Дни на кръв и звездна светлина

16. НАСЛЕДНИЦИ

Застанала на прага, Кару протегна ръка и каза:

– Просто ми дай зъба, Тиаго.

Той пристъпи толкова напред, че гърдите му опряха върховете на пръстите ѝ и тя трябваше да ги отдръпне. Сърцето ѝ взе да прескача. Той беше толкова близо; прииска ѝ се да отстъпи, но така щеше да му отвори път да влезе, а това не трябваше да се случва. Откакто пак се срещнаха, правеше всичко възможно двамата да не остават насаме. Близостта му я караше да се чувства толкова дребна, така слаба за разлика от него и толкова... човек.

Със замаха на фокусник той разтвори шепа и показа зъба, сякаш я предизвикваше да си го вземе. Как ли щеше да постъпи, ако тя наистина посегнеше – ще сграбчи ръката ѝ?

Тя се поколеба, застанала нащрек.

– Това за Амзалаг ли е? – попита Тиаго.

Кару кимна. Тиаго беше поискал от нея тяло за Амзалаг и това получаваше. "Не съм ли една угодлива малка помощничка", помисли си тя.

– Хубаво, защото ти нося и него. – Той вдигна другата си ръка, в която държеше кандилница.

Стомахът на Кару се сви. Значи, каквото имаше да става, вече беше сторено. Още не можеше да разбере защо тази част от процедурата я разстройва толкова. Предполагаше, че е заради представата как две същества тръгват надолу по сипея, а обратно се връща само едно от тях. Още не беше виждала ямата и се надяваше това никога да не стане, но имаше дни, в които можеше да я надуши: смрад на разложение, която превръщаше в реалност нещо, което иначе бе толкова далечно. Кандилниците бяха нещо спретнато и просто; новите тела, които тя създаваше, не отстъпваха по чистота на одеждите на Тиаго. Но онези, другите – разчленените тела – я изпълваха с безпокойство.

Но и за това, както и за много още други неща, никой не споделяше чувствата ѝ. Тиаго стоеше пред нея напълно невъзмутим. Подаваше ѝ кандилницата на Амзалаг, сякаш преди малко не е убил другаря си и не е запратил тялото му в ямата при останалите гниещи трупове. Пък и нали това беше станало със съгласието на неговия другар; всичко беше подчинено на общата кауза, а старите тела не можеха да послужат за изпълнението на новата им цел. Ето защо Кару ги подменяше едно по едно.

Вълка впи в нея почти безцветните си очи и погледът му беше така пронизващ, че ѝ се прииска да отстъпи крачка назад.

– Делото ни вече е в ход, Кару. Започна онова, за което всички се трудихме.

Тя кимна. Хлад премина през тялото ѝ. Бунт. Мъст.

– Има ли някакви новини? – попита.

– Не, но е и още рано.

Преди няколко дни Тиаго разпрати пет патрулни отряда с по шестима воини във всеки. Каква точно беше тяхната мисия, Кару не знаеше. Попита, но не се опита да спори, когато Тиаго отвърна: "Не бери грижа за това, Кару. Запази си силите за възкресяванията".

Не беше ли сторил същото и Бримстоун? Той беше оставил Войнолюбеца да води войната, както сега тя оставяше организирането на бунта в ръцете на Вълка.

– Признавам, че може би съм малко настъпателен. – Тиаго подхвърли зъба във въздуха и отново го улови. – И щом ми падна случай да се кача при теб, се възползвах. Няма ли да ми позволиш да ти помогна, Кару?

– Нямам нужда от помощ.

– Но пък на мен ще ми е от помощ, ако имам какво да правя. – С тези думи Тиаго пристъпи напред и тя трябваше да се отдръпне, за да избегне нещо като внезапна прегръдка. Когато той мина покрай нея и влезе в стаята, помещението изведнъж отесня.

Стаята беше красива, или поне е била навремето. По високия таван проблясваха мозайки, а стените бяха покрити с избеляла коприна. Двата прозореца с резбовани кепенци бяха разтворени към нощното небе, а широките по три стъпки первази даваха представа колко са дебели стените на крепостта. Иначе стаята не беше много просторна; имаше други помещения, които щяха да са по-удобни за работата на Кару, но тя избра точно нея заради напречната греда, с която се залостваше вратата. Това ѝ даваше чувство за сигурност, макар сега да се оказа напълно безполезна, щом като Тиаго се озова от неправилната страна.

"Глупачка", помисли си тя. И като продължаваше да стои на прага на отворената врата, се обърна към него:

– Предпочитам да работя сама.

Той приближи работната ѝ маса. Остави тигровия зъб върху нея с едно трак! И я погледна.

– Но ти не си сама. Ние сме заедно в това начинание. – Неговата настоятелност, тази привидна искреност направо пронизваше. – Ние сме наследниците, Кару. Каквото са били баща ми и Бримстоун за нашия народ, това сме сега двамата с теб.

Тежко наследство беше това: съдбата на всички химерски раси и надеждата им за оцеляване сега бяха в техните ръце.

Химерите бяха на път да изчезнат от лицето на света. Шепата воини на Тиаго бяха последните останки от тяхната армия и единствено с подкрепата на Кару имаха някакъв шанс да окажат съпротива.

Когато се присъедини към тях, бяха малко повече от шейсетина: шепа ранени защитници на нос Армазин, оцелели след нападението, защото бяха успели да се измъкнат през минните шахти. Докато прекосяваха опустошените си земи, към тях се присъединиха и други. Повечето бяха воини, а малцина от мирното население ставаха за нещо – като ковача Айджар и няколко селски жени, които се грижеха за приготвянето на храната. И макар шейсетината оцелели да бяха нищожна сила за организиране на бунт, на тях се възлагаха много по-големи надежди.

Защото притежаваха кандилници. Разполагаха с души.

Кару предполагаше, че поне няколкостотин избити воини очакват възкресението си в сребърните съсъди и единствено от нея зависеше да ги вкара отново в битката.

"Ние сме заедно в това начинание", каза Тиаго. Тя го погледна твърдо и зачака в нея да се надигне познатата погнуса, но това не стана. Сигурно беше твърде преуморена.

Или пък... Фортуна просва живота на всеки като готова за обличане роба върху леглото и е въпрос на избор дали ще я носиш, или ще ходиш гол.

В другия край на стаята Тиаго беше открил ковчежето ѝ с инструменти. То имаше красива изработка, облечено бе в релефна кожа с цвят на шафран и приличаше повече на кутия за мазила и помади.

Но не беше.

Той изсипа съдържанието му върху масата. Сред пособията имаше и някои съвсем делнични предмети – карфици, малък бръснач, чукче и клещи, разбира се, но повечето бяха менгемета. Не представляваха нещо особено: само прости пиринчени скоби като тези, които Бримстоун обикновено използваше. Чак не е за вярване колко силна болка може да бъде причинена с толкова обикновени предмети, стига да си разбираш от работата. Всичките бяха специална ръчна изработка – Кару ги поръча на един ковач в медината на Маракеш, който не я попита нищо, но се досети за тяхното предназначение и многозначително ѝ се подхили, от което тя се почувства нечиста. Сякаш такова нещо можеше да ѝ достави удоволствие.

– Аз ще дам десятъка болка – каза Вълка и вместо неочаквано изчезналото отвращение Кару усети как я залива вълна на облекчение.

– Наистина ли?

– Разбира се. И преди щях да го сторя, стига да ми беше позволила да вляза. Нали не си мислиш, че ми е много приятно, като знам, че си затворена тук сама и страдаш?

"Точно така си мисля", каза си тя, но в същия миг усети внезапно колебание заради досегашните си подозрения и всички онези нощи, прекарани зад залостената врата. Тиаго щеше да осигури болката, необходима за нейната магия, и това щеше да спести собствените ѝ страдания. Как би могла да откаже такова нещо? А и той вече събличаше белоснежната си роба.

– Хайде! – Той се усмихна и тя видя в него отразена собствената си умора. – Нека го направим и да се свършва по-бързо.

Кару най-накрая се предаде. Притвори вратата с крак и тръгна към него.