично в цялото нещо — продължи Майло. — Нали разбираш това? Брат ти ни нападна. Трябваше да го сваля. Нямахме зла умисъл.

Амбър устоя на порива да хукне към Ралфи и да разкъса лицето му. Давеше се от злоба.

— Долу пистолета — нареди Ралфи, а гласът му звучеше задавено. Черните пипала на татуировката се виеха по кожата му.

— Не мога да го направя — каза Майло.

Ралфи спря с гръб към вратата и изплю черна слуз.

— Ще го убия.

— Тогава ще те застрелям.

Ралфи примига набързо, а от крайчетата на очите му потече черна течност. Каза нещо неразбираемо, после се пробва отново.

— Ключовете.

Майло се поколеба, после извади ключовете от колата си. Метна ги и когато Ралфи се протегна да ги хване, Глен се изплъзна от хватката му. Само за миг оръжието на Майло се озова в ръката му, но Глен се заклатушка към него и Ралфи избяга от къщата.

— Не ме застреля! — удивено извика Глен. — Наистина сме приятели!

Майло не му обърна внимание и тръгна към вратата. Навън изрева Чарджъра.

Амбър побягна, изпреварвайки Майло навън, докато Ралфи подкарваше Чарджъра по прашния хълм. Майло тръгна леко подире ѝ с твърде спокоен вид. Прибра пистолета в кобура си и тръгна нагоре по хълма, докато облаците прах се слягаха обратно на земята.

— Не изглеждаш много разстроен — каза тя, докато го настигаше, а Глен се влачеше по петите им, докато инспектираше тялото си за наранявания.

— Че защо трябва да се разстройвам? — попита Майло.

Тя зяпна.

— Взе колата ти.

— Не — отвърна Майло. — Колата ми взе него.

Крачеха нагоре по хълма. Амбър погледна към сянката си на земята и забеляза колко яко изглеждат рогата ѝ, после се нагласи към неговата крачка — бавна и спокойна, чак догоре — въпреки че цялото ѝ тяло копнееше да тича и да търчи, и да скача, и да се бие. Искаше да разкъсва лица, да прегризва гърла и да изтръгва сърца. Искаше да разпаря и да къса, да обезглавява и да корми. Искаше насилие. Искаше да убива.

Качиха се на върха на хълма. Чарджърът беше малко пред тях — едната му гума беше спряла върху малка купчинка пръст, а двигателят още работеше.

Докато се приближаваха, вратата се отвори с размах и във въздуха се пръсна сив дим. Ралфи се хвърли вън от колата като кашляше диво. Падна на земята и започна да се влачи на лакти.

— Ауспухът ѝ все прави номера — рече Майло. — Ако не внимаваш, може да ти създаде проблеми.

След като се беше отдалечил достатъчно от колата, която едва не го бе убила, Ралфи се надигна на колене и ръце, като все още кашляше, а от подутите му устни се точеше черна лига. Изплю се. В черната слуз имаше поне един зъб. Той успя да потисне кашлицата и се изправи, като дишаше тежко и се олюляваше. Извади ловния нож от колана си. Изглеждаше съвсем зле.

— Ако искаш — каза Майло, — мога да те застрелям веднага, за да не се мъчиш.

Ралфи се изсмя грачейки, после насочи ножа към Амбър. Можеше само да ръмжи. Тя беше наясно какво иска и му даде тази възможност. Разбираше, че той иска един последен шанс да надвие някой демон, преди да си отиде. Това някак си бе достойно за възхищение, според нея. Тръгна напред към него и чу как Майло въздъхна.

— Ъ — обади се Глен, — трябва ли да ѝ позволяваме да прави това?

— Не е малка — отвърна Майло. — Глупава е, но не е дете. Да прави каквото си ще, по дяволите.

Ралфи ѝ се ухили. Устните му бяха страшно подути и сякаш всеки момент щяха да се пръснат.

Макар да плюеше черна слуз, Ралфи държеше ножа така, като да знаеше какво прави. Вълнение запърха в корема на Амбър. Тя не знаеше как да се бие, но имаше възможност да се докаже чрез този човек, който и без това щеше да си умре скоро. Нямаше какво да губи.

Той хукна към нея, тя отскочи. Отново я нападна, тя се плъзна встрани. Той стоеше нестабилно на краката си и едва не падна, но след като изкашля пълна храчка черна гадост, се обърна отново към нея, за да продължи.

Тя се приближи към него и той замахна. Острието мина по люспите ѝ, които внезапно покриха ръката ѝ, а тя удари нападателя си. Беше лош удар, но юмрукът ѝ потъна в меката плът и него все пак го заболя. Нещо черно започна да се простира по тениската му там, където тя бе разкъсала кожата му. Той загниваше отвътре.

Ралфи се метна напред, тя се помести и той пропусна. Спъна се и падна на колене. Закашля се. Изплю се. Отново се вдигна. Скочи към нея за пореден път. Сценката се повтори.

Беше свършено с него. За нейно разочарование, всичко приключи преди да е започнало.

Той се пребори да се изправи, а Амбър побягна напред и скочи. Силните мускули я вдигнаха във въздуха по-бързо, отколкото бе очаквала, скъсявайки дистанцията помежду им точно в момента, когато Ралфи се обръщаше към нея. Коляното ѝ се заби в гърдите му и двамата паднаха на земята, като Амбър се озова отгоре. Ножът издрънча в някакъв камък наблизо.

Под нея, очите на Ралфи бяха широко отворени и мигаха. Опитваше се да вдиша въздух през отворената си уста. Амбър клечеше отгоре му. Не, не отгоре му. Вътре в него. Тя стана и извади коляното си от дупката в гърдите му. Между тях се образува пътека от кръв, черна слуз и прогнили вътрешности — като лигави пътеки. Усещаше как всичко това попива в дънките ѝ.

Върна се в нормалния си вид, без да иска, и в този миг я връхлетя студената вълна на осъзнаване на онова, което бе сторила. Майло и Глен вече стояха до нея. Черната гадост преливаше от кожата на Ралфи, изтичаше през порите му. Отслабваше плътта му и я превръщаше в каша. Ръцете и краката му изгубиха форма, сякаш самите кости се бяха разложили. Гръдният му кош се разпадна от само себе си. Разнесе се страшна воня. Човешки останки и гниеща плът. После се вдлъбна и лицето му. След няколко мига от Ралфи Макгари бяха останали само напоените с черна слуз дрехи.