73. ПИСЪКЪТ


Тиаго, изглежда, не разбра защо изведнъж му стана трудно да диша и какво общо имаше това с лекото убождане в гърлото. Ръката му посегна към ножа, извади го и кръвта бликна още по-силно – върху Кару, навсякъде по нея. Вълка погледна острието... снизходително. Кару предположи, че последната му мисъл е била: "Този нож е прекалено малък, за да ме убие".

Но не беше.

Очите му помътняха. Вратът му омекна. Главата му се стовари върху лицето ѝ; за кратко се опита да се вдигне, после да се извърне, накрая замря. Лишеното от живот тяло натежа. Той беше мъртъв. Тиаго. Мъртъв и тежък. Кръвта му продължаваше да се лее, а Кару се оказа заклещена под него с разтворени крака и омотани в смъкнатите джинси прасци; трескавото ѝ дишане кънтеше толкова силно в собствените ѝ уши, че сякаш и звездите можеха да го чуят.

Тя го блъсна настрани, измести част от тежкото му тяло, измъкна се изпод него, изрита краката му, за да се освободи напълно и се надигна със залитане, дърпайки джинсите нагоре. Падна и пак се изправи. Ръцете ѝ толкова силно трепереха, че се обу едва след няколко неуспешни опита, но така и не успя да се закопчае. Не беше способна да спре треперенето, но и не можеше да остави джинсите разкопчани, това беше немислимо. Точно тогава се разплака – разстроена, че не може да накара пръстите си да извършат нещо толкова просто, което трябваше да се свърши на всяка цена; невъзможно беше да ги остави така. Хълцаше през цялото време, докато най-накрая се закопча.

Едва тогава го погледна.

Лежеше с отворени очи. Устата му също зееше. Зъбите бяха почервенели от нейната кръв, а тя беше цялата пропита от неговата. Елекът ѝ, доскоро сив на цвят, сега изглеждаше черен на звездната светлина заради попилата в него кръв. Белия вълк беше... разголен, скверен, изложил на показ недвусмислените си помисли, колкото недвусмислена бе и смъртта му.

Тя беше убила Белия вълк.

"Той се опита да... "

"Но кой би се загрижил за това?"

Та това беше Белия вълк, героят на химерските племена, вдъхновител на невъзможни победи, упование и сила за народа си. А тя беше любовница на ангелите, предател. Развратница. Онези, които застанаха на нейна страна, вече ги нямаше – убити или тук на място, или пратени на сигурна смърт. Зири никога вече нямаше да се върне. Ами Исса, какво бяха сторили с нея?

"Пак ли останах съвсем сама?"

Не би могла да понесе отново да е сама.

Още не можеше да спре треперенето, което премина в конвулсии. Вече трудно си поемаше въздух. Главата ѝ сякаш се изпразни. "Дишай – каза си. – Мисли."

Но в главата ѝ не идваха никакви мисли и тя едва успяваше да диша.

Какво ѝ оставаше от сега занапред? Бяга или остава. Или ги изоставя, оставя ги да загинат – всичките, всички химери в Ерец, а душите в катедралата да бъдат погребани завинаги – или да остане и... после? По принуда да възкреси Тиаго?

Само при мисълта за това – как душата му докосва нейните сетива, как животът се завръща в тези бледи очи и как тези ноктести ръце пак се наливат със сила – тя падна на колене и повърна. Не би понесла нито единия, нито другия избор. Не можеше да изостави своя народ – в продължение на хиляда години Бримстоун беше носил това бреме, а тя се прекърши едва след няколко месеца. "Твоята мечта е и моя мечта. Ти си единствената ни надежда."

Но никога повече не би могла да се изправи лице в лице с Вълка; останеше ли, щяха да я накарат да го върне.

Или да я убият.

"Божичко, о, боже!"

Тя повърна отново. Усилието я изцеди докрай, спазъм след спазъм, докато не се превърна в куха черупка, кървяща както отвън, така и отвътре. "Съсъд – чу гласа му в главата си, – ние сме само съсъди." Повърна отново, но вече бълваше само жлъчка. Гърлото ѝ гореше и когато най-после дрезгавото давене утихна, тя дочу звук и той беше близо.

Това бяха криле.

Обзе я паника.

Те се връщаха.


– Да нападна света на хората ли? – Яил изглеждаше засегнат. – Обиждаш ме, племеннико. Нима е нападение, щом сме поканени?

Поканени?!

– Точно така. Разгут ме увери, че там ще ни почитат като богове. И че дори вече ни боготворят. Не е ли прекрасно? Винаги съм искал да бъда бог.

– Ти не си никакъв бог – процеди през стиснати зъби Акива. Мислеше си за градовете на хората, които видя – картината на онези мирни земи, която го порази като нещо чуждоземно при първото му посещение. Прага с нейния красив мост, хората, които се стичаха към него, разхождаха се, целуваха се по бузите. Маракеш с неговия френетичен площад, изпълнен с танцьори и укротители на змии, с изобилието от платове, където беше вървял подир Кару, преди... преди да счупят ядеца, а с него и крехката надежда, която знаеше, че не може да трае дълго. – Достатъчно е да те погледнат, за да те обявят за адско изчадие.

Яил посегна и прокара пръст по белега си.

– Какво, заради това ли? – Той сви разсеяно рамене. – Нали за това са маските. Смяташ ли, че ще се разтревожат, ако техният бог носи маска? Обзалагам се, че с готовност ще сложат в краката ми всичко, което пожелая.

А какво ли е то? Акива не знаеше много за битките между човеците, но и наученото му стигаше. Помнеше необикновеното кафене в Прага, където го заведе Кару – украсата от противогази, свидетелстващи за отминали войни. Тогава разбра, че хората са способни да отровят въздуха и да оставят всички живи същества да умрат от задушаване; че могат да се напълнят един друг с метал, още преди стрелецът с лък да е дръпнал тетивата. Той знаеше, че Разгут не е излъгал Яил. Хората наистина боготворяха ангелите. Не всички, но много от тях. Но и че тяхното благоговение може да е не по-малко смъртоносно от оръжията им. Съберат ли се двете в едно, дойдат ли в Ерец, тогава войната от последните хиляда години ще заприлича на детска игра.

– Не си даваш сметка какво правиш – каза той. – Това ще е краят на Ерец.

– Най-малкото краят на стелианите – отвърна Яил. – За Империята това ще е едно ново начало.

– Тогава всичко опира до стелианите. Защо? – Акива не проумяваше какво разпалва омразата му към стелианите. – Прати мен при тях, както искаше Йорам. Аз ще бъда твой пратеник и твой шпионин там. Ще им предам посланието ти, а ти остави човешките оръжия в света на хората.

На Акива никак не му се искаше да се унижава пред Яил. На всичкото отгоре Яил му се присмя.

– Моето послание ли? Че какво послание мога да имам аз към тия огненооки варвари? Нещо от рода "Идвам да ви избия" ли? Скъпи племеннико, това би било глупаво начинание, а Йорам си беше глупак. Нима наистина повярва на тия приказки за пратеничеството? Просто ми трябваше предлог да те доведа в Астре. Предполагам, целта ми вече ти е ясна. – И той посочи с широк жест облятата в кръв и покрита с трупове баня.

Да, сега целта му беше ясна, даже твърде ясна. Докато Акива е обмислял как да отърве Ерец от Йорам, Яил е чакал притаен. И не просто е чакал – дърпал е конците. Направлявал е копелетата, които ще се превърнат в изкупителна жертва, водел ги е право към целта.

– Ами ако не го бях убил? – попита Акива отвратен, че през цялото време не е усетил как този кукловод дърпа конците.

– Нямаше такъв риск – отвърна Яил. Акива разбра, че дори да не беше убил Йорам – ако случайно беше дошъл като верен воин, за да приеме благоволението и заповедите на своя император – така или иначе щеше да бъде натопен за убийството. – В мига, в който прекрачи този праг, ти вече беше убиец и предател на отечеството. Все пак ми помогна с това, че наистина го направи. Много е полезно да имаш истински очевидец. Оная прислужничка ти дължи живота си. Уви, Халас ти дължи смъртта си. Но не се огорчавай, той беше усойница. – Точно Яил да нарече някого усойница! Дори той усети колко са лицемерни думите му и се разсмя. Акива не знаеше дали друг път е виждал някой да е толкова доволен от себе си.

Хазаел първи се поддаде на унищожителната сила на дяволските очи.

Падна на колене и повърна на окървавените плочки. Лираз приближи към него, готова всеки момент да го последва.

– Защо мислиш, че нямаме други съюзници? – попита Акива. – Толкова ли си сигурен, че никой няма да се вдигне срещу теб?

– Щом ти не успя, племеннико, кой друг би дръзнал?

Основателен въпрос. Ужасяващ въпрос. Това ли беше краят? Наистина ли обрече на гибел собствения си свят – и Кару заедно с него – при това така зрелищно?

– Малко ми е жал, че няма да си ми на разположение – каза Яил. – Можех да използвам магическите ти умения, но ще ми е трудно да ти се доверя. Все не мога да се отърва от чувството, че не ме харесваш особено. – Той извинително сви рамене, после втренченият му поглед се плъзна покрай Акива и се закова върху... Лираз.

Въпреки обзелата го немощ и пристъпите на гадене, Акива усети как в него се надигат бяс, ужас и безсилие, но заедно с тях почувства и още нещо, твърдо и блестящо. Молеше се да е знак за повторното приближаване на сиритхар.

– Теб, обаче... – обърна се Яил към Лираз. – Толкова прекрасна. Явно ще имам нужда от нови прислужнички в банята, когато се нанеса в императорските покои. – Той спря очи върху мъртвото момиче на пода, ухили се и усмивката му изопна белега, който побеля, а около останките от носа и устните му се образуваха бръчки.

Лираз сурово се изсмя; Акива усети нейната слабост, пропила се в този смях и усилието да я прикрие.

– Значи, на него не можеш да имаш доверие, а ще се довериш на мен, така ли?

– Разбира се, че не. Но аз така или иначе нямам вяра на жените. Доста болезнено си научих урока. – Той посегна към белега и когато го докосна, погледът му за кратко отскочи към Акива. Това беше всичко, но и то се оказа предостатъчно.

Акива вече знаеше кой е разсякъл Яил.

Хазаел се изправи. Сигурно му костваше огромно усилие, но той някак успя да върне ленивата си усмивка, когато каза:

– Знаеш ли, винаги съм си мечтал да бъда теляк. Защо не вземеш мен? Аз съм много по-красив от сестра си.

Яил му отвърна със същата ленива усмивка.

– Не си ми по вкуса.

– Ти пък на никого не си по вкуса – откликна Хазаел. – Не, чакай. Връщам си думите назад. Сабята ми твърди, че с радост би те опознала по-добре.

– Боя се, че ще я лиша от това удоволствие. И преди ме е целувала сабя, както и сам виждаш.

– Забелязах.

– Фиеста – внезапно възкликна Акива и всички очи се извърнаха към него. Той обаче впи поглед в Яил. – Майка ми е била тази, която те е съсякла. – Не искаше да говори за майка си с Яил; не искаше да отваря кутията със спомени на чичо си – вътре сигурно щеше да открие само кошмари – но трябваше да печели време. Освен това... се надяваше името ѝ да е ключът, който отваря сиритхар. Но не беше така.

Досети се, значи – каза Яил. – Знаеш ли, май това беше любимата ми част от деня – когато предположи, че Йорам я е убил. Можеше и така да стане. Не че беше невъзможно. Но я даде на мен.

Дал я е...? Съзнанието на Акива не можеше да побере това.

– Едва ли това е причината така да мразиш стелианите – една жена?!

– Но не коя да е жена. Жени има навсякъде, красиви жени се срещат почти навсякъде, но Фиеста беше дива като буря. А бурите са опасно нещо. – Той пак извърна поглед към Лираз. – Направо тръпки да те побият. Буревестниците го знаят най-добре. Няма такова яхане в света като язденето в окото на бурята. – Той направи знак на един от войниците. – Отведете я.

Акива се изпречи пред войника; усещаше се бавен, муден. Хазаел също се раздвижи. Лираз успя да замахне с меча, но звукът, с който той посрещна острието на доминионеца, издаваше слабост; после изхвръкна от ръката ѝ и с глухо тупване падна върху купчината трупове, в която бяха телата на Йорам, Яфет, Намаис и Мизориас. Обезоръжена или не, тя все още не беше покорена.

– Убий ме заедно с братята ми, или ще съжаляваш, че не си го направил – изсъска тя.

– Ето сега вече ме засегна – каза Яил. – Значи, предпочиташ да умреш заедно с тях, вместо да ми изтъркаш гърба?

– Хиляда пъти.

– Скъпа моя – той опря длан върху сърцето си, – не разбираш ли? Точно това прави всичко още по-сладко.

Войниците ги обкръжиха.

Два пъти по двадесет доминионци с вдигнати пред тях отрязани ръце на ревенанти и въпреки това Хазаел успя да причини смърт, преди неговата собствена да го застигне.

Ударът му попадна в лицето на един от войниците. Острието заседна в черепа и когато войникът падна, повлече и Хазаел със себе си – така вражеският удар го прониза още по-дълбоко. Попадна под вдигнатата му ръка, където нямаше какво да го спре – нито броня, нито ризница, нито дори кожена дреха. Острието мина през него и се показа отзад между крилете му. Той залитна, обърна очи към Акива, после ги отмести надолу към меча си. Пусна го, без да се опитва да го освободи от черепа, в който беше заседнал, и също като Халас посегна към острието, на което беше нанизан. Но ръцете вече не му се подчиняваха. Той изпусна дръжката, сгърчи се, а Акива наблюдаваше това в пристъп на някакво свръхестествено прозрение, на което доскоро така отчаяно се надяваше.

Постигна сиритхар твърде късно. Той дойде като трупояд след края на кръвопролитието.

Хазаел падна. Лираз се хвърли на колене, за да го подхване.

Обгърнат от великолепието на неземно сияние, Акива понесе воя, който разкриви устата на сестра му. Той чу нейната скръб на банши[18] и я видя. Звукът имаше форма, беше светлина, всичко наоколо беше светлина и всичко бе скръб. Лираз се опита да удържи главата на Хазаел, докато очите му бавно се изцъкляха, но двама доминионци я сграбчиха, повлякоха я и главата на Хазаел падна. Акива знаеше, че брат му е мъртъв още преди неговото чело да се удари в плочките. Барабаненето от вътрешната страна на главата му приличаше на хилядите призовани криле, които плющяха в небето на Хинтермост.

Този път нямаше птици. И ако имаше, то не той, а небето ги беше събрало, самото небе, което в този момент... се движеше. Навън, над града и морето, сякаш сграбчено и повлечено от огромен юмрук, небето се снишаваше. Свличаше се. Свиваше се, събирайки се около едно място, повличайки със себе си всичко към това средоточие: Кулата на завоевателя. Небето се намираше в непрекъснат метеж и това вълнение се усети навред из цял Ерец.

Лагерните огньове чак по границите на далечния южен континент лумнаха, подхванати от незнайни ветрове. В назъбените ледени замъци по върховете на Хинтермост буревестниците се разшаваха и надигнаха огромните си глави. От другия край на планината Свева, Саразал и кеприните прекъснаха похода си през дългите тунели и се подадоха навън, за да се дивят на нощното небе, което сякаш бе тръгнало нанякъде. В най-далечния край на света – там беше ден, когато в Империята е нощ – една жена, докато стоеше край парапета на терасата и рееше поглед над бледозеленото море, почувства порива на вятъра в косите си и вдигна глава.

Тя беше млада и силна. Върху черната си коса носеше диадема – скарабей от камък, вграден в полираното злато. Крилете ѝ бяха от огън и очите също и тя ги присви, докато над главата ѝ облаците се носеха толкова бързо, че контурите им се размиваха в неясни петна. Това продължаваше и продължаваше и накрая облаците се превърнаха в тънки линии, а кръжащите птици и сенки бяха подхванати от безмилостен вятър. Очите ѝ хвърляха искри, когато навред в нейния град, по нейния остров – нейните острови – народът ѝ отпусна ръце, спря всякаква работа и се вторачи в небето.

Когато всичко това отмина и над света падна дълбока тишина, тя вече знаеше какво се задава и се вкопчи в парапета.

Това затишие бе като глътка въздух, предхождаща писъка, а после дойде и...

Писъкът.

Безмълвен, експлозивен. Облаците се отдръпнаха така, както и придойдоха – препускайки над бледозеленото море.

А на другия край на света, там, откъдето дойде това огромно и неестествено ахване и този писък, непробиваемото стъкло на Кулата на завоевателя... се разпука. Мечът, символ на Империята на серафимите, се разцепи отвътре с невиждана сила.

Луните наблюдаваха това. Светлината им се отрази от милионите разлетели се стъклени късчета и можеше да се каже, че навсякъде, където се пръснаха и забиха отломките, се пръснаха и забиха Нитид и Елай. Когато слънцето се показа, щяха да открият стъклените кинжали на пръсналата се кула чак на километри околовръз, забити в дървета и трупове, но жертвите биха били още повече, ако това беше станало денем. Пронизани птици и ангели лежаха потрошени върху покривите, а един от сребърните мечоносци се разби върху харема, образувайки пролом, през който се разбягаха десетки наложници, много от които носеха в утробата си децата на Йорам, а други ги притискаха в прегръдките си.

Зората огря Меча, превърнат в стоманено скеле. Пластовете стъкло се бяха разпаднали, коридорите лабиринти бяха сринати; кафезите и рисуваните паравани, балдахинът над леглото – всичко беше изчезнало, сякаш никога не е било.

Денят, ослепителен и безоблачен, дойде подобен на мозайка от притихване и ужас, бързане и слухове и тела, изплували по бреговете край Тесалийн.

Какво се беше случило?

Говореше се, че императорът загинал от ръката на Бича за зверовете, както и принцът престолонаследник. Никой не се изненада, че Бича за зверовете и неговата кохорта копелета са изчезнали, а когато оцелелите през тази нощ сребърни мечоносци нахлуха в казармите на извънбрачните, те ги откриха опустели и никъде в Астре нямаше и следа от копелетата.

И по цялата Империя беше същото. Според мълвата извънбрачните били заминали заедно с облаците.

Само че не беше така. Облаците отплуваха към далечния край на света, където младата царица на стелианите свали диадемата със скарабея, върза косата си и призова своите магически сили, за да разбере откъде дойде това невиждано безредие.

Колкото до извънбрачните, те се бяха събрали в Киринските пещери и очакваха брат си Акива, седмият носител на това име, за да врекат себе си и мечовете си на неговото дело.

Загрузка...