27. ВЕЛИКОТО ДИВО СЪРЦЕ


Около пладне момчето от дашнагите Рат, все още със Саразал на ръце, поведе Свева по стръмен горист склон надолу към клисурата. Тя беше тясна, а в балдахина на гората над главите им не се виждаше никаква пролука. Свева си помисли, че бледите клони на девичите дървета се докосват в свод над тях като пръсти на танцуващи моми. Слънчевите лъчи се промъкваха през върхарите ту като ярки копия, ту като пъстра дантела, зелена, златна и игрива. Малки крилати създания пърхаха и жужаха във висините на клисурата, която за тях бе целият им свят, а някъде долу се чуваше поток, игрив като музика.

"И всичко това ще бъде опожарено", помисли си Свева, прескочи кълбо преплетени лозници и се огледа плашливо, докато се спускаше надолу подир Рат.

Огънят все още беше назад. Вятърът от юг отнасяше дима надалече и те дори не можеха да подушат пожара. Но щом се изкачаха на някоя височинка и погледнеха небето, виждаха как по него се кълбят черни облаци пушек.

Как е възможно ангелите да сторят това? Мигар беше толкова важно да заловят или убият няколко химери, че да опожарят цялата земя заради тях? И за какво изобщо бяха завладели тия краища – само за да ги опустошат ли?

"Защо просто не ни оставят на мира?", прииска ѝ се да изкрещи, но се удържа. Даваше си сметка, че ще е съвсем детинско, че не е способна да проумее войните и омразата по света и че на техния фон не е нищо повече от нощните пеперуди и пепелянковите мушици, които кръжат в своя лъч светлина.

"И все пак аз също съм значима", оспори сама себе си тя. А също Саразал, нощните пеперуди и пепелянковите мушици, както и недоносените скоти, звездообразните цветчета, толкова дребни и съвършени; дори малките жилещи кожотвари, които в края на краищата просто търсеха начин за препитание.

Рат също беше значим, въпреки че дъхът му лъхаше на кървави блюда и натрошени кости.

Той им помагаше. Когато грабна Саразал, Свева не допусна нито за миг, че се кани да я отмъкне в храсталака и да я изяде. Но все пак ѝ беше трудно да овладее бясното туптене на сърцето си и да потисне страха, който я обземаше, щом го погледне. Дашнагите бяха плътоядни. Такава беше природата им, както и кожотварите са си кожотвари. Това обаче не значи, че непременно трябва да ги харесва. Както и него в частност.

– Ние не ядем химерите дама – подхвърли, без дори да я поглежда, когато тя го настигна. Не беше никак трудно, тичаше много по-бързо от него, пък и тежестта на Саразал го бавеше. – Нито пък други от висшите зверове. Бас ловя, че и сама го знаеш.

Свева наистина го предполагаше, но ѝ беше трудно да го приеме на доверие.

– Дори когато сте истински гладни ли? – скептично попита тя, готова охотно да повярва на всякакви ужасии по негов адрес.

– Сега съм истински гладен, а ти си още жива – отвърна той. Толкоз. После продължи напред. Тя вече трудно можеше да открие причина да се бои от него. Саразал спеше, обронила глава на рамото му, а той държеше торса си изправен, за да я прикрепя. Много по-лесно щеше да му бъде, ако я изостави и се впусне в дълъг, дълъг бяг, както обикновено дашнагите преследват своята жертва. Въпреки това не го направи.

Тъкмо той ги доведе на това място. Сега, когато навлязоха навътре в клисурата, Свева също успя да чуе и подуши онова, което той беше чул и подушил още преди няколко километра с острите си сетива на хищник: кеприните.

Кеприните? Ето защо беше поел пряко на изток – за да влезе в дирите на тези бавни и тромави скотовъдци, които, ако се съди по миризмата, все още водеха стадата със себе си.

Рат спря в дъното на клисурата и когато Свева се изравни с него, каза:

– Сигурно са от селото при акведукта. Нали го помниш?

Сякаш някога можеше да забрави мястото, където бяха разпънали серафимите, клеймосани с кървавите усмивки на Войнолюбеца. Тази гледка, вдъхваща както ужас, така и надежда за избавление, нямаше да се изличи от паметта ѝ, докато беше жива. Завариха селото пусто. Тогава тя предположи, че жителите му са мъртви, затова сега се зарадва на тяхното избавление, но все още не проумяваше защо Рат ги следва.

– Кеприните са бавни – каза тя.

– Значи им трябва помощ – отвърна Рат и Свева усети как пламва от срам, защото мислеше единствено за собственото си спасение.

– Може би сред тях има и знахар – добави Рат и сведе поглед към Саразал, която все още лежеше отпусната на гърдите му със затворени очи, а раненият ѝ крак беше отпуснат предпазливо върху свитата му ръка. Тази гледка – хищникът, приласкал своята плячка – се видя толкова невероятна на Свева, че тя успя само да примигне, усещайки как достига предела на и без това не особено проникновената си мисъл.

Какво ли знаеше тя?!

Тази земя нямаше край. Поне така се видя на Акива, докато се издигаше все по-високо и по-високо във въздуха – простираше се чак до хоризонта във всички посоки, безкрайна и вечнозелена. Той знаеше, че всъщност не е така. На изток преминаваше в дълга верига ниски хълмисти хребети, които преливаха във висока пустиня – ширнала се на дни, даже на седмици път червена глинена пустош, покрита с бодливи растения, сред които живееха заровени големи колкото щит отровни бръмбари и чакаха месеци, понякога години близо до тях да мине плячка. Говореше се, че из тамошните небесни острови живеят номади като чакалоглавия Саб, но патрулните отряди на серафимите, стигнали чак дотам, или се връщаха без да срещнат живо същество, или потъваха някъде в дълбините и не се връщаха изобщо.

На запад се простираше Крайбрежната планинска верига, а отвъд нея – Тайният бряг, заселен с приливни села, чиито жители можеха да обитават както водата, така и сушата; те се изплъзваха със скоростта на рибно ято, щом се зададеше враг, и живееха като бегълци в дълбините, докато отмине опасността.

На юг: страховитите Хинтермост, най-високите планини на Ерец. Те бяха и най-обширни, надвишавайки трикратно площта на всяка друга планинска верига в света. Въздигаха се в епична стена от сиви крепостни валове и естествени зъбери; издълбани от реките проломи, които потъваха в сърцето на скалата и пак излизаха на повърхността; хиляди склонове, блеснали от спускащите се по тях водопади. Мълвеше се, че от там има път – лабиринт от клисури и тунели – водещ към тучни пасища в най-отдалечената част, който обаче е непроходим без помощта на местните племена с жабешка плът, населяващи главно тъмните места. Ледниците по най-високите върхове приличаха отдалече на градове от кристал, но отблизо се виждаше, че са необитаем ветровит лабиринт, недостъпен за друг, освен за буревестниците. Те гнездяха по тия места, снасяха огромните си яйца и възсядаха халите, които биха смазали всичко друго само с един повей.

Такива бяха естествените граници на този южен континент, който серафимите искаха да подчинят от незапомнени времена. Зелените земи, прострени под краката на Акива, бяха неговото величествено диво сърце, огромно и непревземаемо, дори всички воини от безчетните армии на Империята да се съберат тук в опит да го завладеят. Те можеха – и щяха – да изпепелят селата и нивите, но повечето химери по тези земи бяха номади, подвижни и неуловими, а не земеделци. Тях серафимите не можеха да изгорят, дори да опитат. Но не това беше и целта им, въпреки валмата черен пушек.

Тези пламъци трябваше само да натирят бегълците на юг и на изток, където горите оредяваха и потоците ставаха по-пълноводни, за да се влеят накрая във великата река Кир. Там вече сигурно щяха да успеят да ги изтребят. И тогава какво?

Акива се надяваше да не успеят. Но не остана само с едната гола надежда, а направи нещо повече: впрегна всичките си умения на преследвач, за да останат бегълците непроследими. Щом се досетеше, че химерите може да са скрити на някое място – пролука в горския листак, подсказваща корито на поток, например – той правеше всичко възможно да поведе отряда си точно в обратната посока. И понеже беше Бич за зверовете, никой не се усъмни. Освен може би Хазаел, но той го показа само с поглед.

Лираз не беше с тях; отрядите бяха от по дванайсет воини и на нея ѝ възложиха да ръководи друга група. През целия ден Акива не спря да се пита докъде стига усърдието на сестра му в изпълнение на заповедта.

– А в действителност какво мислиш? – внезапно го попита Хазаел. Вече се спускаше мрак, а те още не бяха влезли в дирите на селяните бегълци, нито бяха попаднали на следа от освободените роби.

– За кое?

– За това кой стои зад нападенията.

Какво мисли ли?! Нищо не мислеше. Защото цял ден водеше битка с надеждата – забрани си да се надява: от една страна, защото беше нередно да напусне с такова чувство мястото на кръвопролитието, и от друга – защото се боеше да не се окаже напразна надежда. Дали се беше появил друг възкресител? Или нямаше такъв?

– Поне съм сигурен, че не са призраци – предпазливо отвърна той.

– Не, малко вероятно е да са призраци – съгласи се Хазаел. – Въпреки това е странно – по мечовете на нашите воини няма кръв; никакви следи, освен тези на бегълците. И пет атаки само за една нощ. В такъв случай колко ли на брой са нападателите? Трябва да са много силни, за да изпълнят такава задача и сигурно са крилати, за да се появяват и изчезват безследно. Предполагам, че имат хамси, иначе нашите щяха да влязат в схватка. А това е едва началото. – Имаше пълно право. Акива и сам стигна до същите заключения. Хазаел го изгледа дълго. – Срещу какво ни предстои да се изправим, Акива?

Вече нямаше как да го премълчи.

– Ревенанти. Това трябва да е.

– Има друг възкресител?

Акива се поколеба.

– Вероятно. – Дали Хазаел си даваше сметка какво означава това за Акива, появата на друг възкресител? Можеше ли да долови неговата надежда, че е възможно Кару да оживее? И ще бъде ли съпричастен към тази надежда? Ами ако е получил опрощение от Хазаел само защото Кару е мъртва, сякаш лудостта на Акива бе останала в миналото заедно с нея и вече можеха да загърбят случилото се, продължавайки своя живот както досега?

Но е възможно за Акива да не съществува вече "както досега". Тогава какво го чака?

– Вижте! – провикна се водачът на отряда, изтръгвайки го от мислите му. Кала беше лейтенант от Втори легион, засега най-големият в армията на Империята, затова понякога го наричаха и редовната войска. Тя сочеше надолу към сухо дере, където короните на дърветата не образуваха плътно покривало. Когато Акива се взря натам, усети някакво раздвижване, после пак, отново и отново, докато накрая не се появи вълна от тела. Придвижване на стада. Кеприните. Стомахът му се сви и най-напред го изпълни гняв: "Ама че глупаци, да се покажат на открито при цялата тази гора наоколо".

Вече беше твърде късно да отклони вниманието на отряда от тях, не му оставаше нищо друго, освен да последва Кала, която ги поведе надолу към върхарите на дърветата. За да избегне очакваната засада, тя накара Акива и

Хазаел да заобиколят откъм най-далечния край на дерето. Така и направиха, впили поглед в просеката между върховете на дърветата. Опитваха се да открият пролука с по-добра видимост, но не успяха – мяркаха се единствено рунести гърбове, които се придвижваха бавно.

Акива мрачно измъкна меча. Така беше обучен: вадиш оръжието и самият ти се превръщаш в инструмент с ясна цел като самия меч – откриване на артерии и тяхното прерязване; на крайници и тяхното разчленяване; умъртвяване на всичко живо. Няма друга причина да се вади оръжие, освен ти самият да станеш оръжие.

Но той вече не желаеше да служи за оръжие. Можеше още сега да дезертира, да изчезне. Не искаше да участва в онова, което предстоеше. Но не би било достатъчно само той да престане да убива химери. Навремето мечтаеше за нещо много повече.

Дърветата бяха като зелен шепот, когато двамата с Хазаел се спуснаха заедно с останалите, а в главата му кънтеше гласът, който бе чул само веднъж... "Само животът е достатъчно голям, за да изпълни световете. Или животът ти е господар, или смъртта." Когато Бримстоун изрече тези думи, те не означаваха нищо за Акива. Сега обаче ги проумя. Но как е възможно един войник да промени своите господари?

И как е възможно някой, стиснал по един меч във всяка ръка, да се надява да спре кръвопролитието?

Загрузка...