Демон шосе

50

Внезапният покой и тишината бяха неестествени и това върна Амбър от границата, след която щеше да изпадне в безсъзнание.

Отвори очи, надигна се и се огледа. Няколко секунди. Беше изгубила само няколко секунди.

В далечината се чуваха сирени.

Тя излезе от колата, увери се, че родителите ѝ не се виждат никъде, наведе се в купето и издърпа Майло на навигаторското място, като се опитваше да не обръща внимание на количеството кръв, което губеше. Щом го закопча, изтича на шофьорското място. Докато посягаше към дръжката на вратата, изпадна във внезапен страх, че Чарджърът може да я заключи отвън, но вратата се отвори под допира ѝ и тя се вмъкна вътре.

Рогата ѝ се опираха в тавана на колата и тя неохотно се промени, за да си освободи повече пространство.

Нагласи седалката, закопча колана и мина на скорост. Изскочиха на пътя и тя изсъска, извъртя кормилото и успя да подкара колата право. Не беше като автомобила, който беше карала на шофьорския курс „При Ед“. Това беше една чудовищност, един тежък метален звяр, а тя беше абсолютно наясно, че във всеки момент може да я извади от играта. Тя забави на един знак „Стоп“, даде мигач и излезе на по-широк път. Широк път, по който се движеха други коли.

— Моля те, нека не се разбия, моля те, нека не се разбия — мърмореше си тя под носа, без да е напълно сигурна дали се моли на Бог, на Дявола или на самия Чарджър.

Час по-късно спря, бръкна в чантата си на задната седалка и извади някакви дрехи. Обу си чорапи и обувки и се уви с едно палто. Температурата в колата беше паднала. Тя покри Майло с одеяло и продължи да кара.

Отне още час и половина да стигнат до Дейтън, Охайо. Не караше по малките пътища като Майло. Остана на I-70 и продължи в посока на изток. Досега родителите ѝ трябваше да са претърсили мотелската стая, да са намерили айпада и търсенето в MapQuest. Знаеха накъде се е запътила, така че нямаше какво да спечели от играта на криеница. Директен курс към Ню Йорк.

Не спираше да поглежда към Майло, докато караше. Той се беше свил, блед и потящ се, в безсъзнание. В безсъзнание, но не мъртъв. Амбър нямаше против това. Разчиташе на колата да го излекува.

След Дейтън вдигна скоростта, стигна до Кълъмбъс след час, вдигна още, а после трябваше да спре на една бензиностанция, понеже резервоарът беше вече почти на изпарения. Това я притесняваше, но тя го напълни внимателно, с благоговение, сякаш правеше кръвопреливане. После се върнаха на пътя и преди изгрев вече бяха чак в Питсбърг, където сутрешният трафик вече започваше да изпълва лентите.

В осем се събуди Майло.

Амбър се отклони от главния път и навлезе в тихи квартални улички, докато не спря на един паркинг зад някакъв фитнес с ужа̀сен вид. Помогна на Майло да излезе от Чарджъра и той стъпи на босите си крака, изправяйки се полека. Кръвта му беше напоила навигаторската седалка.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Зле — промърмори той. — Но и по-зле съм бил. Той попипваше дупката от куршум по тениската си, като примигваше всеки път. — След ден-два ще съм добре. Може дори и след няколко часа да е — намръщи се и се огледа. — Къде сме?

— Някъде в Пенсилвания — отвърна тя. — Минахме Питсбърг преди около час май. Или повече.

— И си карала цяла нощ?

— Така или иначе сигурно нямаше да мога да спя.

— Не — съгласи се Майло, — предполагам, че не. Добре, това е добре. Би трябвало да сме в Ню Йорк след още пет часа. Аз ще карам.

— Прекалено си слаб.

— Ще се оправя. Твой ред е да си починеш малко. Направи ми услуга — бръкни ей там, моля те, и ми подай чантата. Вземи и своята.

Амбър му подаде чантата и намери ботушите му, метнати на задната седалка. Тя вървеше до него, докато той куцукаше към фитнеса и гледаше как подкупва младежа вътре. Майло тръгна към мъжката съблекалня, а тя към женската. Взе си душ, изми си зъбите и си обу дънките, които бяха твърде дълги за нея. Вдигна краищата на крачолите, навлече една чиста тениска и яке и излезе навън да чака при колата. Майло дойде след няколко минути. Вече се движеше по-леко, облечен с чисти дънки и яке върху тъмна карирана риза.

— Глен е мъртъв — съобщи Амбър, когато той стигна до колата. Направо го избълва.

Майло се поколеба.

— Да — каза. — Предположих.

— Един вампир го направи. Така са ни проследили.

Той кимна, а тя извърна поглед.

— Мислиш ли, че е успяла да се измъкне? — попита Амбър. — Имелда, за нея говоря. Може и да е избягала, нали?

Майло постави сака си в багажника.

— Няма как да се е измъкнала от това, Амбър.

Тя зяпна.

— Трябваше да се върнем за нея.

— Тогава и двамата щяхме да сме мъртви, а моята смърт щеше да е доста по-бърза от твоята. Ключовете?

Тя му ги подаде.

— Шанкс също е мъртъв. Чарджърът го пусна, ако не знаеш.

— Знам. Ако не беше това, щях да съм заспал, когато другарчетата на вашите изритаха вратата ми. Влизай, Амбър. Не можем да си позволим да губим повече време.

Тя отвори вратата си. По седалката нямаше кръв. Колата я беше попила цялата. Беше я абсорбирала.

Тя се качи. Майло се спусна бавно и внимателно зад волана.

Отпътуваха към Ню Йорк. Колата сякаш беше празна без Глен.

Амбър също.

Събуди се от клаксон на едно такси, което яростно бибиткаше на някакъв куриер-колоездач, който от своя страна му показваше среден пръст. Тя се изправи, избърса лигата, потекла по брадичката и се загледа в типичните за града тухлени сгради, които минаваха пред погледа ѝ в ритъм, който само тя можеше да чуе в главата си. Следобедното слънце се отразяваше от цветните им прозорци, а тя провери белега на китката си — оставаха 122 часа. Пет дни.

Прозя се.

— Сънуваше кошмар — каза Майло.

— Така ли? Не си спомням — оранжевите и белите тръби навън изпускаха облаци пара двойно по-високи от хората, които ги подминаваха. Това беше Ню Йорк от филмите — не лъскавите небостъргачи на Манхатън, а отрупаните със скелета напукани тротоари, магазините за здравословна храна, кафенета и тухли и мазилка с цвят на шоколад. Това беше Бруклин.

— Била ли си в Ню Йорк? — попита Майло.

— Два пъти — отвърна Амбър. — Когато бях на осем и после още веднъж на дванайсет. Бяхме всички заедно. Имелда ме заведе в Емпайър Стейт, видяхме Статуята на свободата и ходихме да гледаме „Цар Лъв“ на Бродуей. Не помня какво са правили нашите или другите. Ха.

— Какво?

— Преди всичко това Имелда не ме харесваше особено. Но е единствената, която е правила каквото и да било с мен.

Майло я погледна.

— Ако е все още жива и ако е възможно, ще си я върнем.

Намериха къде да паркират, което не беше никак лесно, и взеха пеш няколкото пресечки до пицарията в Парк Слоуп. Едгар Спъриър се ухили, като ги видя, а половината от плънката на пицата му се разтече от тестото върху вратовръзката му.

— А, дявол да го вземе — рече той, като забеляза. Докато се попиваше със салфетки, Амбър и Майло се мушнаха в сепарето.

— Вие двамата — каза Едгар, докато мяташе салфетките на масата, — май сте били доста натоварени. Чуваше се туй-онуй за вашите подвизи.

Амбър се намръщи.

— Откъде?

— От разни мои познати — отвърна Едгар. — Ала-бала. Клюки. Черния Чарджър и момичето-демон. Тази ваша дружба взе да добива интересна репутация, а аз си седя и се къпя в отразената слава на цялата работа — той спря да се усмихва. — А и ми откраднахте кесията.

— Исках да ти се извиня за това — каза Майло.

— Тъй ли? Наистина?

— Реших, че може да имаме нужда от нея преди теб.

— И не ти дойде на ума да попиташ? Не ти хрумна, че с радост щях да ви дам назаем моята кесийка, за която съм платил не един и два долара, от чиста добрина?

— Не, всъщност не ми хрумна.

— Е, да, сигурно си прав — отвърна Едгар и напъха цялото останало парче в устата си. Продължи да говори, дъвчейки. — Още ли е във вас? Нали не сте я изгубили?

— Още е тук.

— Хубаво — продължи да дъвче, после преглътна. — Амбър, как вървят твоите истории с вашите?

— Още искат да ме убият, ако за това питаш.

— И не са си променили мнението, а? Срамота, да му се не види. И моите искаха да ми видят сметката като бях на твоите години, но по съвсем други причини.

— Имаше ли някакъв късмет с намирането на Грегъри Бъкстън? — попита тя, но сервитьорката дойде преди Едгар да успее да отговори. Поръчаха си няколко парчета пица и тя се отдалечи, като вдигна от масата мръсните салфетки на Едгар. Той се наведе напред.

— Вече съм стеснил кръга — каза той. — Не само че знам квартала, но и блока му, и съм почти сигурен за апартамента му. Бъкстън живее под чуждо име, което аз успях да науча, разбира се. Просто ще трябва да дебнем пред апартамента му, докато се появи.

— Впечатлен съм — рече Майло.

Едгар вдигна рамене.

— Правя, каквото мога. Не е кой знае какво. Така де, вие нямаше как да го направите, нито някой друг от познатите ви, но аз успях, защото съм си аз, просто съм достатъчно умен.

— И непоносим.

— Това си върви ръка за ръка с гениалността, приятелю. Идвам с вас, между другото.

— О, Едгар, не съм сигурен за това…

Едгар остави парчето пица.

— Няма да ме държите настрана. Ще преследвате крилат звяр. Крилат звяр, за Бога! Колко човека могат да се похвалят с такова нещо в живота си?

— Сигурно не много.

— Именно. Изследвам тези работи през целия си съзнателен живот. Да, от време на време съм опитвал разни неща, практически неща, но нито едно не стигна до успешен край. Но това? Да преследваш крилат звяр? Ето това ще е нещо, което ще направя аз самият, няма да чета за него. По сенките на Америка има много, много неразказани ужасии, а аз искам да започна да ги преследвам.

— Това си го репетирал — рече Майло.

— Не съм — възрази Едгар. — Ей така ми дойде на прима виста. Майло, хайде де, някога да съм те молил за нещо?

Майло въздъхна.

— Не.

— А ти, Амбър, не си ли ми длъжница за цялата ми помощ?

— Предполагам.

— Значи се разбрахме — заключи той и се ухили още по-широко.

— Ти — рече Амбър — си много странен човек.

— Знам — отговори Едгар. — И ми харесва.