23. ЖРИЦА В ПЯСЪЧЕН ЗАМЪК


Казбата беше крепост, построена от глина и кирпич, една от стотиците из южните подстъпи на Мароко, където слънцето ги печеше като в пещ от векове. Навремето са били дом за бойните кланове и техните свити. Постройката им бе примитивна, но те се въздигаха гордо, кирпиченочервени и надменни, с назъбени парапети като извитите зъби на пепелянка и загадъчни берберски шарки, гравирани върху високите гладки стени.

В много от казбите все още се подслоняваха малки общности от потомци на някогашните воини и водеха суров живот, докато времето търпеливо рушеше всичко около тях. Но когато Кару откри тази крепост, нейни обитатели от дълго време бяха единствено щъркелите и скорпионите.

Когато преди няколко седмици отново дойде в този свят, за да събира зъби, тя – меко казано – нямаше особено желание да се връща в Ерец. Не че дори за миг подложи на съмнение своето завръщане; просто ѝ беше много тежко да поеме обратно към онова място. И към онзи свят, който лъхаше на смърт, особено из минните шахти. С ехото от зловещите писъци на херувимните прилепи, с мърсотията, с тъмнината и бледите корени на грудките, които пулсираха като вени; без място за усамотение; с грубите "другари", които не откъсваха поглед от нея и... без никакви врати. Това беше най-лошото – никога да не може да затвори вратата след себе си и да се почувства в безопасност, особено докато работи. Докато призоваваше магията, тя потъваше в себе си и в тези моменти бе особено уязвима. За сън и дума не можеше да става. Ето защо трябваше да си намери друго място.

Не беше никак просто да се държи в тайна все по-нарастващата армия от химери, при това в света на хората. За целта им трябваше просторно и усамотено място, близо до портала в Атласките планини, който ѝ показа Разгут, за да могат свободно да преминават от единия свят в другия. Електричество и течаща вода също биха били от полза, но тя не очакваше да открие място, което да отговаря дори на най-елементарните условия.

Казбата обаче се оказа идеалното място.

Тя изглеждаше точно така, както я описа Кару в единствения си кратък имейл до Зузана: като пясъчен замък, един много голям пясъчен замък. Имаше величествен вид, всъщност си беше цял град – със сокаци и малки площади, квартали, кервансараи, хамбари и дори сарай – всичките празни и кънтящи. Съградилите това място явно бяха мечтали да издигнат невиждана дотогава крепост и застанал насред главния площад с възвисяващите се около него стени от суров кирпич и островърхи покриви, пришълецът се чувстваше дребен като пойна птичка.

Наоколо цареше великолепие: богато украсените с дърворезба и ковано желязо решетки на прозорците, скъпоценните мозайки и стремително възвисяващите се мавритански арки, нефритенозелените плочки по покривите и бялата гипсова дантела, дело на отдавна мъртви майстори.

Но всичко това бавно се рушеше. В част от покоите таванът беше изцяло пропаднал, а няколко кули вече представляваха само един-единствен оцелял ъгъл, докато другото бе изличено без следа. Стълбищата не водеха наникъде, зад някои врати дебнеха дълбоки колкото четириетажна сграда шахти; високите сводове се бяха надвесили заплашително, осеяни с пукнатини.

Отгоре и отзад стръмни склонове си проправяха път на север, където Атласките планини бяха впили зъбери в небето. Отпред и отдолу земята се спускаше в отвесен сипей, покрит с чакъл и шубраци, устремена към далечната Сахара. Във всички посоки се простираше пустош, така неподвижна, че дори на километри скорпион да си помръдне опашката, това би привлякло погледа.

Такава гледка се разкриваше пред Кару от прозореца на стаята ѝ в най-високата част на сарая. Точно под него имаше просторен, заобиколен със стени вътрешен двор. Няколко химери стояха в сводестата галерия, която водеше към главната порта, но се умълчаха, когато тя кацна пред тях. Спусна се направо от прозореца – сокаците бяха в плачевно състояние и минаването по тях криеше опасности, но най-вече защо да ходиш, когато можеш да летиш. Както обикновено, безшумният ѝ полет, непредизвестен от плясък на криле, ги обърка. Сега се бяха втренчили в нея с пъстроцветните си очи на влечуги, волове и гущери, без да я поздравят, докато минаваше покрай тях.

Жегата бе толкова силна, че я усещаше като ръка, натиснала главата ѝ, но въпреки това носеше туника с дълги ръкави, за да прикрие синините по ръцете си. Върху нея беше препасала колана с двете ножници. Остриетата като лунни сърпове висяха отстрани на хълбоците ѝ – предпазна мярка, до употребата на която се надяваше да не се стига. Всички химери бяха постоянно въоръжени, затова и тя не правеше изключение; нямаше нужда "другарите" ѝ да знаят, че тъкмо от тях се бои.

Още щом влезе в главната зала, някой прошепна "Предател".

Гласът дойде иззад гърба ѝ, недоловимо съскане, което не можа да определи откъде точно идва. То я прониза, макар външно да не го показа и продължи напред, съпроводена от рязко прекъснати разговори. Може да е бил Хвита, който тъкмо си взимаше храна, или Лиссет и Ниск, които вече седяха на масата. Кару обаче беше готова да се обзаложи, че е била Тен само защото е Тен – вълчеподобна женска, единствената оцеляла от свитата на Тиаго, която се държеше с нея много по-доброжелателно от всички останали. Което, естествено, веднага накара Кару да застане нащрек.

"Държа на живота си", помисли си Кару.

Дори да е била Тен обаче, вълчицата олицетворяваше самата невинност, когато я поздрави и ѝ предложи пълна чиния.

– Тъкмо се канех да ти я донеса – каза.

Кару я погледна с недоверие, а после и чинията. Това не убягна на Тен.

– Нали не мислиш, че искам да те отровя. После ще съжалявам, когато пак умра! – И тя се разсмя – дрезгав звук от вълчата ѝ паст. – Тиаго ме помоли – обясни след това. – Трябваше да се срещне със своите капитани, иначе съм сигурна, че щеше и сам да го направи.

Кару пое чинията, пълна с кускус и зеленчуци. Това беше другата привилегия на сегашното им убежище: в Ерец храна трудно се намираше, там караха главно на варено царевично брашно, което имаше вид на лепило и почти същия вкус. Тук обаче Кару често отскачаше с очукания камион до съседните градчета, за да набавя големи чували зърно, фурми и зеленчуци, а в малкия двор оттатък главната зала сега се разпореждаше ято жилави кокошки.

– Благодаря – отвърна Кару. Тиаго вече няколко нощи подред ѝ носеше храна, за да не се налага да прекъсва работа. Трябваше да признае, че така е много по-добре, отколкото да слиза долу в съмнителната компания на другарите си. На всичкото отгоре Вълка продължаваше да плаща десятък болка вместо нея. Сега и неговите ръце бяха насинени почти колкото нейните, покрити с разноцветни петна – от бледожълто до наситеновиолетово, които непрекъснато преливаха едно в друго и променяха формата си.

– Истинско изкуство – каза веднъж за тях Тиаго, а после ѝ отправи най-странния и най-отблъскващ комплимент в живота: – Правиш много красиви синини.

Тази вечер обаче той не се появи и едва тогава тя си даде сметка, че го е чакала – чакала е Вълка. Тази мисъл я извади от равновесие и тя излетя право през прозореца.

Остави Тен да я отведе до масата. В този час залата не беше пълна. Един бегъл поглед ѝ беше достатъчен, за да разбере, че половината от присъстващите воини са нейно дело. Лесно можеше да ги разпознае: огромни криле. Ето го Амзалаг – неин; Оора – не. Ниск и Лиссет – и двамата нейни; Хвита и Баст – не. Поне не още. Но си имаше причина предателското съскане да дойде иззад гърба ѝ: всички те бяха наясно, че в следващите дни, седмици, а защо не и часове душите им така или иначе ще попаднат в нейните ръце. Нищо чудно някой от тях още тази нощ да поеме към ямата заедно с Тиаго. Кой знае? Единственото, което знаеха със сигурност, бе, че ще умрат; бяха привикнали с тази мисъл.

Още не можеха да се примирят обаче, че трябва да разчитат на един предател да ги възкреси.

– Нектар? – предложи Тен. Шегичка. Тя се протегна към големия котел с речна вода и гребна една чаша за Кару. Когато се настаниха, тя продължи: – Преди малко видях Рейзър.

– А, така ли? – Кару тутакси застана нащрек. Рейзър беше свещеник от хетите, когото тази сутрин измъкна от скривалището му в кандилницата. Неговото възкресяване – една от специалните поръчки на Тиаго – беше сложна работа.

Тен кимна.

– Изглеждаше доста озадачен от главата си.

– Ще се наложи да свикне с нея.

– Ама това е лъвска глава, Кару! И то на един хет!

Сякаш Кару не знаеше какви глави имат хетите! В действителност бяха потресаващи, с огромни фасетъчни очи и остри челюсти, които приличаха на рачи щипки. Как ли се е справял Бримстоун с такава задача! В нейните запаси нямаше зъби от насекоми, пък и не знаеше насекомите изобщо имат ли зъби.

– Тиаго много държеше на него. За толкова кратко време лъвската глава беше най-доброто, което можех да направя. – "И много по-добро, отколкото той заслужава", добави наум. Не познаваше лично Рейзър, но докато работеше върху него, почувства див характер. Всяка душа оставяше неповторима следа в съзнанието ѝ, а тази беше... лепкава. Нямаше представа защо Тиаго толкова държи на него, но и не попита, както не беше питала за останалите. Тя си вършеше своята работа, а Вълка – неговата.

– Е – отстъпи Тен, – предполагам, че сега е много по-хубав.

– Наистина? – отвърна Кару. – Значи скоро трябва да очаквам да ми благодари.

– Сигурно, ама ти не започвай да си остриш ноктите – каза Тен. Това беше химерски израз, приблизително отговарящ на "Рибата още в морето, а те слагат тигана", макар и доста по-заплашителен, защото предполагаше необходимост от самозащита. Добър съвет, помисли си Кару.

Устата ѝ беше пълна, когато Тен някак небрежно подхвърли:

– Тиаго предложи да ти помагам.

Кускусът изведнъж доби вкус на пластилин върху езика на Кару. Тя не успя да отговори и направи усилие да го преглътне.

– Ами – продължи Тен, – тая работа е непосилна за сам човек, не си ли съгласна?

Кару най-накрая успя да преглътне пластилина. "Бримстоун правеше всичко сам", помисли си тя, но не го каза гласно. Знаеше много добре, че не може да се сравнява с него. Пък и в края на краищата Бримстоун не беше сам, нали така?

– Ще съм на твое разположение – продължаваше Тен. – Също като оная жена от племето ная, как ѝ беше името...? – Кару замръзна при това закачливо споменаване на Исса. Тен обаче не го забеляза, нито дочака отговора. – Ще ти помагам за по-простата работа, за да имаш време да вършиш онова, което само ти умееш.

– Не – сопна се остро Кару, сякаш бе ухапана. "Ти не си Исса." – Кажи на Тиаго, че съм му благодарна, но...

– О! Според мен той очаква да приемеш.

Разбира се, че Тиаго очаква да приеме; той очакваше от всички да се подчиняват на неговите желания и да ги изпълняват на мига. А тя наистина се нуждаеше от помощ. Но точно пък Тен ли? Кару не можеше да понесе мисълта, че вълчицата ще е постоянно до нея и ще я наблюдава.

Имаше нещо свирепо в Тен, както и в повечето от тукашната компания, което не съвпадаше със спомените на Кару за себеподобните ѝ химери – дали винаги са били такива, а тя просто не го е забелязвала? Имаше например един инцидент при сладкото арзово дърво, малко след като се присъедини към тях. По това време нищо сладко не беше останало в него – и то беше изгорено заедно с цялата околност на Лораменди. Стърчеше огромно и овъглено, подобно на гигантска ръка на скелет, изникнала от земята. По клоните му се люлееха овъглени топки и Кару отначало не разбра какво е това, докато не дочу няколко войници да си говорят, че ще използват "плодовете на арза" за мишени при стрелбата с лък.

Дори не помисли – глупачка, глупачка – преди да изтърси:

– Я, това плодове ли са? Колко са големи!

Как я изгледаха всички тогава! Всеки път, когато се сетеше за тези погледи, потъваше в земята от срам. Тогава се обади Тен:

– Това са глави.

Кару пребледня.

– Ще стреляте по глави? – Тогава само едно ѝ се въртеше в ума: "Но нали те са на нашите. Сигурно са от избити химери".

И пак Тен ѝ отвърна:

– Че какво друго да правим с тях?

Измина един дълъг миг, преди Кару да се съвземе и да отговори:

– Можете да ги погребете.

На което Тен отговори с неочаквана злоба:

– Предпочитам да отмъстя за тях.

Думите ѝ бяха плашещи и Кару усети как я полазва мраз, но и възхищение – трябваше да си признае. По-късно обаче, когато отново и отново си припомняше тази случка, от възхищението не остана и следа. А защо не и двете? Погребение на мъртвите и отмъщение за тяхната гибел. Имаше нещо варварско в това да оставиш труповете непогребани и тя беше сигурна, че в случая в нея говорят не само човешките ѝ чувства.

Тези дни непрекъснато беше разкъсвана от противоречия на чувствата. Сега в нея надделяваше Кару, но и Мадригал не беше напълно заличена: двете ѝ същности съжителстваха една с друга, предизвиквайки странни вибрации. Не би могла да каже, че това е точно дисонанс. Кару беше също и Мадригал, но реакциите ѝ бяха продиктувани от нейния живот като човешко същество и лукса да израсне в един мирен свят. Ето защо онова, което беше съвсем нормално за Мадригал, отначало я стъписваше. Овъглени глави, окачени по клоните на сладкото арзово дърво?! Дори Мадригал да не беше се натъквала на такова нещо, тя беше преживяла достатъчно ужаси, за да не се шокира.

За сметка на това, докато беше жива Мадригал, химерите погребваха своите мъртви, стига да имаха такава възможност. Но това невинаги ставаше; колко пъти прибираха само душите и оставяха телата по бойното поле – само защото така се налагаше обаче. А другото беше... животинско. Упражнение в стрелба с лък по мъртъвци? Не само човешката половина на Кару потръпваше при тази мисъл. Какво ли се беше случило през последните осемнайсет години, че химерите да се откажат от толкова основен принцип на цивилизацията, какъвто е погребението?

Приведена напред, Тен продължаваше да говори на Кару:

– Тиаго има нужда от колкото се може повече воини и то бързо. Това е решаващо.

– Много повече време ще отнеме да те обуча какво да правиш.

– Е, все има нещо, което бих могла да правя.

Определено имаше. Много неща. Можеше да прави тамяна и да го отлива на калъпи, да почиства зъбите, да плаща десятък болка. Но нещо се сви в стомаха на Кару при тази мисъл. "Не и Тен." Тя от години не се отделяше от Белия вълк – беше негов личен охранител и една от глутницата, която го следваше като сянка, независимо в битка или в мирно време.

Тя беше и една от онези в реквиемната горичка.

– Майстор ковач би ми свършил повече работа – отвърна Кару, – за да облича в сребро зъбите за низане.

– Айджар е зает. Кове оръжия. – От тона на Тен пролича, че обличането на зъби е под достойнството на един ковач.

– А според теб аз какво правя, бижута ли? – Тонът на Кару беше същият като на Тен. Тя срещна очите ѝ, златистокафяви като на истински вълк за разлика от бледосините очи на Тиаго – цвят, който не се срещаше при нито едно животно. "Трябва да му викат Бяло сибирско хъски", кисело си помисли Кару.

– Не можем да се лишим от Айджар. – Гласът на Тен стана студен.

– Изненадана съм, че Тиаго може да се лиши от теб. – "Тогава кой ще му реши косата?", помисли си Кару.

– Защото смята това за много важно.

Сега думите на Тен бяха тежки и отсечени и Кару постепенно взе да осъзнава, че може и да не спечели този спор, че никой няма да чуе аргументите ѝ срещу помощта на Тен. Разбра какво цели да ѝ покаже Тиаго: тя със сигурност не може да бъде Бримстоун. Вълка искаше да вдигне химерите на бунт, а все още много химери не бяха способни да влязат в битка и чакаха на свой ред да поемат към ямата; какво оставаше за купчината кандилници в стаята ѝ, която сякаш изобщо не намаляваше.

Пък и патрулните отряди на първата бунтовническа вълна още не се бяха върнали.

Ако с тях е станало нещо... Само мисълта за това можеше да накара Кару да се свлече на земята и да заплаче. Поне половината от тия трийсет воини бяха нейно дело – създадени с кървава пот тела от плът и кръв, а по ръцете ѝ още личаха синините, с които заплати десятъка.

Освен това и Зири беше с тях – единствената химера от групата, която, както Кару беше убедена, не е тържествувала при нейната екзекуция.

Зири.

Но, както каза Тиаго, още беше рано. Кару въздъхна и се почеса по темето, което Тен прие като съгласие и вълчата ѝ муцуна се разтегна в подобие на усмивка.

– Добре тогава – каза, – започваме след вечеря.

"Какво?! Не." Кару тъкмо обмисляше дали да не поднови спора, когато с периферното си зрение мерна една огромна фигура да влиза в залата и да спира рязко до вратата. Позна тази фигура дори без да се налага да поглежда натам. Нямаше как да е иначе, нали току-що я създаде.

Това беше Рейзър.

Загрузка...