Дни на кръв и звездна светлина

72. НАПРАЗНО ПРОПИЛЯНА БОЛКА

– Избийте всички – заповяда на войниците Яил, обзет от нездраво въодушевление.

Акива продължаваше да стои в средата на банята заедно с брат си и сестра си, които все още стискаха мечовете, макар и уязвени от силата на дяволските клейма. Даваше си сметка, че са неспособни да се защитават срещу толкова многоброен противник.

– Не всички – намеси се ур-магът Халас, изправяйки се до Яил. Единствен той сред всички придворни съветници не изглеждаше никак потресен от случилото се. Съучастник.

– Разбира се – откликна Яил, въплъщение на фъфлещата любезност. – Грешка на езика. – А после към войниците: – Избийте всички без извънбрачните.

От самодоволния вид на Халас не остана и следа.

– Какво?!

– Точно така. Предателите трябва да бъдат публично екзекутирани, нали? – продължи Яил, престорвайки се, че не е разбрал Халас. После, все още обзет от отблъскваща веселост, се обърна към копелетата. – Както каза и моят брат преди малко, на бесилката винаги ще се намери още място.

– Господарю – изпречи се отпреде му Халас, едва сега започнал да усеща страх. – Аз говорех за себе си.

– А, ясно. Съжалявам, стари приятелю, но ти влезе в заговор за убийството на брат ми. Как тогава да вярвам, че няма да предадеш и мен?

– Аз?! – Халас целият почервеня. – Аз ли съм заговорничил?! Заедно с теб...

– Ето, виждате ли – зацъка Яил, – вече се обърна срещу мен. Всички знаят, че Бича за зверовете уби Йорам и бедния Яфет – негова собствена кръв. Тогава как да те пусна жив от тук, че да тръгнеш да разнасяш лъжи за мен.

Почервенялото лице на мага стана бяло.

– Никога. Аз съм изцяло твой. Господарю, ти имаш нужда от свидетели. Нали каза...

– Прислужницата от банята ще бъде свидетел. И то много по-добър, защото вярва в това, което ще разкаже. Нали с очите си видя как копелето закла императора. Е, другото пропусна, но ще си повярва, че е видяла всичко.

– Господарю мой, ти имаш... нужда от маг...

– Сякаш пък ти владееш магията – присмя му се Яил. – Не ми трябват измамници и отровители. Отровата е оръжие за страхливците. Врагът трябва да кърви. Кураж, приятелю, умираш в достойна компания. – Той направи едва забележим знак, слабо потрепване на ръката и войниците пристъпиха напред.

Халас взе да се оглежда диво, очаквайки помощ отнякъде.

– Помощ! – провикна се, макар да беше част от заговора и лично се беше погрижил никой да не се притече на помощ.

Развикаха се и останалите придворни. На Акива му стана жал за тях, макар самият той да беше повече за жалене в сравнение с тая шайка елитни и жестоки глупаци.

Последва кървава баня. Сребърните мечоносци, огромни и безполезни грубияни, при това вече обезоръжени, се опитаха да окажат съпротива и паднаха. Един войник от Доминиона довърши сам Намаис и Мизориас, които бяха все още в безсъзнание, като леко плъзна острието на меча по гърлата им. Сякаш жънеше снопове пшеница, толкова отработено и безстрастно беше движението му. Телохранителите отвориха очи и издъхнаха след кратко гърчене и мятане по червения под на банята. Останалите прислужнички от банята също не бяха пощадени; Акива предвиди какво следва и се опита да защити най-близката до него, но беше заобиколен от твърде много доминионци и прекалено много хамси го облъчваха с магията си. Войникът го блъсна обратно към Хазаел и Лираз, после усмири пищящите момичета без следа от угризение.

"Достойни за своя командир бойци", помисли си Акива, докато тази сцена се разиграваше пред очите му. През живота си беше видял и участвал в много кланета, но тази касапница го потресе със своето хладнокръвие. И с ловкостта, с която беше извършена. Като гледаше кървавия пир и си даваше сметка, че него ще обвинят за всичко – позорът ще е негов, а Яил ще облече императорската тога – Акива се мяташе между жар и мраз, бяс и безсилие.

Напразно се опитваше да си върне поне частица от мощта и бистрата мисъл на сиритхар. Сега чувстваше само нарастващо отчаяние. Погледна брат си и сестра си, които стояха, опрели гръб в гръб. Усети обзелото ги напрежение.

Освен Халас имаше още четирима придворни съветници; умряха така, както бяха наблюдавали и смъртта на своя император: смаяни, възмутени и безсилни. Халас квичеше. Опита се да се издигне във въздуха, сякаш имаше излаз през сводестия таван от масивно стъкло, затова мечът на войника прониза корема вместо сърцето. Квиченето стана още по-пронизително; докато се свличаше надолу, магът стисна острието с две ръце, впил във войника невярващ поглед. Когато доминионецът дръпна меча, пръстите на жертвата се пръснаха по пода. Халас вдигна пред лицето си осакатените ръце – кръв, толкова много кръв, бликаща от чуканчетата на пръстите – това гледаше той в жалкия си потрес, продължавайки да квичи, когато войникът си поправи мерника и го прониза право в сърцето.

Квиченето секна.

– Не вярвам, че той изобщо се е опитвал да прави магии – заключи Яил. – Пък и болката за десятъка. Каква загуба. Колко напразно пропиляна болка.

После впери пронизващия си поглед към Акива и посочи него. Акива застана нащрек, готов да се отбранява – или поне да направи опит. Хватката му около ефеса на меча беше хлабава и отслабваше все повече, докато омаломощаващата сила на магията ги заливаше отвсякъде. Но войниците разчитаха ясно жестовете на своя командир и не нападнаха.

– Ето тук – продължи Яил – стои истински маг.

Акива наистина все още стоеше, макар че това едва ли щеше да продължи дълго. Усещането толкова много хамси да са насочени към него го върна отново към ешафода на агората в Лораменди, към Мадригал и към нейния поглед тогава; как беше положила глава върху дръвника; как главата ѝ падна с кънтящ звук, а той крещеше, неспособен да направи нищо друго. Къде беше тогава това усещане за истински сиритхар? Той разтърси глава. Не беше никакъв маг, един маг щеше да я спаси. Един маг би спасил себе си, брат си и сестра си от тези войници с техните ноктести изсушени трофеи, с тяхната открадната от други мощ.

Яил прие неговата реакция за проява на скромност.

– Хайде де – възкликна той. – Мислиш, че аз не знам, но грешиш. Ами заклинанието, с което скрихте мечовете? То беше много добро, обаче призоваването на птиците – това беше направо удивително. – Той подсвирна, разпръсквайки слюнка, и поклати глава: прочувствена похвала.

Акива се постара да не се издаде. Яил вероятно подозираше, но нямаше как да знае със сигурност, че птиците са негово дело.

– Ами всички спасени химери? Честно казано, това вече ме изненада. Бича за зверовете да помага на същите тия зверове?! – Яил замълча, но не го изпускаше от поглед. На Акива никак не му се понрави този поглед през дълго проточилата се пауза. Всяка тяхна среща се превръщаше в игра с големи залози: прекомерната любезност прикриваше взаимното им недоверие и дълбока неприязън. Този път любезностите бяха станали излишни, но командирът продължаваше със своята загадка, в която сега витаеше дух на веселие. Правеше ход след ход с усмивка на уста.

"Какво наистина знае?" Акива непрекъснато си задаваше този въпрос. Вече се убеди, че Яил със сигурност знае нещо. Какво ли не би дал, за да сложи край на неговото веселие.

– Тя има вкус на вълшебна приказка – продължи Яил. Тези думи, които съдържаха заплашителна нотка, му прозвучаха познато, но Акива не можа да си спомни откъде. Не и докато Яил не добави, почти припявайки: – Тя има вкус на надежда. О! Това ли пък какво е на вкус? Цветен прашец и звезди, така каза Падналия. И дълго продължи да разправя за нея, това глупаво създание. Едва не ми стана жал за момичето – да те докосне такъв език.

В ушите на Акива забуча грохот. Разгут. Яил някак е открил Разгут. Какво ли му беше наговорило това изчадие?!

– Чудя се – продължи Яил, – успя ли да я откриеш изобщо?

– Не знам за кого говориш – отвърна Акива.

Усмивката на Яил сега стигаше почти от ухо до ухо – злобна и възбудена – и видът ѝ беше отвратителен.

– Така ли? – каза той. – Доволен съм да го чуя, тъй като в доклада ти не се споменава за никакво момиче. – Наистина беше така. Акива не каза нищо за Кару, нито за гърбавия Изил, който се хвърли от едно минаре, за да не издаде Кару, нито пък за Разгут, когото до този момент смяташе за загинал заедно с Изил. – За онова момиче, което работело с Бримстоун – продължи Яил. – Което е било отгледано от Бримстоун. Много любопитна история. Макар и изсмукана от пръстите. Че за какво ще му е на Бримстоун да взима момиче от човешкия род? И пак в тази връзка – какъв интерес ще имаш ти към едно човешко момиче? Същото ли е, за което си мисля?

Акива не каза нищо. Яил беше прекалено доволен; нямаше съмнение, че Разгут му е разказал всичко. Тогава идваше въпросът колко и какво знае Разгут. Дали е наясно къде се намира в момента Кару? Известно ли му е, че тя е поела работата на Бримстоун?

Какво искаше Яил?

Командирът на Доминиона – не, напомни си Акива, сега Яил беше император – продължи, свивайки рамене.

– Падналия се кълнеше и че момичето било със синя коса, което вече няма как да приема на доверие. Тогава, мисля си, откъде да съм сигурен в останалото, което ми разказа за света на човеците. И за всички ония любопитни работи, които си пропуснал в твоя доклад. Ето защо се наложи да подходя творчески към въпроса. В края на краищата повярвах, че казва истината, колкото и чудато да звучи тя. Едно не ми е ясно обаче – как така вие тримата сте пропуснали да споменете за техния напредък? За техните приспособления, племеннико. Как така сте пропуснали да докладвате за техните удивителни, невъобразими оръжия?

Немощта на Акива все повече се задълбочаваше и причината не беше само в хамсите. Сега всичко си идваше по местата. Разгут и оръжията. Чисто белите туники. Арфистите. Цялата пищност и великолепие. "Сигурно иска да направи впечатление", си беше помислил той, когато чу първите слухове, но усещаше, че нещо му убягва. Едва ли някой сериозно ще иска да направи впечатление на стелианите с бели туники и арфи.

На хората обаче...

– Ти изобщо нямаш намерение да завладяваш стелианите – каза Акива. – Искаш да нападнеш света на хората.