Демон шосе

43

Из хижата бяха разпилени книги и списания и стегнати торби с боклук. Освен тези неща, вътре бе сравнително подредено, макар във въздуха да се носеше някаква миризма.

— Вещицата не ти дава да излезеш оттук? — попита Амбър. — Какво ще стане, ако се опиташ да се махнеш?

— Ще ме подгони и ще се върна обратно — отвърна Джейкъб, затваряйки вратата. — Не иска да ме убие. Иска само да ме измъчва. Отне ми няколко години да го схвана. Но това не оправя нещата. Не става по-лесно за бягство. — Тоалетната?

Джейкъб въздъхна и посочи нужната врата. Глен се усмихна благодарно и побърза да влезе.

— От колко време стоиш затворен тук? — попита Майло.

— От колко време живея тук? Десет години — отвърна Джейкъб. — Заключен в тази хижа? От седем месеца. Стойте далеч от прозорците, моля — се смръщи той. — Знаете ли, не си спомням откога не съм имал гости. Това означава все нещо, нали? Щом не си и спомням. Обаче сега не съм сигурен какво трябва да направя. Все още ли се извиняваме за бъркотията? Сигурно да. В такъв случай — извинете, че е така разхвърляно. Вече не ми вдигат боклука. Правя, каквото мога с рециклирането, но всъщност най-много искам да изляза навън с целия този боклук и да го изгоря. Но като всеки бойскаут съм съвсем наясно с опасностите при паленето на огън в гористи местности. Та, казвайте сега кои сте, че да не ви избия с моята брадва.

Амбър сигурно беше добила странно изражение, защото Джейкъб ѝ се усмихна.

— Всъщност не. Брадвата е отзад, а пък аз никого не съм убивал с нея. Но все пак съм адски любопитен кои сте и какво искате от баща ми.

— Искаме само да поговорим с него — каза Амбър. — Баба ти ни каза, че ти вероятно би могъл да помогнеш.

Джейкъб се почеса по тила.

— Какво друго ви каза?

— Каза, че си бил болен от рак като малък. Че баща ти е сключил сделка със Сияйния демон, за да те излекува, но когато трябвало да започне да изплаща дълга си, избягал, а Сияйния демон не може да го намери.

Джейкъб кимна.

— Каза ли ви какво трябваше да направи баща ми, за да се отплати за живота ми?

— Каза, че трябвало да събира душѝ. Но никога не се наложило, защото избягал.

Джейкъб погледна Майло.

— Ти си човек с опит. Вярваш ли го това?

Майло се поколеба.

— Някои неща звучат достоверно.

— А коя част не се връзва?

— Тази, че никога никого не е наранил. Това трудно мога да го приема.

— Точно защото не е вярно — потвърди Джейкъб. — Когато бях болен, баба ми се молеше до леглото ми почти всяка вечер. Не идваше да си говорим, да си бъбрим, не ми носеше комикси или грозде, нито картички „Оправяй се скоро“… Сякаш не идваше при мен. Сякаш идваше да си говори с Бог. Молеше се толкова дълго и толкова усилено, с цялото мънкане под нос, събраните ръце, сълзите в очите — тя всъщност ме плашеше. Беше толкова… пламенна. Всяка нощ, след като си тръгнеше, аз оставах да лежа, овързан за всичките машини, ужасѐн, сред тишината, че съм сам-самичък… Бог можеше да отговори. И аз щях да съм единственият, който го чува.

— Алтеа може да е наясно с някои от нещата, които направи баща ми, но не с всичко — не и тези, които заплашват представата ѝ за нейния син. Разбирате ли, тя беше готова да приеме, че е сторил нужното, но то имаше смисъл за нея, само ако той останеше светец. Всичко друго би развалило нещата.

— Значи баща ти не е светец — каза Амбър. С това тя имаше опит.

— Намеренията му бяха добри — отвърна Джейкъб. — Аз умирах. Беше готов на всичко, за да ме спаси. На всичко. И го направи. Ако не беше сключил онази сделка, аз щях да съм в гроба преди да съм навършил единадесет.

— Къде се сключи сделката? — попита Майло.

— В болничната ми стая — каза Джейкъб. — Баща ми и Сияйния демон — застанали над леглото ми. Светлината беше навсякъде. Никакви сенки. Нула. Знаете ли, първо помислих, че е Бог. Реших, че може да е чул молитвите на баба и е дошъл да ме излекува. Но тогава започнаха да говорят за сделката и какво трябва да направи баща ми. Съвсем скоро Демонът вече не ми изглеждаше като Бог. Нито пък татко звучеше като човека, който познавах. Говореше на този Демон и преговаряше за условията така, сякаш беше наясно с всички подробности. Едно мога да кажа за баща ми — той е умен човек и обича да чете. Ако се интересува от някой въпрос — ще прочете достатъчно много книги, за да стане специалист в тази област или поне най-близкото до специалист. И точно така говореше със Сияйния демон — като експерт. Аз тогава не знаех — и как бих могъл? — но той договаряше една пробойна в споразумението, която дори Демонът не забеляза.

Амбър се обърна, когато Глен влезе в стаята.

— Мисля, че ти счупих тоалетната — обяви.

Амбър затвори очи.

— Трудно се пуска водата — отвърна Джейкъб. — Изчакай водата да спре да бълбука и пробвай пак.

Глен отвърна на злобния поглед на Амбър с безпомощно вдигане на рамене, след което кимна и излезе.

Джейкъб отиде в кухнята — скромно нещо с печка и маса. Кипна малко вода, като продължаваше да говори.

— Ако ще ме питате каква е била пробойната, хич не се старайте. Не знам. Но след като баща ми стисна ръце със Сияйния демон, Демонът се протегна към мен, а пръстите му — дълги, дълги пръсти, още ги помня, минаха през стомаха ми. Не разкъсаха кожата, нищо такова, просто минаха през мен, а болката беше силна. Така де, болеше адски. Баща ми беше запушил устата ми с длан, за да не крещя — не трябваше да притесняваме сестрите, но аз се мятах и ритах, а когато отново отворих очи, Сияйния демон държеше сива буца мътилка и тъкани. Моят тумор. Болката беше изчезнала, вече не ми беше лошо. Той просто го извади от мен. Погледнах към баща ми и за миг, за съвсем кратък миг, видях какво му беше сторил Демонът. Кожата му беше посивяла — също като моя тумор, само че не беше мека, очите му светеха, имаше заострени зъби и две удивителни, огромни крила, като крилата на грамаден прилеп, които излизаха от лопатките на гърба му. Успях само да го мерна този крилат звяр, след което всичко си дойде на мястото, но аз никога няма да го забравя. Никога.

— Крила? — попита Амбър. — Не рога?

— Само издатини — отвърна Джейкъб. — Баща ми имаше много коса, но в този момент беше с гола глава, а по цялата ѝ повърхност имаше едни такива малки издатини, като корона. Предполагам, че можеш да ги наречеш рога. Малки рога. Но грамадни крила.

— А какъв е бил планът за събиране на душѝ? — попита Майло.

— По три на година — каза Джейкъб, докато приготвяше четири чаши кафе. — През първите три години той ги достави. Това е частта, която Алтеа държи да забрави. Но след това започнаха извиненията. Сияйния демон изпрати свой представител, а татко го увери, че ще се върне в играта. Само че докато обясняваше на представителя, че му е трудно да излиза по три пъти в годината, аз го наблюдавах да излиза всяка седмица. Из целия квартал изчезваха хора. Дори ченгетата дойдоха веднъж да разговарят с него. Стана толкова лошо, че се наложи да се преместим. Нямаше нужда да ми казва какво става. Аз си знаех. Събираше повече душѝ, отколкото беше договорено, но не ги даваше на Сияйния демон. Беше намерил начин, след всичките си проучвания, как сам да се храни с тези душѝ. Той увеличаваше силата си.

— През цялото време е планирал да изчезне — констатира Майло.

Глен дойде при тях в кухнята.

— Извинявай — рече, усмихвайки се, — да ти се намира случайно уред за отпушване?

Джейкъб му се намръщи, после извади уреда изпод мивката и му го подаде.

— А случайно нещо по-голямо да имаш? — попита Глен.

— Не — отговори Джейкъб.

— Е, и това ще свърши работа, тогава — каза Глен и излезе.

Джейкъб придоби притеснен вид, но това беше за кратко, след което подаде кафетата на Майло и Амбър. Амбър не обичаше кафе.

— Когато бях на седемнайсет — продължи да разказва Джейкъб, — татко ме извика в дневната, сложи ме да седна и ми каза, че си тръгва. Каза, че представителят ясно му е дал да разбере, че ако не си навакса за пропуснатите душѝ, неговата собствена ще бъде погубена. Каза, че ако ми довери къде отива, Сияйния демон ще разбере и ще ме изтезава, докато не призная. Каза ми, че съм вън от тази работа. Очевидно излъга по този въпрос — той отпи от кафето, облегнат на печката.

— И така баща ми си замина, а Алтеа ме взе за няколко години, докато не си намерих работа и не започнах да се оправям сам. От време на време получавах по някоя картичка, но толкова. Представителят започна да идва при мен, но въпреки всички заплахи, ракът не се върна.

— Сияйния демон сигурно е бил бесен — каза Амбър.

Джейкъб вдигна рамене.

— Не беше много доволен, никак даже. Но беше наясно, че не знам къде е баща ми. Странна работа е с тези демони — искам да кажа истинските, не позволяват нищо да замъгли въпроса, който е на дневен ред. Можеше да ме убие хиляда пъти, за да утоли яда си, но в крайна сметка не откъсна поглед от голямата награда. И мисля, че татко беше наясно с това. Надявам се, че е било така.

— Както и да е, преди около петнайсет години представителят отново почука на вратата ми и каза, че това е последното му посещение. Каза, че имал по-полезни неща за вършене от това да издирва някакъв измамник. А аз, глупакът, го взех за добра новина.

— Няколко седмици след това, взех да усещам, че ме наблюдават. Не можех да се отърва от това чувство. Бях убеден, че някой, нещо, ме преследва. Започнах да хвърлям погледи с периферното зрение. Вещицата. Започна с това да руши някакви мои неща. Нищо особено. После уби кучето на съседа ми. После уби и съседа ми. Аз се преместих. Местих се три пъти. Ченгетата вече проявяваха интерес, както бяха проявявали към баща ми. Но тя винаги ме намираше. Нямаше как да я спра. Купих си тази хижа, където нямам съседи, и си нагласих периметър, през който да не може да минава. Бях научил някой-друг номер от стария. Ходех с мотора до града всяка седмица за пазар и такива неща, но стана много опасно и затова сега си поръчвам доставки.

— И това продължава вече петнайсет години? — попита Амбър. — И Сияйния демон се надява, че една сутрин ще се събудиш и ще си кажеш „хайде стига толкова“? И ще му кажеш къде е баща ти?

— Само че аз не знам къде е — каза Джейкъб. — Нали това ви казвам. И Сияйния демон е наясно. Не ми изпрати вещицата, за да говори с мен, а за да ме измъчва — за да накара баща ми да дойде да ме спасява. Което очевидно не се случва.

— А има ли някой, който може да знае? — попита Майло.

— Никой, който аз познавам. Но защо въобще ви е притрябвал?

— Моите родители са сключили сделка със Сияйния демон, която засяга мен — отвърна Амбър. — Опитвам се да се измъкна. Надявах се, че баща ти ще може да ми помогне.

Джейкъб въздъхна.

— Ако става дума, вярвам ти. И съжалявам, че не мога да ти кажа това, което искаш.

— А ако знаеше къде е — каза Майло, — щеше ли да кажеш на Сияйния демон?

Джейкъб се поколеба, а накрая се усмихна горчиво.

— Вероятно не.

— И аз така си помислих.

Глен влезе в кухнята. Всички го изгледаха.

— Тоалетната е добре — съобщи Майло, въздъхна и подаде ръка на Джейкъб.

— Благодаря, че поговори с нас.

Джейкъб стисна ръката му, после и тази на Амбър.

— Съжалявам, че не можах да бъда полезен.

— Все пак благодаря — отвърна Амбър.

Глен подаде своята ръка. Джейкъб обаче му кимна.

— Приятно ми беше.

Той ги поведе към вратата, отвори и те излязоха. Дъждецът беше спрял, макар че небето още беше навъсено.

— Успех — каза Джейкъб, — искрено.

Затвори вратата, а те тръгнаха към колата.

— Счупих му тоалетната — обяви Глен в мига, в който бяха отново на пътеката.

Амбър не му обърна внимание и погледна към Майло.

— Вярваш ли му като казва, че не знае къде е баща му?

Майло въздъхна.

— Ами да, всъщност, да. А ми се щеше да не е така.

— И какво ще правим сега?

— … не знам.

— Не можем просто да спрем. След всичко това няма как да спрем. Трябва да има начин да открием бащата на Джейкъб. А каква е тази работа с крилатия звяр?

Глен се намръщи.

— Крилат звяр ли? Има крилат звяр?

— Не може никой да не го е видял да лети и да не го е постнал в някой странен форум за такива работи — продължи Амбър. — Интернет направо лапва такова нещо с парцалите.

— Говорили сте си за крилати зверове? Сериозно ли?

— Приемаш, че Бъкстън продължава да събира душѝ — каза Майло.

— Ами да — отвърна Амбър. — Така де, защо да не го прави?

— Може да е решил, че убийствата на невинни хора не е занимание, което би искал да продължи да практикува.

— Хора, спрете да ходите толкова бързо — обади се Глен. — Още съм слаб.

— А може да му харесва — продължи Амбър. — Убил е сума ти народ, за да стане достатъчно силен и да изчезне. Не виждам как ще е съгласен да изгуби цялата тази сила, а ти? Дори бих казала, че ще иска да става още по-силен.

— Предполагам — бавно каза Майло. — Особено ако очаква Сияйния демон да се появи всеки момент…

— Ето, точно това мисля и аз — възкликна Амбър, щраквайки с пръсти. — Мисля, че не е спрял да убива. Може и да не е през седмица, както каза Джейкъб, но бас ловя, че е често.

— Може ли да забавите, моля ви се — обади се Глен изотзад. — Когато Джейкъб разбере какво съм направил с тоалетната му, ще тръгне по петите ми, а аз съм твърде слаб, за да се защитавам сам. А и не знам как.

— Сигурно няма нищо по въпроса онлайн — игнорира го Амбър. — Или пък го има, обаче е забутано в някоя далечна част на мрежата, която никога не бих могла да открия.

— Ние може би не — отвърна Майло, — но някой, който се изхранва с това… Може и да може.

Майло извади телефона си и набра някакъв номер. Изчака да му вдигнат.

— Едгар, приятелю — каза с усмивка. — Изглежда пак се нуждаем от помощта ти — усмивката му леко посърна. — Не съм сигурен за какво… а, говориш за кесията за барут. А, да, може и да сме я взели по случайност с нас…

Амбър се ухили, остави Майло сам да се обяснява и продължи напред по пътеката към колата. След малко Майло и Глен изчезнаха от поглед. Още няколко секунди и вече виждаше Чарджъра.

Тогава някъде отляво се чу звук. Пукане на клонки.

Амбър спря и започна да оглежда дърветата. Нищо. Нищо не се криеше, не дебнеше, не се промъкваше… Нищо не я причакваше.

И все пак…

Тя направи няколко крачки извън пътеката, а сухите клони под краката ѝ се разтрошаваха с пукот. Тилът ѝ настръхна от съзнанието за нещо особено.

Наблюдаваха я.

Беше сигурна, че нечии очи я следят и усещаше злите намерения в тези очи. Нещо там желаеше да ѝ навреди и с всяка своя крачка тя се приближаваше към него, където и да беше то.

Но нямаше нищо. Дори при тази слаба светлина, тя все пак виждаше ясно, за да е сигурна. Направи още крачка. Примитивната ѝ страна, гущерският мозък, който не мислеше, щеше да ѝ заповяда веднага да обърне и да бяга през глава на мига — такъв беше страхът, който я прониза внезапно. Но тя го потисна. Разбира се. Нямаше нищо. Нищо, освен дървета.

Прас.

Звукът от поредната прекършена клонка, точно пред нея, искаше да превърне ръцете ѝ в ноктести лапи, но тя устоя и не се преобрази. Демонската ѝ част беше твърде уверена, твърде сигурна в себе си. Щеше да е грешка да разчита на нея. Върна си контрола и кожата, която беше започнала да се зачервява, си върна нормалния цвят. Беше се счупила още една клонка. Това е. Нищо повече. Загледа се в едно от дърветата и се приближи до него, сякаш го предизвикваше да се пробва и да я изплаши отново. Беше просто глупаво дърво с глупави клони, с чворове по стъблото, които приличаха на крещящо лице, с очи, вторачени в дълбокия мрак.

Очите се отвориха.

Амбър изруга, отстъпи, но глезенът ѝ се заклещи. Клонките тракаха като кости, докато дървото се раздвижваше, а всяко рязко движение разкриваше по още някоя част от тялото му — глава, ръка, длан, крак. Не дърво, а нещо, нещо с грапава кожа и възли от кора и течаща смола, с коса от вейки и листа. Нещото стоеше и чакаше, изправено и високо, но изведнъж се раздвижи, наведе се, извивайки грациозно изкривения си гръбнак, а дългите крайници се протегнаха към Амбър, която се опитваше да се измъкне, но само се препъваше заднишком. Устата му остана отворена, заключена в замръзнал вик, а от нея се чуваше звук като от тракащи зъби.

Вещицата.

Тя се спусна към Амбър, която падна назад, удари се в земята и отчаяно се претърколи. Щом вдигна очи, видя, че е сама.

Стана и се прибра, каза лека нощ на родителите си и отиде да си легне. Сънуваше, че все още е в гората, че крачи след вещицата с притъпени усещания. Когато се събуди, отиде на училище и седя в час. Мислите ѝ се връщаха отново към гората, където тя все така продължаваше да крачи. По някакъв начин ѝ се струваше много реално. След училище изкара смяната си във Файърбърд, после се прибра и право в леглото. Сънува разбитите останки на някаква стара къща в гората и как я водят в мазето.

В съня си тя заспа. В съня си сънува.

А на сутринта се събуди.