80. ИЗМАМАТА


Звук, наблизо, това бяха криле.

Кару беше сигурна, че кохортата на Тиаго се връща, но нито опита да избяга, нито да се скрие. Замръзна, подобно изплашена плячка, все още на колене върху пръстта и скалите, сред кръв и повръщано, сред ужас и мухи и зачака да бъде открита.

Когато разбра кой е, щом се спусна пред нея и копитата му на кирин разпръснаха ситни камъчета, потресът така я завладя, че не остави място за радост – Зири беше жив и беше тук, а начинът, по който я гледаше, още повече засили нейния потрес. Той се втренчи във Вълка, после в нея. Долната му челюст беше увиснала от смайване, даже залитна назад и Кару осъзна що за гротескна сцена вижда той в момента. Срамната поза на Вълка, недвусмислено повдигнатите и разтворени дрехи и малкият нож, който още лежеше там, където го изпусна – приличаше по-скоро на играчка или нож за отваряне на писма.

И тя. Трепереща. Окървавена. Виновна.

Тя беше убила Белия вълк. Ако изобщо в момента можеше да разсъждава, едва ли щеше да повярва, че има и по-лошо.

Но напротив – имаше.

Сега в стаята си тя положи глава на неговите гърди и усещаше сърцето му да тупти под бузата ѝ – бързо и все по-бързо. Даваше си сметка, че това вече е сърцето на Зири, не на Тиаго, и знаеше, че то препуска така заради нея – и само заради него се насили да потисне отвращението си.

Навремето се надяваше, че малката ѝ киринска сянка един ден ще стане неин съюзник, но никога не си беше представяла... това.

След първия миг на стъписване той се втурна към нея и беше толкова грижовен, толкова всеотдаен, мил и решителен – нямаше и следа от обичайната му свенливост; целият бе сила и целеустременост. Обгърна раменете ѝ – внимателно, но твърдо – и я накара да го погледне.

– С теб всичко е наред – каза ѝ, когато се увери, че кръвта по нея не е нейна. – Кару, погледни ме. Ти си добре. Той вече не може да те нарани.

– Може. И ще го направи – отвърна тя на ръба на истерията. – Той няма как да остане мъртъв. Ще ме принудят да го върна. Той е Белия вълк. Той е Белия вълк.

Само това каза. Зири също го знаеше; нямаше какво толкова да се умува. Зири беше този, който осъзна какво да се направи и кой ще го извърши. Кару схвана намерението му едва когато извади сърповидното острие; ахна, опита се да го спре. Той каза единствено, че съжалява. "Но не за себе си. Това ще се уреди. Съжалявам само, че те оставям сама за времето помежду."

Помежду. Помежду телата.

– Не! Не! – "Не, не, не, не, не, не, не." – Ще измислим нещо друго, Зири, не можеш да го направиш...

Но той го направи, с опитна ръка, а и острието беше като бръснач.

Държа го в прегръдките си, докато издъхна, а кръглите му кафяви очи бяха широко отворени и безстрашни и толкова благи. Миг преди да помътнеят, те бяха благи и обнадеждени също като едно време, когато още беше момче и я следваше по петите из Лораменди. За него мислеше през цялото време, докато той издъхваше в прегръдките ѝ – за момчето, което беше някога. И сега мислеше за същото, докато я прегръщаше с новите си ръце. Мислеше само за момчето, за да не го предаде неволно, потрисайки се от погнуса. Толкова несправедливо беше в сравнение със степента на неговата саможертва и толкова жестоко, но все пак – единственото, което можеше да направи, бе да не се изтръгне от прегръдката му. Макар да беше Зири, ръцете, които я прегръщаха, бяха на Вълка, а неговата прегръдка за нея бе като анатема.

Когато вече не можеше да издържа повече, намери благовиден предлог да се отдръпне. Бръкна в джоба си, отстъпвайки назад, и извади нещо, което лежеше там от няколко дни, полузабравено.

– Виж какво имам – каза. – Това е... знам ли. – Сега изглеждаше глупаво. Даже нелепо – за какво ли можеше да му послужи вече? Върхът на неговия рог, дълъг няколко сантиметра, който се откърши, когато падна в безсъзнание на двора. Още не можеше да разбере какво я накара да го прибере. Сега, когато той посегна да го вземе, съжали, че го е направила заради свенливостта в гласа му, казвайки: "Запазила си го", от която се разбра, че за него това означава много.

– За теб – каза тя. – Помислих си, че ще го искаш. Това беше преди... – Преди да зарови тялото му в плиткия гроб ли? Отново почувства как стомахът ѝ се свива на топка. Само това можа да направи за него, но нали поне не беше в ямата. Не можеше да предаде на ямата последната истинска киринска плът, скъпа Елай, дори това да е само звезден прах, образувал мимолетна форма. И без това ѝ бе достатъчно тежко да хвърля сухата пръст върху лицето му. През цялото време си мислеше, че би могла да промени решението си. Нали сега всичко зависи от нея. Имаше на разположение два пресни трупа. Можеше да поправи поне единия от тях. Можеше да върне душата на Зири в собствената ѝ обвивка: той беше направил каквото трябва и постъпката му беше толкова смела, но после се озова в ръцете ѝ. Душата му беше в нейните ръце.

Душата на Зири беше като скитника вятър на Аделфийските планини и плясък от крилете на буревестници; като красивата, печална, вечна песен на флейтите на ветровете, изпълнили с музика техните пещери, които той може би не помнеше. Почувства душата му като роден дом.

А я беше затворила в такъв съсъд. Защото в края на краищата той се оказа прав. Това беше единственият начин да управляват съдбата на химерите. Само с помощта на тази измама.

Ако изобщо успееха да заблудят някого.

Това не би било никак лесно дори при обичайни обстоятелства, а се случи за толкова кратко време. И двамата бяха още замаяни, дори не успяха да поговорят, камо ли да съставят план, а се наложи да преодолеят толкова голямо изпитание. Ангелите ще трябва да довършат останалото.

Кару се обърна и отиде при масата. Изправи стола, който преобърна при влитането на Акива през прозореца, и се отпусна на него. Прасците я боляха от усилието да влачи тежкото тяло на Тиаго и цялата се усещаше като разпъната от щипците на менгемета. Всичко това щеше да мине за ден-два. Другото обаче щеше да остане. Проблемите, непоносимата отговорност и лъжата, която за нищо на света не трябваше да напуска пределите на тази стая.

Исса и Тен се върнаха без Ниск и Лиссет.

– Искам да се махнат – каза Исса със заплашителен тон и Кару разбра, че тя говори за Ниск и Лиссет, не за ангелите. – Какво варварство да те зарежат така с него. И останалите не са стока.

Кару беше готова да се съгласи, но се отказа.

– Просто изпълниха заповедта. – Тонът ѝ подсказваше, че са изпълнявали къде-къде по страшни заповеди от тази.

– Не ме е грижа – отвърна Исса. Тя беше отвратена най-вече от двамата, защото бяха ная, а на нея ѝ се щеше да вярва, че племето ѝ е по-достойно от това. – Трябва да имаме усет за добро и лошо дори когато изпълняваме заповеди.

– Ако въведем такова правило, никой няма да остане с нас. – Тя хвърли поглед към Вълка. Към Зири. – Е, с някои изключения. – Отрядът на Болейрос трябваше да бъде възкресен съвсем скоро, заедно с Амзалаг и сфинксовете, чиито души успя да прибере от ямата. Имаше нужда от воини, на които да може да се довери. – Така де, не можем да премахнем всички, които не са ни по вкуса. Това ще е най-малкото подозрително. Пък и – добави после – би било неправилно.

Всъщност те не бяха премахнали никого и тя нямаше намерение тепърва да започва. Рейзър не влизаше в сметката. Той беше загинал, атакувайки укрепление на серафимите, наречено Глис-на-Тан – същото нападение, при което за всеобща жалост бяха загубили и Зири. Не беше нужно някой да разбира какво всъщност се е случило, когато Рейзър се опитал да изпълни заповедта на Тиаго и се провалил, нито че единият от тях двамата се беше завърнал, та макар и само за да попадне в плитък гроб и да получи главната роля в една огромна заблуда.

– Нека аз да свърша с двамата ная – каза през зъби Тен. – Тая вълча уста е гладна за тях. Ще кажа, че са ме помолили да ги изям.

– Не ставай зла – вяло възрази Исса.

– Така ли? – Тен се обърна да погледне Кару. – Тогава излиза, че си ме измамила?

Кару не успя да удържи усмивката си, от която наранената буза я заболя. Тен вече не беше Тен, както и Тиаго не беше Тиаго – това беше Хаксая и с нея всичко мина много по-леко. Макар да ненавиждаше вълчицата, Кару не изпитваше към нея същото физическо отблъскване като при Вълка. Мрачният хумор на Хаксая беше добре дошъл в тази компания, макар никой да не разбираше кога точно се шегува. Щом Кару събуди старата си приятелка в тялото на Тен – Тен беше допуснала фаталната грешка да подцени Исса и нейните обикновено схватливи живи украшения – тя ѝ каза всичко направо: ужасното положение, в което се намираше и какво трябва да прави Хаксая, ако не иска да бъде върната обратно в кандилницата.

Отговорът на Хаксая, придружен от усмивка, сякаш създадена по мярка за вълчата паст на Тен, гласеше: "Винаги съм искала да бъда зла".

– Не може ли да бъдеш поне по-малко зла? – попита я сега Кару. – Никой не яде другарите си, дори и най-презрените от тях. – И след като размисли, добави: – Моля те.

– Добре тогава. Обаче ако наистина ме помолят...

– Никой няма да те моли да го изядеш, Тен.

– Сигурно е така – призна тя с нещо като искрено разочарование и май наистина беше така.

И ето ги сега съюзниците на Кару: Тиаго, Тен и Исса. Всички бяха обърнали поглед към нея. "Божичко, помисли си Кару – обзета от паника. – Ами сега какво?"

– Ангелите – започна тя, надявайки се пулсът ѝ да се успокои.

– Решението за тях е бягство – каза Исса. – Толкова е просто. Той и преди го е правил.

Кару кимна. Разбира се, че това е решението. Трябва да ги оставят да избягат, да види за последно Акива, да се прости с него окончателно и завинаги. Само това искаше.

Тогава каква е тази болка в гърдите?

"Ние мечтаехме заедно за един нов свят", мислеше си тя. Това беше най-красивата мечта, която можеше да възкръсне отново само ако бъде родена от милосърдието и е подхранвана от любовта. А тя не можеше да мисли за бъдещето и за мира, без да си спомни за ръката на Акива върху сърцето ѝ и за своята върху неговото. "Ние сме началото", беше му казала в храма и тогава всичко изглеждаше възможно, докато сърцето ѝ туптеше под неговата длан.

А сега неговото сърце биеше някъде там, в мрака на хамбара. Толкова близо и в същото време толкова далече. Не можеше да си представи нещо, някакво стълкновение на възможни събития, което ще върне отново биенето на неговото сърце под дланта ѝ или ще ги събере в името на една мечта, която беше тяхната мечта – не нейна и на Зири, нито дори нейна и на Бримстоун, а нейната с Акива.

Нямаше как да си представи такова нещо.

Загрузка...