Демон шосе

53

Светът се катурна.

Амбър осъзнаваше — незнайно как — че я влачат. Състоянието на безсъзнание я теглеше в прегръдките си, но вместо да се отпусне в тях, вместо да потъне в дълбините им, тя успя да се задържи на повърхността, успя да задържи главата си над водата. Нещо студено обхвана китката ѝ. Нещо метално. После очите ѝ се отвориха с усилие — Едгар се отдалечаваше, а тя се облегна назад, загледана в дългите линии светлина. Искаше да си почине. Трудно беше да стои будна. И я болеше. Болеше я главата, там, където Едгар… където я беше… какво беше направил? Беше я фраснал с проклетия лост, ето това.

Амбър се намръщи. Болката вече отшумяваше. Мислите ѝ започнаха да се проясняват. Лентите светлина се превърнаха във флуоресцентните лампи, които висяха от тавана на склада. Студът по китката се превърна в белезници. Тя се заслуша в странното съскане и изчака мозъкът ѝ да разнищи този въпрос.

Прокара език по острите си зъби и захапа, остави се на болката да изостри още повече сетивата ѝ. После седна изправена. Бавно.

Едгар я беше приковал към двигателния блок. Разбира се. Не знаеше колкото точно тежи един двигателен блок, но беше доста повече, отколкото ѝ беше по силите да вдигне, дори в този си вид.

Тя погледна към него. Съскането идваше от фината черна пудра, която се изсипваше от кесията. Едгар се движеше странично и почти беше завършил кръга, който правеше около нея.

— Работиш за родителите ми — каза Амбър.

Той вдигна очи, колкото да се усмихне и поклати глава, после продължи с това, което правеше.

— Не. Разбирам защо би си помислила подобно нещо, но никога дори не съм виждал родителите ти. А и не мисля, че ми се иска, право да си кажа. Що за хора ще искат да ядат собствените си деца? На този свят има някои страшно ненормални и извратени хора, кълна се.

Той отново започна да се движи странично и почти довърши кръга.

— А какво правиш тогава? — попита тя, докато се изправяше.

— Изчакай само секундичка — разсеяно отвърна той. — Трябва да го направя както трябва… Ето. Готово.

Кръгът беше завършен, той се изправи с ръка отзад на кръста.

— Не съм вече толкова млад — засмя се той и запуши кесията. — Амбър, искрено се надявам, че разбираш — в това няма нищо лично. Не че не те харесвам. Харесвам те, наистина. Мисля, че си умна, интересна личност. Да минеш през всичко това и да останеш позитивно настроена и добра? Рядка дарба е това, Амбър. Трябва да я цениш. Наистина.

— Какви ги вършиш? За какво е този кръг?

— Хайде сега — отвърна той. — Не си глупава. Знаеш какво е.

— Ще призовеш Сияйния демон?

— Най-сетне стигнахме до една и съща страница.

— Но ние така или иначе ще го направим.

— Този път не е заради теб, Амбър. Никога не е било заради теб. Въпреки всичко, ти си просто една тийнейджърка, така ли е? Мислиш, че светът се върти около теб. Съжалявам, че те разочаровам, хлапе, но този е за мен. Опитвал съм да го призова и преди, но изглежда просто не съм толкова интересен за някой като него. Само че този път ще се появи. Мисля, че ще се съгласи на сделка, когато види какво възнамерявам да му предложа като кръвно приношение — той прекрачи кръга и се приближи към нея. — Много жалко, наистина. Като те виждам толкова добре сега, дори се разколебавам. Да те убия, ще бъде като да убия някакъв застрашен вид — тигър или леопард, или нещо подобно — приближи се още към нея. — Действително си великолепна.

Амбър се засили с главата напред. Белезниците я удържаха, но Едгар все пак се дръпна назад, след което се разсмя.

— Виж само тези зъби! — възкликна. — Това ръмжене! Амбър, ти си наистина страховито момиче, ако нямаш нищо против да ти го споделя. Но си и красива. Безспорно красива. Какво е да знаеш, че чудовищната ти версия е по-красивата версия? Тази кожа. Тези рога… — той сби устни. — Чудя се колко ли ще взема за тях…

— Едгар, моля те…

Той размаха ръка, за да я заглуши.

— Не си правѝ труда, Амбър. Това ми е мечта, откакто разбрах за съществуването на светлия ни, сияещ приятел. Виждам хора като теб, като Майло и Бъкстън и се чудя — защо не аз? Какво не ми е наред, че не мога да споделя цялата тази чудесна, злокобна мощ? Дори не искам нищо от него, това е странната част. Не го моля за нищо, искам само силата, за да му събирам душѝ.

— Ще ме убиеш ли?

Едгар кимна.

— Кръвно приношение. Подсказката е в името.

— Мислиш, че ще говори с теб, след като си убил един от демоните му?

Едгар се разсмя.

— О, значи сега си един от демоните му, а? Смени точно този рефрен много бързо.

— Едгар, трябва да го обмислиш — каза Амбър. — През последните няколко седмици допуснах грешки, умряха хора. Аз убих…

Едгар се разсмя.

— Много е трогателно да наблюдавам как си се загрижила за моята съвест, но изобщо не си първото момиче, което ще съм убил. О, леле, съжалявам, ти да не си помисли, че ще си първата? О, Боже, не. От доста време убивам чудесни млади дами. Някои от тях в ситуация като сегашната — като кръвно приношение. Някои ги убивам, защото си го заслужават. Други — понеже просто така ми се иска. Не всички чудовища на Америка си имат рога, да знаеш. Някои са обикновени хорица. Като мен.

— Майло ще те намери.

— Аз ще се оправя с Майло.

— Той ще те убие — просъска Амбър през зъби.

— Колата му е у мен. Разделиш ли Майло от колата му за повече време и какво става с него? Какво представлява?

Просто човек. А аз? Аз ще бъда демон.

Той измъкна ножа от якето си.

Тя се озъби насила.

— Мислиш, че вече не е тръгнал насам ли?

— Зает е да преследва Бъкстън. Освен това дори не знае къде сме.

— Той е Магистралния призрак — отвърна тя. — Свързан е с колата си. Тя е част от него. Където и да се намира, ще може да я намери.

За пръв път забеляза искрица колебание в очите на Едгар.

— Убиваш ме — каза тя, — кръгът сработва и ти се озоваваш в замъка на Сияйния демон, той ти дава каквото искаш и знаеш ли какво ще стане след това? Ще се върнеш тук, а Майло ще те чака. А той няма да ти даде и един миг да изпробваш новите си демонични сили. Ще те застреля право в лицето. Мислиш ли, че имаш шанс? Мислиш, че няма да може да уцели?

Едгар не отговори.

— Той е добър стрелец — продължи Амбър. — А скапаната ти глава е огромна.

Едгар свали ножа.

— Тогава просто ще преместя колата надолу по улицата — каза той. — Ти не ходи никъде, става ли?

Гледаше го как излиза, удържайки озъбената физиономия на лицето си, само че в мига, в който вече го нямаше, си върна нормалния облик. Белезниците не станаха по-хлабави, но ръцете ѝ, тези нейни дребни ръчици…

Тя стисна зъби от болка и започна да издърпва ръката си. За миг ѝ се стори, че костите ѝ ще изскочат или ще си свали кожата, но тогава ръката ѝ се плъзна леко, а тя захапа устни, за да не извика. Получаваше се. Щеше да сработи.

По стените пробягаха светлините на фаровете, но двигателят, който се чу, не беше на Чарджъра. Хрумна ѝ, че Майло може да е я открил, че всичко, което беше казала за способността му да намери колата си, е вярно.

Удвои усилията си да се освободи. Нямаше да се остави да я спасява. Край нямаше да имат приказките му.

Съскаше от болка, но успя да освободи ръката си и веднага се преобрази, за да се отърве от болката. Вдигна лоста на Едгар, изтича до вратата и тъкмо тогава баща ѝ я повика по име.